Български  |  English

Диана Добрева – на нова страница

 

 

Още с режисьорския си дебют „Медея“ (2006) Диана Добрева даде да се разбере, че за нея визията и пластиката в театралното представление са водещи. Спектаклите ѝ са същински оживели картини, покоряващи с драматичните контрасти на цветовете или пък с монолитната си монохромност; с ритуалността на танцовата мистерия и с архетипната символика на образите. Тези картини често кореспондират с образци от епохата, от която датира или за която говори текстът. Нейната „Медея (ТР „Сфумато“) беше като излязла изпод длетото на Праксител, но преди времето и природните стихии да отмият боята и позлатата от изваянията. В „Казанова“ (НДТ „Сълза и смях“) доминираше аленото и сатенът на бароковата пищност. „Къщата на гнева“ (по „Домът на Бернарда Алба“ от Лорка, театър „Възраждане“) тънеше в траурната жалейка на Испания – повален черен кръст, върху/във който като жертвен ритуал се разиграва трагедията на овдовялата Бернарда и нейните пет неомъжени дъщери.

Спомнете си трите червени фигури на вещиците в „Макбет“ (Родопски драматичен театър), танцуващи като въртящи се дервиши, или оживелия Бърнамски лес, пак там. Спомнете си образа на чумата в „Декамерон“ (театър „Българска армия“): черни фигури с клюнести маски, които в зловещ танц косят жителите на Флоренция, поразена от Черната гостенка. Или любовната игра на монаха пустинник и момичето, представена като театър на сенките, пак там.

Спомнете си мъжкия танц с тояги около червената женска фигура с ветрила в ръцете от „Йерма“ на Лорка или образа на луната и спуснатата от небето люлка/пашкул в „Саломе“ (театър „Българска армия“).

Ами възкачващият се по стълбата към небесния диск Калигула („Калигула“ от Камю, Народен театър)? Или сцената с публичното поругаване на съгрешилата преди сватбата младоженка във „Вълци“ (по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, ДТ-Пловдив): заедно с наричането (уж) за щастие и благоденствие, селските жени я заплюват с кръв и накрая втъкват в устата ѝ алена роза, която зейва върху лицето като разкъсана утроба.

Тази ярка, въздействаща визия направи спектаклите на Диана Добрева широко разпознаваеми. Тя обаче и често издърпва чергата изпод краката на смисъла. Най-горчивите примери са „Макбет“ и „Калигула“. Затова пък в „Къщата на гнева“, „Йерма“ и „Вълци“ тя надгражда текста и разширява неговия смисъл.

С най-новите си спектакли – „Бащата“ (Народен театър) и „Дебелянов и ангелите“ (ДТ-Пловдив) – Диана Добрева сякаш отгръща нова страница.

„Бащата“, пиеса на новото дете чудо на френския театър Флориан Зелер (род. 1979 г., пише първия си роман едва 22-годишен), е отличена с наградата „Молиер” през 2014 г. – най-високото театрално признание във Франция. Историята е болезнена и хваща за гърлото, без обаче да навлиза в регистъра на мелодрамата. Някои я определят като трагикомедия, други – като черна комедия, трети откриват в нея фарсови елементи. За мен е разтърсваща с житейската си достоверност драма.

Пиесата гледа през очите на Андре, когото деменцията постепенно лишава от връзка с околния свят, с близките, а накрая и със самия себе си. Сривовете в паметта превръщат живота на възрастния мъж, а и пиесата в един вид пинтъреска (термин, въведен в драматургията, за да опише стила на Харолд Пинтър). В парижкия апартамент на Андре непрекъснато се появяват някакви непознати, които се представят за дъщеря му Ана, за нейния съпруг Пиер, за болногледачката Лора. Както и при Пинтър, тук всичко е под въпрос: дали това наистина е домът на Андре, или е апартаментът на Ана? Тя напуска ли го, за да заживее с любовника си в Лондон, или жертвоготовно се грижи за баща си? Какъв е Андре – някогашен танцьор на степ или пенсиониран инженер? Защо другата му дъщеря, очевидно негова любимка, така и не идва да го види?

Този спектакъл няма нищо общо с описания по-горе театрален почерк на Диана Добрева. В „Бащата“ тя се е разтворила в актьорите, усилила е гласа на персонажите, отстъпвайки в полза и на едните, и на другите. Но най-вече на Владимир Пенев.

Едва ли друг 60-годишен актьор (Владимир Пенев празнува юбилея си с този спектакъл) би успял така убедително да се превъплъти в сенилния 80-годишен Андре, като в същото време му предаде цялата своя харизма. А този персонаж определено не е от най-симпатичните. Андре е опак, с труден характер, свикнал е да се налага, а болестта още повече изостря тези негови черти. Но в същото време е и болезнено уязвим заради разрастващия се страх, че всичко в неговия свят губи смисъл. Пред очите ни достолепният, елегантно облечен мъж лека-полека се превръща в безпомощно старче, което тътри крака по пижама из все по-непознатия си апартамент. Мебелите в това парижко жилище на заможен буржоа изчезват един по един. На финала помещението се оголва, а пред високите стени с красиви тапети се спускат бели платна, превръщайки го в стерилна болнична стая – колкото елегантно, толкова и въздействащо решение на сценографа Мира Каланова, което подсилва покъртителния финал.

Задачата на останалите актьори – Радина Кърджилова (Ана), Юлиан Вергов (Пиер), Теодора Духовникова (Лора), Мария Каварджикова (Ана/болнична сестра) и Константин Еленков (приятел на Ана/санитар) – е сякаш да съпътстват Владимир Пенев до този смазващ финал. Андре седи свит в болничната стая и по детски сърцераздирателно хлипа: „Искам мама да ме вземе!“.

Финалът в „Дебелянов и ангелите“ е най-човешкият момент в този маскиран като театрално представление рецитал. Там душите на загиналите на фронта войници от двете враждуващи страни сядат заедно и подхващат дружески разговор, докато чакат каруцата, която ще ги отведе отвъд.

Текстът на Александър Секулов за последния ден от живота на Димчо Дебелянов включва едни от най-обичаните негови стихове („Черна песен“, „Аз искам да те помня все така…“, „Един убит“) и заемки от „Слепият градинар“, посветената на поета книга на Валери Стефанов. Получило се е не точно пиеса (книгата на Валери Стефанов е едновременно роман, изследване и сборник есета), по-скоро импресия, в която емоцията доминира над повествованието. Но иначе не би могло и да бъде при този прочувствен разказ за смъртта на 29-годишния подпоручик Дебелянов в касапницата на Първата световна война. Точно тук щеше да е най на място Диана Добрева да разгърне цялата мощ на своя експресивен, визуален театър. Той най-адекватно би кореспондирал с поетиката на литературната основа и стиховете на Дебелянов.

Но не. Добрева се придържа към една обрана, аскетична визия, решена в нюансите на сивото и черното (сценографията и костюмите отново са на Мира Каланова). Даже музиката на Петя Диманова, която обикновено е самостойно действащо лице в нейните спектакли, сега е отстъпила на заден план. За да изпъкне поезията, ще кажете. Де да беше така.

Четох някъде, че повикали нарочен човек да обучи на строева подготовка младите актьори в спектакъла, които не са ходили в казарма. По-добре щеше да е да им вземат преподавател по сценична реч, за да не звучи Дебеляновата лирика като едно безкрайно каканижене. Изглежда най-голямата пробойна в обучението на театралната ни академия е липсата на умение у нейните възпитаници да изричат поетичната реч така, че смисълът да достигне до слушателя, без да се губят мелодиката и ритъмът. В „Дебелянов и ангелите“ тази пробойна зее в корпуса на целия спектакъл. Когато не „рецитират“, актьорите се хвърлят директно в някаква куха казармена патетика. Единствено Добрин Досев (Слепият градинар) успява да удържи професионалното ниво. А очевидно искреният порив в изпълнението на Ненчо Костов (Дебелянов) не стига, за да стане от това образ.

Но независимо дали крайният резултат е успешен, или не чак толкова, поне личи, че Диана Добрева търси по-различни форми на сценичен език. Поема осъзнат риск, преди да е превърнала в клише собствената си театрална естетика. А такива горчиви примери в нашия театър – колкото искаш.

 

 

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”