Български  |  English

Писането. Разговори с Марек Милер

С Ришард Капушчински разговаря Марек Милер

Когато подготвя този сборник, съдържащ разговори с Ришард Капушчински за писането, Марек Милер (репортер и основател на „Репортажната лаборатория“) си дава сметка, че по много от засегнатите професионални теми известният полски журналист вече е разговарял с други хора. Силното му желание е книгата да се превърне в своеобразна рекапитулация по темата за метода на Капушчински и за неговата творческа лаборатория. Милер записва разговорите с Капушчински през пролетта на 1987 г., а сборникът излиза през 2012 г. във Варшава. Предлагаме ви откъс от подготвяната от издателство „Сонм“ книга в превод на Благовеста Лингорска.

Разговаряне и писане

През пролетта на 1987 година Капушчински се съгласи да дойде в Лодз за три дни и да разговаря за писането. След „Императорът“ и „Шахиншахът“ той бе на върха на славата и обществения интерес. А в същото време в средите на интелектуалците и хората на културата продължаваше бойкотът на телевизията, предизвикан от последиците от военното положение. Не беше възможно по нормален начин да се берат плодовете от международния успех. Вместо пред камерите на държавната телевизия Капушчински се изяви в студентското студио. Смятам, че тази ситуация повлия на климата на нашия разговор, който съдържаше в себе си нещо от „конспирацията“ и нещо от заместителя. Никой още не знаеше в каква посока в последна сметка ще тръгнат събитията в Полша. Осъзнавайки предизвикателството и знаейки колко взискателен е Капушчински, аз се стараех солидно да се подготвя. Не спадам към тези, които черпят вдъхновение от това, че държат плановете си в тайна. Обратно. Разказвам на всички наоколо върху какво работя. Говорейки, наблюдавам как реагират и сам за себе си осъзнавам някои неща, доопределям, дефинирам. Понякога използвам нечия идея. Така беше и този път. От всичките разговори възникна нещо като сценарий на бъдещото интервю – набор от тези, планове и добри пожелания. Минаха години, но никога не изхвърлих този сценарий. В него се е записало онова време – две години преди прелома в 1989 г. Мога да кажа с думите на пророка: „Такваз едничка пролет имах във живота“[1].

* * *

През април 1987 г. се събра група приятели и студенти, организирана около „Репортажната лаборатория[2]. За нуждите на интервюто с Ришард Капушчински нашият приятел Владислав Вашилевски (по това време заместник-декан на Режисьорския факултет в Държавното висше филмово, телевизионно и театрално училище в Лодз) „уреди“ възможността да използваме телевизионното студио в квартала „Маришин“. Преди записа отидох във Варшава, за да уговоря с Капушчински подробностите, свързани с очакващата ни задача. Разговора записах на магнетофон.

Марек Милер: На какво място те заварих? В какъв момент от твоя живот те срещам? За това ще искам да те питам в Лодз. Смятам за важно читателят да знае в какъв контекст разговаряме.


Ришард Капушчински: Откъсваш човека от работа, измъкваш го от кабинета му. Аз съм на такова място, на каквото е съвременната проза – тя няма нито начало, нито край. Влизаш в един момент в реката, която си тече. Колелото се върти, а ти питаш грънчаря какво ще излезе от това. А работата продължава. Нещо става. Имаш си работа с някого, който е в действие. Това не е някой, който се сбогува със света и прави равносметка на живота си, а някой, който има планове за няколко години. И ти ме хващаш в хода на нещо такова. Аз съм затрупан с работа и се опитвам да си поема дъх. Уви, безуспешно, защото постоянно нещо ме отклонява. Ако ме бе попитал как понасям успеха си, щях да ти кажа, че нямам време да размишлявам… Ако бяхме започнали нашето интервю по този начин, тогава веднага можеше да преминеш в настъпление. Трябва да вървиш по тази професионална нишка, защото това е почвата, върху която аз се чувствам добре. Тук съм много професионален. Това, което правя, поглъща деветдесет и девет процента от моето мислене, от моето време. Целият съм потънал в работата си. Когато някой иска да ме въвлече в големи размишления (извън това, което аз правя), тогава трябва дълбоко да се замисля. Защото на главата ми е цяло учреждение, което ръководя: трябва да знам къде и какво издавам, къде и какво излиза, закъде да напиша някакъв увод, къде да утвърдя сценарий, къде да отговоря на предложение, къде да подпиша договор… Писането си е цяло предприятие. Моята секретарка е луднала. Изпраща десетки писма месечно, годишно петстотин-шестстотин писма. Подкупил съм една раздавачка, защото не мога да намеря толкова голяма пощенска кутия. Периодика, писма, стихове не се побират в нея. Сега поетите се обадиха – мафията на поетите, най-голямата, защото всеки в Полша пише стихове.

 

Тогава защо – въпреки всичко – се съгласяваш да дойдеш в Лодз и три дни да разговаряш за писането.

 

Правя това, за да остане нещо записано, ако загина, затрупан от всичко това. Вярвам, че това ще ми даде шанса да отдъхна и размисля къде съм, какво става с мен. Защото през цялото време се чувствам атакуван от всички страни. Не аз измислям това, не аз го искам – така се случи. Нали бих могъл сега непрекъснато да си пътувам по света. Само че нищо повече не бих написал в живота си. Никой вече не иска да напиша нещо, а само да обслужвам това, което вече съм написал, а аз не искам да се съглася на това. Искам да се измъкна, да избягам. И това е моята вечна бъркотия, за сметка на спокойното размишление, на което бих могъл да се отдам в някое уединено място, в някой манастир. Но аз не бих могъл да функционирам в някоя вила в околностите на Варшава, откъснат от хората, защото трябва да имам среда, трябва да бъда в действие, трябва да чувам човешки гласове, трябва да виждам хора, движение, трябва да бъда вътре в нещо, което става. Това за мен е невероятно важно. Никога не съм имал дори време да вкуся от уединението. Затова ти казвам: най-големият шанс за нашия разговор е да вървим по професионалната нишка, тоест да разговаряме за писането.

 

Бих искал обаче, когато се видим в Лодз, да ми кажеш къде и кога си роден, какви са били твоите родители. Разчитам на картини, на това, което е на различни снимки, разчитам на това, че ще ми кажеш какви са багрите на онова време, каква е първоосновата на твоето писане.

 

Моят баща беше много добър, много трудолюбив, много добросъвестен човек, но няма да говоря за това. А мама беше ужасно чувствителна и строга, за което също няма да разказвам. Затова предлагам като начало професионалната нишка: какво правя сега. От това влизаш в Третия свят и едва тогава в детството, защото в този Трети свят аз намирам отново своето детство.

 

Влязъл си в Третия свят, но иззад „желязната завеса“, от младежката организация. Как се отвори към Запада? Това е принципен въпрос. Бих искал да се сдобием с твоята биография, но тя да произтича по-скоро от „нощните разговори на поляците“[3], отколкото от личното ти досие. Всичко да бъде съвършено непринудено.

 

С какво време ще разполагаме?

 

Пристигаш с влака, ще те чака кола, отиваме в студиото в „Маришин“, там си правим кафе… и действаме.

 

С какво време ще разполагаме?

 

Докато се умориш и кажеш: „Стига.

 

Връщам се към твоя въпрос за желязната завеса, за отварянето към Запада. Не искам да отговарям на него. Не обичам съвършено свободните разговори, защото за мен това е чуждо понятие. Какво значи: съвършено свободно? Искам това да бъде убедително, тоест нормално.

 

Иска ми се да има сблъсък между нас, да възникне напрежение. Иска ми се да имам материал от кискането до сериозността.

 

А пък аз бих искал да осъзнаваме колко говорим, за да не продължава това безкрайно.

 

Работим докрай. Ако си отегчен, уморен и нямаш вече желание да разговаряш, прекъсваме.

 

Разбери, по време на кризите мен ме нямаше в Полша. Аз съм човек на два свята. Помни, че половината от професионалния си живот съм прекарал не само извън Полша, но извън Европа и че това са били най-формиращите години в моя професионален живот. С пъпната си връв през цялото време съм свързан с Полша по различни причини, но моето време не се затваря в Полша. Моите вълнения не са само вълнения заради Полша. Когато пиша „Футболната война“ или „Шахиншахът“, аз се вълнувам извънредно много от това, което пиша. Тези мои вълнения са автентични, защото иначе не бих могъл да пиша.

Какво искаш да ми кажеш с това?

 

Че партията за мен е доста далечен проблем. Много трудно ми е да кажа какво е ставало през 1970 г. Това беше голяма национална драма, но аз имах за нея много смътна представа. Намирах се тогава в Чили и бях погълнат от съвършено различни проблеми. Някъде там от малките бележки във вестниците научавах нещичко за Полша. Казвам това, за да знаеш, че разговаряш с човек, чийто светоглед е формиран различно от нормалния полски светоглед, който се формира така: тук е лошо, но като се отиде в Париж или в Лондон – там е добре. И върху този контрапункт се гради светогледът. Приемането на такава следа, на такава полска нишка страшно ме ограничава, защото моите действителни репортерски приключения бяха не тук, а там. Моят опит беше формиран там, в света. Моят светоглед е наистина свето-глед. Помни! Защото тук, когато някой казва, че има светоглед, не става дума за светоглед – а само за „полско-глед“. Разбираш ли? „Католико-глед“. „Опозиционно-глед“. Тук никой няма светоглед, защото светогледът е свето-глед, а това означава глобален поглед върху света. Това, което аз правя, към което се стремя, което ме очарова, е опит да си изградя (служейки си с полския език) именно поглед върху света. Защото у нас под поглед върху света се разбира поглед върху Варшава или Шемятиче, или поглед върху енорията. Обаче голяма слабост на полското мислене е именно невъзможността да изгради и притежава светоглед. Започнах да работя като професионален спец по Третия свят, когато бях едва на двадесет и четири години. А тук в Полша започваш да се занимаваш с чужбината на петдесет и четири години. Аз от самото начало поех по този избран път. А сега се създава нов съвременен свят, който изисква цяло ново племе – кадри, които ще се опитат да обхванат света, да разберат неговите цивилизационни връзки и конфликти. Ще се опитат да разберат как тази огромна структура на човечеството действа, възможно ли е да се „преведе“ една култура на друга, да се обясни всичко това на хората, да се подготвят те, да се отговори на въпроса в каква посока върви тази еволюция. Именно на това посветих живота си и това ме увлича. Това е темата, на която съм готов да разговарям. Журналистическата школа на Ришард Капушчински е именно тази школа. Въпросите би трябвало да се задават под този ъгъл. Човекът, за когото аз говоря, е различен от този, когото ти внушаваш чрез своите въпроси.

 

Нищо не внушавам, опитвам се само да започна разговор за човека, който е на път, който обаче по някакъв начин се е озовал на този път, а не се е спуснал отникъде с парашут.

 

Пътешестването е изкуство – трябва да умееш да пътешестваш. Макар и поради финансови причини – такъв екземпляр като мене не е имало и няма да има през следващите двадесет години, защото аз струвах на държавата повече от един милион долара. Следващият път, когато тя ще бъде в състояние да инвестира един милион долара, ще се случи кой знае кога. Аз не се страхувам за конкурентите – за това, че някой ще ме следва по петите – защото поне от финансова гледна точка това е път, който не може да бъде повторен. Вземи днешния полски печат и ми спомени за някой журналист кореспондент, специалист по Третия свят. Някой, който е бил в Куба, а сега е в Индия. А аз съм обиколил целия свят. Бил съм навсякъде и това формира моето мислене.

Трябва да имаш ясна ос на нашия разговор, ясна тема. Не можеш да я караш на автопилот. Трябва да владееш положението, трябва да имаш дисциплина. Не можеш да оставиш аз да говоря хиляда неща наведнъж. Трябва ясно да си отговориш на въпроса: „Защо аз правя интервю с този конкретен човек. Защо от цялата полска литература най-често се превеждат в света неговите книги, макар и той да не пише романи? Какво се е случило?“. В Полша в „Императорът“ откриваха алюзии за Герек. Обаче е трудно да се каже, че в Швейцария в тази книга са видели алюзии за премиера, но и там „Императорът“ стана бестселър. Защо? Това са съществени теми. Ще получиш друго интервю, ако го построиш по определена ос, а съвсем различни отговори ще получиш на същите въпроси, когато тръгнеш по една накъсана нишка. Интервюто е такова, какъвто е репортерът, който го провежда, а не този, който отговаря на въпросите, защото този, който отговаря, е на такова равнище, каквото му се наложи. Такъв е моят опит. Случвало се е един ден да дам седем интервюта и едното е било добро, а другите ужасни – това не зависеше от мен. Проблемът е в това какво ти ще искаш да измъкнеш от мен. Не е възможно да измъкнеш всичко, защото разговорът ще се разпадне. От дреболиите никога не можеш да сглобиш ясно определена цялост. Трябва да се съсредоточа, а ще се съсредоточа тогава, когато чувствам, че трябва да си поблъскам главата. А когато усетя, че нещо не е наред, че говорим за глупости, няма да се мобилизирам, няма да внимавам. Това е невероятно съществен проблем – това е въпрос на комуникация, въпрос на равнището, на което ще ме издигнеш. Ако ме оставиш на ниско равнище, ще бъда мъничък. А ако ме измъкнеш на върха на планината, ще трябва да работя там. Същността на проблема е в това къде ти ще ме отведеш, какво ти ще направиш с мен. Аз съм само медиум.

Имам много богат живот, затова, ако използваш досегашните технически прийоми, няма да стигнеш по-далеч от петата година на живота ми. Длъжен си да построиш тактиката на нашия разговор, която би трябвало да изглежда така, че всеки следващ сеанс да развива предходните тематични линии. Изграждането на тази конструкция трябва да бъде процес. Три часа говорим за нещо по време на първия сеанс и от това започват да се открояват поредните тематични линии. На следващия сеанс ги развиваме и т.н., и т.н. Ако се затвориш – както стана с детството – стоиш на място, а детството започва да става важно в съвършено друг момент. Познаваш ме от толкова години, имаш известно виждане и сега в разговора с мен го проверяваш и допълваш, опитваш тук, опитваш там – къде ти светват лампичките. Опасявам се от това, че ще се объркаме, че разговорът ни ще издребнее, че ще има хиляди интересни подробности, само че от тях нищо няма да произтича. Ще напъхаме, набутаме, наблъскаме хиляди късчета впечатления и разкази – без смисъл. Когато пиша книга, размислям къде искам да ударя. Пишейки за Амин, мога да напиша хиляди неща, а аз имам предвид едно-единствено нещо и него трябва да изстискам, а множеството томове, които съм събрал на тази тема – всичко това е сметище, но аз трябва да го зная, защото иначе не бих могъл да напиша това, което искам. За качеството на това, което сме предприели, ще бъде решаваща стратегията. Това, което казвам, са тактически неща, а стратегията трябва да бъде много ясно изразена.

Помни да зададеш цикъла въпроси за кореспондента в чужбина в такъв вариант, в какъвто аз съм изпълнявал тази роля. У нас функционира мисленето, че човекът е имал връзки, че някой го е подкрепил, че е бил партиец… Съществува убеждението, че всеки може да бъде кореспондент. Абсолютно наивно виждане на това явление. Освен това не забравяй за радостта от творенето; ако не пиша стихове, фотографирам, изразявам се по различни начини – такива, които в дадения момент ми позволяват да се изкажа…

 

Трябва да се изкажем под формата на интервю. Какво мислиш за тази форма?

 

Аз съм дал в своя живот десетки, ако не и стотици интервюта. Мисля, че интервюто е много динамично развиваща се форма на изказ. Пресата, радиото, телевизията, са завладени, обсебени от различни форми на интервюто. New Perspectives е издание на Института за международни проблеми, излиза в Калифорния и съдържа само интервюта. Това е прекрасна формула, удивително периодично издание. Редакторите са стигнали до мъдрия извод: трябва да имат на страниците си най-изтъкнатите имена от всяка област. Но поради факта, че изтъкнатите имена нямат време да седнат да пишат, единственият изход е да се създаде екип от интервюиращи, които ще направят това вместо тях. В Ню Йорк ми се обадиха няколко редакции да напиша нещо за тях. Казах: „Аз нищо няма да напиша, защото нямам време да пиша“. А тези от New Perspectives се обадиха по телефона, че изпращат при мен от Сан Франциско човек, който ще направи интервю с мен. Казах: „Дадено – интервю може, само да не пиша“. Човекът се качи на самолета и дойде. Седя с мен четири часа. Интервюто е отворена форма и аз много я ценя, отнасям се сериозно към нея. Не давам интервюта на кого да е, къде да е и как да е. Връщайки се към нашето предстоящо интервю. Когато неотдавна бях в Лондон, на моята пиеса[4] дойде един възрастен господин, Джеймс Болдуин, автор на книгата Another Country. Беше много пиян. Директорът на Royal Court Theater ни заведе в своята стаичка и ни попита какво искаме да пийнем. Болдуин каза: „Още едно уиски, преди да падна“ – наистина пи и се заклатушка към залата. Резюмирайки накратко: мога да бъда разпитван, докато не падна. Но какво означава това: да ме използват, мен, човека, който е имал доста уникален професионален живот, и ето, удава ни се да го разпитаме за различни неща от перспективата, от която той гледа света, сиреч малко по-иначе, отколкото гледа средностатистическият гражданин на Полша? Ако това е необходимо, прибягваме до биографични елементи. Важното обаче в това интервю е читателят да чувства, че съществуват главни насоки, защото тогава неговата мисъл върви заедно с нас, започва да се разсейва при отстъпленията и подробностите, започва да се измъчва, отслабва способността му да възприема, отслабва вниманието му и край… изключва.

 

Превод от полски: Благовеста Лингорска

 

Ришард Капушчински (19322007) е най-изтъкнатият писател измежду полските репортери, публицист, поет и фотограф, наричан „цар на репортажа“. Автор на 26 книги, основно в областта на репортажа. Най-често превежданият полски автор (заедно със Станислав Лем). От 1962 г. е постоянен кореспондент на Полската агенция по печата в Африка, Латинска Америка и Азия. Документира рухването на императорската власт в Етиопия и Иран. Посетил е Индия, Афганистан и Пакистан, Китай и Япония. Периодът, прекаран в Африка, е начало на разцвета на репортерската му работа. Бил е в Кавказ, пет години прекарва в Чили, Бразилия, Мексико и Боливия, по-късно пътува в Ангола. Лауреат е на 40 награди и отличия. Избран от журналистическата гилдия за Журналист на века в допитването на месечното списание Press. В България са публикувани книгите му „Шахиншахът“, „Империята“, „Футболната война“, „Още един ден живот“, „Абанос“, „Пътешествие с Херодот“ (2008), „Лапидарии“, „Автопортрет на репортера. Записки за ХХ и XXI в. Другият“.

 

 



[1] Adam Mickiewicz, Pan Tadeusz, Księga XI, w. 78: „Tylko jedną taką wiosnę miałem w życiu“.

 

[2] „Репортажната лаборатория” е неформална група журналисти, организирана от мен, съсредоточаваща работата си върху специфичната творческа проблематика на репортажа. Тя възникна в Лодз през 1980 година. Беше място за журналистически дирения и експерименти, в резултат на които се появиха и няколко книги.

[3] Цитат от стихотворение [Do matki Polki, 1830] на Мицкевич, изразът е влязъл в разговорния език и определя характера на обществото, измъчвано от робство и непримиряващо се с него, а същевременно свикнало с атмосферата на заговор и бунт, на явна и тайна конспирация, на организирана нощна борба с врага. Б. пр.

[4] Става въпрос за театралната адаптация на „Императорът“, представена с голям успех в лондонския Royal Court Theatre. Б. пр.

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”