Български  |  English

Видях абсолютна липса на дисциплина

Даниел Визнер поставя в продължение на
два месеца у нас балет по музика на Георги Минчев. Либретото е
написал сам по повестта на Рей Бредбъри "451 градуса по Фаренхайт".
Няколко часа преди премиерата на 26 октомври г-н Визнер сподели:


"Претворявам различни теми по танцов начин. Например през
1984 г. правих Макбет по музика на Вацлав Ридлбаух за чешкия Народен
театър. Започваше в тресавище, хората, омазани с кал, изглеждаха
като прокажени. Идва Макбет, чува вещици, които предсказват бъдещето.
Балетът завършва с въздигане и падение - премества се Бернанската
гора, изпълнява се последното предсказание, Макбет губи самоувереност
и загива - появява се вещица, следвана от блатните обитатели,
които си издигат "блатен" трон и краят на балета - тронът
пропада под тях и Макбет изчезва в блатото. За мой късмет и за
щастие на целия състав цензурата не предполагаше, че балетът може
да изразява някакви мисли. Така видяха представлението редица
колеги у нас и от другаде - например Табаков от България.

После поставих "Дженифер" по музика на Ладислав Симон
и текст на Артър Милър - "Салемските вещици". Сега правя
"Фаренхайт" и скоро ще започна "Мимикрия"
по музика на младия композитор от Бърно Михал Кошут по романа
на Стефан Цвайг "Фуше". Темата е преобръщането на палтата.


Стремя се да правя танцов театър, а не само балет. Балетът е поезия
в театъра. Повечето балети за мен са лирична поезия. Опитвам се
към лириката да прибавя епика и главно с всички театрални средства
- сценография, костюми, асоциативни, драматични принципи - да
създавам драматична акция и изразяване на мисъл. Така че да се
говори без думи. Този начин на говорене използвах по време на
тоталитаризма у нас. Сега съм любопитен да чуя как говоря български,
дали ме разбират.

Когато казвах на приятелите си в Прага, че отивам в София, всеки
се почукваше по главата. Доброволно и свободно реших да опитам
считаното за невъзможно. Привлече ме единствено силната, експресивната
музика на Георги Минчев, прекрасните солисти на балета, за които
знаех, че са на високо художествено равнище и самата тема - смело
представление, голям, дързък проект с дълбок мисловен заряд.

Каква беше действителността - много меко казано безкрайно трудна.
Избирам най-дипломатична формулировка, защото мъжка дума за това
няма. Когато шефът на декорацията ти обещае, че на 10-ти цялата
ще е готова, то много оптимистичната действителност беше 18-ти
и всички ми честитяха! Когато с всички началници на сценичната
дейност правихме първия план за работа ми обещаха 31 часа работа
с осветлението. Реалността: на пълна сцена (с цялата декорация)
- 5 часа и половина при 95 светлинни промени и 42 технически смени,
нещо с което тукашният балет не е свикнал. Например Жизел има
6 светлинни промени. Друго - изгубихме много време. Например,
въпреки че подробно обясних на инженерния състав принципа на сценичното
летене, те създадоха нещо напълно неизползваемо и бяха горди с
него. Бяха го правили с добро сърце и се опитвали да го подобрят,
но не ставаше за работа. Тук импровизацията е непрекъсната. Всеки
ден със страх очаквах какво е променено. Твърдо уговореният днес
план на следващия ден вече не важи. В театъра има един голям шеф,
около него няколко други и около всеки един от тях още няколко
и всички взимат решения и никой с никого не се съобразява и никой
не намира за нужно все пак да ме извести какво става. Когато големият
шеф тропне с крак всички се засуетяват и правят каквото намерят
за добре в момента. Отивам на репетиция в 10. Няма никой. Започвам
да си пиша - 10 и 10 - на сцената съм сам. В 10 и 20 си казвам
- те са полудели. Чакам повече от половин час - балетът го няма.
В 10 и 45 започват да се мяркат някакви хора и чак тогава разбирам,
че имали събрание при директора. На мен никой не ми казва - идете
на кафе, балетът има събрание при директора. И това не се случи
само веднъж.

По целия сват когато някой е болен идва асистентката и казва -
днес са болни този и този, какво ще правим. Тук започва генерална
репетиция, виждам че липсва човек. Питам къде е. Всички започват
да викат "Къде е Иван, къде е Иван?". Чак тогава става
ясно, че Иван е болен и аз трябва да се задоволя с това и да се
радвам, че може би ще дойде на премиерата утре.

По целия свят е правило, че на генералната репетиция около мен
са асистентите, двамата сценографи, сценичният майстор, гардеробиерът,
реквизиторът, осветителят, звукоиниженерът и всички те имат на
какво и с какво да пишат. В началото на първата генерална репетиция
успях да доведа половината, като всички бяха специално повикани.
След 20 минути се обърнах - бяха останали двама, а в края на репетицията
бях напълно сам пред сцената и това е истина! За съжаление за
мен България стана синоним и на "нам надо отдыхать".
Това чувах на всеки ъгъл и ви препоръчвам "вам запрещено
отдыхать".

И това, което вече наистина не издържах психически - моята първа
генерална репетиция беше напълно авторитарно прекъсната от директора
15 мин. преди края. По целия сват генералната репетиция трябва
да се довърши, по целия свят е така. Затова журналистите, които
присъстваха на балкона, нека не се чудят и ме извинят, че започнах
да говоря за Абсурдистан, че търсех за разговор най-висшия фараон
на тукашния театър, който, разбира се, ме погледна от високо -
какво врещи тази мишка!? Това беше главната причина да не бъда
на пресконференцията - отидох да ям кебапчета. Авторитарното поведение
няма нищо общо с демокрацията и считам случилото се за ориенталско-източна
методика. Аз съм свободен артист и винаги предпочитам разговорите
с усмивка и коректност. Алергичен съм към послушанието на директивни
заповеди. Установих, че за съжаление у вас хората са свикнали
на такъв начин на говорене и нямат смелост да се възпротивят.
Пожелавам ви с много сила и смелост да воювате срещу локалните
диктатори - тогава ще бъдете свободни хора, които ще имат шанс
някой ден в бъдещето да живеят в демокрация. Диктаторите и демокрацията
не могат да бъдат слепени с никакво лепило.

Тук се сблъсках и с абсолютна не солидност на поведението - можете
да имате какъвто искате договор, действителността е друга. Видях
абсолютна липса на дисциплина - при балета това е основен принцип
на работа - те са добри, мили, но бихме свършили десет пъти повече
работа и то с усмивка, ако имаха малко респект пред тежката работа
на гостуващия хореограф, защото да се постави много трудната ритмично
музика на Минчев действително не е като разходка по разцъфтялата
пролетна Прага.

Въпреки всичко в София се срещнах с изключителни артистични личности,
които имат не само професионални възможности, но също и мозък,
и сърце на място. И беше радост да се работи с такива хора. Това
е позитивното преживяване, в което виждам вашата перспектива."

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”