Български  |  English

Видими и невидими структури

Три изложби в София, открити през ноември, се занимават със структуриране – и пряко, и непряко

 

Те използват традиционни и нетрадиционни средства и стратегии, за да достигнат до невидимите или недотам видимите механизми, движещи човека в средата му, най-общо казано. Опитват се да обяснят и да намерят художествен израз на интуиции, които всеки от нас има, струва ми се. Извеждането им в конкретност и с по-голяма яснота първоначално смущава и дори обърква може би. Но в перспектива съдържа потенциал за смяна на гледната точка и смелост в изказването на стаявани проблеми.

„Структури на мисълта“ (Галерия „Структура“, 25 октомври – 8 декември 2018; куратор Валтер Зайдл в сътрудничество с Мария Василева) е добре подредена, спокойна изложба, в която зрителят, поне в мое лице, се чувства удобно. Малко обекти, всеки оптимално представен за разглеждане, изявен в автономната си стойност и въздействие, включително и с напрежението, което сам по себе си поражда.

Бих казала, че това е „най-класическата“ изложба от трите, защото препраща към явления в изкуството от миналия век, към модернизма в архитектурата и абстракцията, които, доколкото разбирам от текста на куратора, са предопределили поведението и мисленето за пространството и за индивида в пространството в наше време. „Изложбата изследва структурите, които определят настоящите условия на възприятие, и търси алтернативи, за да засвидетелства как индивидите трябва да се адаптират, но в същото време и да полемизират с идеите на дадено пространство и неговите визуални форми“, пише Валтер Зайдл. Не знам дали се дължи на превода, но текстът му ми се вижда твърде теоретичен и усложнен, за да улесни подстъпа на зрителя в една такава изложба. За последващо четене обаче е интересен, когато зрителят може да сравни собствените си впечатления с написаното в съпътстващия изложбата вестник.

Да кажем, неочакваната крехкост и деликатност на бетона, показана в работите на Кристоф Вебер. Определено навежда на мисли за този материал в градската среда, а и за преносния смисъл на „бетонирам“. Освен че, както повече или по-малко правят и другите произведения в изложбата, поставя на (поредно) изпитание самото понятие за изкуство. Тоест доколко определени обекти са художествени предвид необичайните изразни средства или поради представянето им в галерийна среда. Към подобни мисли призовава сякаш и голямата празна бяла рамка, съставена от различни парчета профили с орнаменти за рамки на Мария Ханенкамп. Какво би могло да запълни такава рамка, е въпрос, оставен на представите на зрителя. Текстът във вестника при нея добавя психоанализа, джендър проблематика и властови структури, които аз не открих, признавам си. Скрупульозните рисунки на банални, незначителни и дори нелицеприятни обекти са впечатляващи при Соня Гангл. Подобен ход, но откъм скулптурата, осъществява Франц Вест, превръщайки реални предмети в загадъчни бели обекти с неясно предназначение. Леглото с нагънатото одеало с шахматен мотив на Хеймо Зоберниг също впечатлява. Въздейства тъкмо в своята амбивалентност, посочена във вестника – със значението си на скулптура и театрален реквизит едновременно. И разбира се, удоволствие е да се гледа видеото „Синтагма“ (1983) на ВАЛИ ЕКСПОРТ за тялото като собствен свят и като обект в света на другите...

Все пак у нас вероятно „Справяне с историята“ (2018) на Сабине Битер/Хелмут Вебер представлява най-голям интерес, доколкото работата е свързана с премахването на паметника 1300 години в София. Този фотоколаж върху тапет, направен специално за изложбата, представя различни етапи от състоянието на паметника и дебатите около него. Темата е за паметта и политиката, за историята и нейните прочити, за градската среда като средоточие на конфликти и какво остава след тях – включително и от конкретния паметник.

Изложбата на Аксиния Пейчева „Картография на травмата“ (галерия ИСИ-София, 31 октомври – 8 декември 2018, куратор Лъчезар Бояджиев) също представя структуриране. Става дума за изобразяване на болката, болестта, страданието. При това на безсловесни същества с ограничени възможности да я изразят. В самата изложба няма нищо драстично или шокиращо. Напротив даже. Изглежда естетска, дори „хладна“ експозиция от абстрактни произведения. Някои са по-декоративни, да кажем, други препращат към концептуалното изкуство, но сами по себе си не говорят от пръв поглед нито за повода, нито за целта, с която са направени. Разбираме я, когато прочетем етикетите – и тогава образите променят както смисъла, така и въздействието си.

Художничката от години е въвлечена в спасяването и подпомагането на домашни и бездомни животни, всекидневно се сблъсква с болка и страдание, причинени понякога и от човешка агресия. Използвайки различните методи за изследване, чрез картография, компютърна геометрия и хематология, тя представя реакцията на организма, визуализира промените, които настъпват в него като следствие от болестта и страданието. И когато прочетем на етикета краткото описание на състоянието на уличната котка Оли или пък на папагала Папи, разбираме, че това са образи на болката. Че изящната графична плетеница показва позициите на левкоцитите в нараненото око на бездомното коте Алекс, че ведрите розови петна са групирани туморни клетки в главата на кучето Пешко, че многоцветната карта и триизмерният релеф са раната на простреляното и парализирано куче Дино...

На лекарите и специалистите тези изображения говорят по различен начин, предполагам. Но ценното в проекта е визуалният „превод“ за зрителите в изложбата, „създаването на образ – графичен или пластичен, стремящ се да разбере вътрешната логика и структура на събитията. Или, с други думи, да създаде карта на травмата. Карта, в която темата за страданието може да се проследи и да стане (малко) по-разбираема, преведена на езика на визуалното“, както пише в текста към изложбата.

„Игри и политика“ бе представена в галерия Credo Bonum от 2 до 22 ноември 2018. Тя е интерактивна изложба, осъществена от Гьоте-институт в сътрудничество със ZKM I Център за изкуство и медии, Карлсруе. Посетителите имаха възможност да играят 16 от 18-те видеоигри, да гледат три документални филма, а отделно да проследят съпътстващата програма от срещи между създатели и изследователи на видеоигри у нас.

Докато гледах изложбата и четох материалите за нея, включително и каталога, си мислех колко съм изостанала. Защото съм напуснала това поле – и по-конкретно любимата ми игра „Цивилизацията“ – в края на 90-те, горе-долу по времето, когато е създадена първата българска видеоигра „Цар“, постигнала изключителен международен успех. После разбрах, че всъщност разговорът за тази нова медия и за възможностите на видеоигрите в полето на българската култура тепърва започва – може би именно със и по повод представянето на „Игри и политика“.

И тази изложба структурира – обществени и лични отношения, нагласи и поведения, като използва стратегията на видеоигрите. „По художествен и игрови начин те се занимават с теми като медийна критика, миграция, властови отношения, полови роли и милитаризъм“, се отбелязва в каталога на изложбата. Възможността да избереш роля, да бъдеш пазач или бежанец, да признаеш, да полуразкриеш или да скриеш хомосексуалността си, да поддържаш паметта за жертвите на терористични атаки и т.н. в хода на играта разкрива собствените ти мотиви, решения и последствията от тях...

А освен всичко друго и трите изложби показват или подсказват новите измерения и посоки на действие на изкуството във видимите и невидими структури на днешния свят.

 

 

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”