Български  |  English

Националната галерия трябва да стане видима

разговор с Яра Бубнова

Разговор с Яра Бубнова, новия директор на Националната галерия, заела поста след Слава Иванова, която бе пенсионирана

Говорите за необходимостта от отваряне на Националната галерия като институция. Как трябва да го разбираме?

„Отваряне“ за мен е почти магична дума, обозначаща много неща. От една страна, отваряне към публиката и посетителите. Хората трябва да искат да влязат в Галерията, което означава, че публичният ѝ образ трябва да е приятелски. Знаем, че по принцип хората искат да ходят в музеи и дигиталните възможности не са убили това желание, то дори се трансформира в усещане за общност и присъствие на конкретно място, с конкретно изкуство. Трябва да има лекота – сравнявахме се преди години със СГХГ, там се влиза от улицата, в Двореца е сложно, трябва да се изкачиш нависоко. Сградата на бившата чуждестранна колекция, която предпочитам да наричам световна колекция, също е построена като храм на изкуството, човек получава внушение, преди да влезе. Не можем да променим архитектурата, но днес трябва да има други формати за комуникация, които хората разбират веднага. Когато си вътре в музея, не трябва да се чувстваш глупав, алиениран и незнаещ. Това зависи от много обстоятелства – от текстовете, които съпровождат работите, от възможността посетителят да седне, да пие кафе и да пазарува книги, картички, каталози, характерни сувенири.

Нашата експозиция е ориентирана към хора, които са малък дял от обществото. Това е специфична, „отлежала“ представа за историята на изкуството, за това какво е музеят. Има обаче и друга публика, за която много от заложеното в този прочит на изкуството вече не говори нищо или изглежда носталгично дистанцирано.

От друга страна, Галерията е национална, най-старата, най-големият музей на изкуствата в страната, тя трябва да събира около себе си професионалисти, което е от най-сложните задачи. Общността ни, ако има професионална общност изобщо, също няма формулирани стратегии за съществуване и споделени критерии за ориентация в обществото. Когато се построи „Квадрат 500“, се увеличиха репрезентативните площи и в този момент Галерията, музейното дело бяха във вниманието на обществото. Учуди ме, че тогава колегите художници не лобираха за откупки. Когато запитах някои художници: „Защо не искате от министъра бюджет за откупки, сега е моментът, толкова години нищо не се е направило?“, отговорът беше: „Нали ни знаеш какви сме“. Това е особена затвореност: от Националната галерия колегията понякога се чувства обидена, подмината, но дискусия за това от какво са обидени и доволни – няма.

Ще създадете ли съвет към Националната галерия?

Непременно трябва да има експертен съвет към Националната галерия. Законът обаче не задължава директора на такава институция да има около себе си каквито и да е съвети. Съвременният публичен музей не може да обслужва частния вкус или да е политическо начинание. Решенията трябва да се взимат чрез обсъждане. Много ми се иска Националната галерия да се подготви за бъдещето, никой не може 100 % да предскаже кое от изкуството, което се прави днес, ще бъде най-скъпо или най-велико. Но могат да се поемат премерени рискове и да се подкрепят идеи, които ще се формулират в колективен дебат.

Националната галерия няма нито обществена закрила, нито подобен патронаж. Почти няма публични фигури, успешни хора в бизнеса и политиката, изкуството и културата, които биха казали: „Аз ходя в Националната галерия, съветвам и вие да отидете. Аз/ние подкрепяме, трябва да го сторите и вие“. Няма никаква форма на социален консенсус около тази институция, че е важна и „вечна“ в логиката, според която музеите и изкуството са вечни.

Много са проблемите. Музейното дело в България изостана, но нито Галерията е най-изостаналият ученик, нито ситуацията е невъзможно да се промени. Логиката на социалните отношения, финансовото законодателство днес не са приятелски към музеите. Даже не смея да поставя въпроса за автономията, защото се опасявам, че ще се разбере съвсем превратно. Музеите да взимат автономни решения – това не означава да продават или купуват, закриват или дават под наем. Става дума за автономно изграждане на стратегии, което е възможно само ако имат някаква финансова сигурност и независимост, идваща с тях. Финансовото ни законодателство не е стимулиращо в това отношение. Много от юристите, с които съм разговаряла, го съзнават, но такава е реалността и ние трябва да направим нещо. Аз мисля, че основното, за което трябва да се борим в нелесните финансови обстоятелства и при този сграден фонд, е за видимост, за публичност. Ние сме публична институция, но не сме много публични, по много причини закъсняхме да станем такива.

Обръщането към нови публики предполага ли обновяване на експозицията?

Първо, не би ми се искало да отговарям на въпросите, сякаш всичко е в кърпа вързано, назначена съм според закона до обявяване на конкурс. Бях заместник-директор три години и директор една година при неработеща публичност на институцията, не е съвсем като да работиш със и от името на една огромна държавна културна институция. Аз трябва да се уча да делегирам. Защото паралелно с моята музейна работа аз съм самообразовал се създател на институция и куратор на големи проекти с огромна лична отговорност, умея да правя доста неща, трудно умея да доверя отговорности. А директорът носи огромна отговорност, освен управленската, винаги трябва да има предвид, че музеят се намира между историята и бъдещето. Вероятно днешното време не е най-доброто за музеите. Поставени са под въпрос техните функции, те са скъпи за бюджета и днес можеш да видиш „всичко“ на монитора. Но аз много обичам музеите, вярвам в тяхното бъдеще. Привърженичка съм – ето, сега всички ще ме намразят – на обединяването на националната и световната колекции и смятам, че то има много положителни страни чрез онагледяването на връзката със света.

Защо мислите така?

Защото времето на националните галерии (с ударение върху първата дума от съчетанието) е отминало, настояването, че има абсолютна специфика и изолираност в развитието на изкуството, ми се струва напълно разрушено. Винаги забравяме, че дори в тоталитарните общества хората са имали знания и професионални стремежи, има необясними усещания за глобалния Zeitgeist, които преодоляват цензурата и ограниченията.

Трябва ли двете експозиции – националната и чуждестранната, да се смесват по този начин в изложбените пространства?

Да не забравяме, че това е авторска експозиция. Тя с това е и слаба, и силна едновременно. Направена е от Светлин Русев, от един опитен, мощен, пълнокръвен участник и представител на историята на изкуството от повече от половин век. Това не е научно обоснована експозиция, тя е изградена върху усещането за цялостността на процесите, за взаимовръзките, за потока на историята, тя е емоционална и персонална.

Галерията е от типа Universal Museum – цели да вижда света в неговите връзки и взаимозависимости, с проблеми, вини, борби. От друга страна, тази универсална част на музея е по-малка и е създадена във волеви политически момент, не се е трупала с времето, не носи колониалната травма. Изкуството от Африка и Азия тогава се е възприемало като изкуство, а не като отражение на политическите отношения, макар и те да присъстват. С моите колеги, които се занимават със съвременно музейно дело, обсъждаме темата за деколонизацията, за разпознаването на грешките в миналото, включително и спрямо историята на изкуството. Ние не сме виновни пред тези култури, но сме виновни пред други. И начинът, по който се анализира вината на много европейски участници в културната история, би трябвало да ни научи да потърсим собствената си вина и да я осмислим. Имам предвид не само тоталитарната история, но и това, че България никога не е имала колекция на ислямското изкуство и проблемът с изложбите на тази тема е много сложен, никога не намира подкрепа. За мен избягването на историческите проблеми е точно толкова глупаво, колкото да изтриеш някои болести от медицинския си картон. В един момент точно премълчаното избива. Още по-драматично е, когато не се обсъжда. А музеят е мястото, което обсъжда.

Експозицията ще се промени. Аз уважавам смелостта, с която е направена, музейните ни колеги от чужбина оценяват излизането от диахронността заради преодоляването на „националната ексклузивност“, което според тях в съвременния политически контекст подпомага търсенето на изход от национализмите. В повечето страни, особено в по-малките, музеите на съвременното изкуство са по-смелите, а така наречените Universal Museums имат много проблеми. В тях почти винаги националното е отделено от интернационалното и това създава претенция за уникалност, но и издава комплекс за малоценност, страх от сравнения.

Има ли хора в Министерството на културата, които да застанат зад идеята за завършването на „Квадрат 500“? На него му липсват тъкмо пространствата за комуникация с публиката.

Моето усещане е, че институцията Национална галерия трябва да предложи стратегия накъде ще се развива и след това да влиза в по-обосновани претенции спрямо останалите агенти на тази художествена сцена – спрямо бюджета на Министерството на културата, правната рамка, инертността на частните капитали.

Идвате от средите на съвременното изкуство, това означава ли, че Националната галерия ще се отвори повече към него?

Да, разбира се. Съвременното изкуство е това, което се създава сега, това е нашето СЪвремие! Преди години участвах в една конференция на ЮНЕСКО, която прие декларация със заглавие: „Съвременното изкуство е културното наследство на бъдещето“. С тази идея някога са се създавали музеи по света. А и не може да се говори за абсолютна затвореност на Националната галерия. По-скоро направеното – доста изложби в различните ѝ пространства – се оказва зле комуникирано, незабележимо, неизвестно.

Различните публики не се изследват и не се „преследват“, не се привличат по логиката на интересите им. Хората от нашата професия – аз съм историк на изкуството, куратор, тоест ние сме субструктурна професия към изкуството – продължаваме да смятаме себе си за много елитарни. Не сме! Винаги забравяме, че в елит ни произведе социализмът. Прекалено искаме и прекалено малко развиваме собствения си потенциал.

Как ще мотивирате екипа за тези промени?

Няма рецепта, особено когато не можеш да го сториш с пари. Надявам се, че екипът ще се мотивира със смисъл, че на колегите ще им е интересно, че помнят защо са в тази професия. Както всички ние от културната сфера в нашата реалност се мотивираме: с чувство за екипна отговорност, за отдаденост и виждане на смисъл в това, което правим.

Ще получат ли повече свобода?

Това е част от „отвореността“. Но нашата структура е пирамидално-йерархична, делегират се много отговорности на лидера и отпадат отговорности от другите звена. Смятам, че има обширни пространства в професионалната, публичната и социалната дейност на един музей, където трябва да се поощрява инициативата. Много съм впечатлена, че и моята длъжностна характеристика като директор на музей не включва инициатива, а всичко друго – „контролира, наблюдава, отговаря, спазва“ и пр. Това е огромен недостатък. Все пак колегите трябва да повярват, че ако имат идеи и са в състояние да ги реализират, те ще ги реализират в Националната галерия. Да не забравяме, че и в културните институции хората правят кариера и търсят признание. Ще се постарая да намаля бюрократичната схема на отношенията.

Израснах професионално в ситуация, когато парите практически ги нямаше. Но имам опит в мениджмънт на доста мащабни средства, работила съм в чуждестранен контекст и съм научила, че освен количеството пари е много важен и начинът на използването им. Някога музеите са били предимно за опазване и за предаване на културното наследство на идните поколения. За късмет хората, които така са гледали на нещата, са опазили съкровищата за нас. Днес ние сме различно общество, имаме много въпроси към съкровищата – по какъв начин са станали такива, за кого са такива, могат ли да останат такива.

Новият директор на Музея „Метрополитън“, австриецът Макс Холайн, чиито идеи вие много харесвате, казва, че музеят днес е едно от малкото места, където може да се води задълбочен дебат по важни за обществото теми. От какво ще започнете в практически план, за да стане Галерията място, видимо за обществото?

Ще започна от създаването на съветите, много разчитам на доброволната помощ на авторитетни наши и чужди интелектуалци, художници и културтрегери – три групи с различно влияние в общественото пространство. Те ще ни помогнат да формулираме и избистрим стратегията, да видим себе си в перспектива. Включително и стратегията за попълване на фондовете.

Стратегия, обърната към днешното българско общество с всичките му проблеми – миграция, специфика на демографията, политически противоречия, финансови ограничения, много различни елементи, които приемаме като наше съвремие. Толкова дълго смятахме, че никой не се интересува от нас, трябва да заинтересуваме.

Искам да уточня фактологията – имаме 9 сградни единици, част от тях изобщо не функционират и причините са колкото в Галерията, толкова в законовата рамка, в социалния контекст, в очакванията и взаимоотношенията с частното и общественото. Обаче те са места на паметта – тя е част от съзнанието ни. Сложна ситуация, която изисква конципиране и непрекъснато предоговаряне. Това, с което съвременното изкуство по принцип се занимава – непрекъснато предоговаря своите права, пространствата, изразни средства, публиката си, своите технологии и място на пазара. Може би този мой опит, дълбоката ми вяра в непрекъснатото предоговаряне ще бъдат полезни в тази ситуация. Сложна задача – не за едно поколение директорство. Невероятно активният ни образователен отдел, с две млади колежки – Сиана Минева и Яна Братанова, учи децата именно на това.

Това май е най-хубавото, което се случи на Галерията през последната година.

Вероятно е така, или поне социално най-смисленото, оправданото и привлекателното. Те сами са го направили. Имат историко-художествено образование, както повечето мои колеги, но са от друго поколение, имат смелост да инициират. Опитът им трябва да се надгражда, разширява, прилага на други места. Имаме и други активни, предприемчиви колеги. Имаме определени постижения, но големият проблем е с нашата публичност.

Нека изброим какво Националната галерия няма!

Нямаме каталог на цялата колекция; нямаме пътеводител за НГ – този опростен и евтин вариант, който си взимаме от всеки музей в чужбина; нямаме аудиогид; имаме лимитирана екскурзоводна дейност – без разработени турове за потенциалните публики; нямаме достатъчно фондохранилища; нямаме достатъчно пространства за временни експозиции, нямаме статистика на колекциите, нито на посетителите, нямаме проектна ориентираност и умения. Колкото и да полагаме усилия, не сме напълно достъпни за хората с увреждания. Експозицията няма ориентация към деца или към съвсем неподготвена, в това число и чуждестранна публика. Нямаме комуникационна стратегия. Никъде не си признаваме достойнствата и недостатъците си, а това според мен е единственият начин да влезем в равностоен диалог с нашите публики. Не защото искаме съчувствие, а защото – няма да го крием – много неща все още не можем. Имаме нов сайт, но сме слаби в социалните мрежи.

Липсва равновесие между двете колекции – националната е по-голяма, но по-ограничена, световната е по-малка, но е по-широка, безгранично поле за дисертационни изследвания. Галерията за чуждестранно изкуство, с която от дълго време съм свързана, по политически причини изгуби високия старт, който имаше през 80-те години. Посетих преди време в предишната ми позиция Националната художествена академия с предложение за студентски стажове и получих следния отговор: „Нашите студенти не се интересуват от световното изкуство, защото не виждат в него кариерна перспектива, те искат да се занимават с българското“. Много жалко!

И така, нямаме добри и стабилни взаимоотношения с образователните институции, нямаме меценати, които ни подкрепят, нямаме популистки дейности, които да привличат „елити“… Нощта на музеите в София показва, че хората са готови да приемат много повече, отколкото на музеите им се струва. И нямаме достатъчно пари. Ние сме на делегиран бюджет и сме най-големият художествен музей в страната. Необходими ни са съответните финансови условия.

А имате ли достатъчно изложби, на каквито днешните музеи основно разчитат?

За тази година имаме 38 изложби, но те или не са комуникирани достатъчно, или са специфични. Имаме страшно малко хора, които ги реализират с невероятно волево усилие. И това трябва да се преосмисли. Към нас има огромни очаквания, нашето общество не е хомогенно, както и никое общество в света. Има групи, които очакват от нас юбилейни изложби, разпознаване на исторически фигури, на направления, квалификация на миналото, патриотични събития, честване на национални празници. Има друга група в обществото, която не желае всичко това. И за съжаление при поляризацията, която човечеството изживява, едните смятат другите за категорично неправи. Трябва да търсим баланси, не да удовлетворим всички, а да заинтересуваме различни публики с различни събития.

Националният музей е маркер за успех и слава, за влизане на художниците в историята – това е много сериозен коз, който не трябва да се забравя и да се разменя лесно.

В момента имаме почти 1 милион евро, благородно завещани от госпожа Маргарита Занеф за откупки, които ни уплашиха, честно казано. И се опасявам, че не сме готови да се втурнем на пазара. Страхът идва и от това, че почти сме изпуснали последните десетилетия на България, а като всеки музей искаме неща и от предишната история. От друга страна, трябва безусловно да инвестираме в бъдещето с всички въобразими рискове, но нямаме никаква гаранция, че това няма да е последният „милион“ за откупки в обозримото бъдеще.

Иска ми се Националната галерия да е смела в заемането на произведения за експониране за дълго време при абсолютното право на собственост на тези, които ги притежават, т.нар. long term loans. Повечето музеи по света го правят за 3, 5, 10 години. Нашето законодателство не е пригодено за това и ни липсва опит за преговаряне на подобни отношения.

И на този фон – битовите проблеми на Галерията. Зимата идва, ще се повтори ли драмата с повредените картини?

Не си представяме как функционира музеят, за да опазва произведенията. Обективно погледнато, колкото по-малко хора идват, толкова по-добре. Музеите винаги търсят компромис между опазването и комфорта на публиката. В нашия случай това е основният проблем. Не знам каква ще е зимата. Някога, през 90-те години, затваряхме залите, опасявам се, че днес това е невъзможно.

Климатичната инсталация не работи ли?

Лошо работи. Това, което се е направило за „Квадрат 500“, се прави за първи път в България. Може да звучи смешно във второто десетителие на ХХI век, но през 2012 и 2015 г. за първи път се строят специализирани музейни депа. Уникални системи са и за съжаление, имаме проблеми, стараем се да ги решаваме, учейки се, и със скромните ни финансови възможности. Музейните хора, уредниците, реставраторите и всичките колеги са много самоотвержени, те не са просто съпричастни, те са пристрастени към това, с което се занимават.

Въпросите зададе Людмила Димова

 

Яра Бубнова е родена в Москва, завършила е история на изкуството в Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“. Живее в София, където през 1985 г. започва работа в Галерията за чуждестранно изкуство. Съосновател и директор на Института за съвременно изкуство в София от 1995 г. Член на CIMAM (Международен комитет на ICOM за музеи и колекции на съвременното изкуство), на IKT (Международна асоциация на кураторите на съвременно изкуство), на борда на Международната фондация Манифеста. Сред проектите ѝ са: Sofia Contemporary Festival, 2012; „Бродещи образи“, съпътстващ проект на 3-тото солунско биенале, 2011; „Неуловимият предмет на изкуството“, Галерия Дана Чаркази, Виена, 2011; „Отвъд кредита“, Истанбул, 2010 (с М. Василева и Л. Бояджиев); съкуратор в Първото и Второто московско биенале за съвременно изкуство; куратор на българските участия на 48-ото венецианско биенале, 1999; 3-тото цетинско биенале, Черна гора, 1997; 22-рото биенале в Сао Пауло, 1994, и др.

 

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”