Български  |  English

Сартр и Солженицин

 

Как Солженицин е възприеман от лявата интелигенция на Запад, и то в съпоставка с Жан-Пол Сартр? Есето на изтъкнатия френски политически философ Реймон Арон, което предлагаме със съкращения, дава част от отговорите. Повод за осмисляне на известната фраза дали е „по-добре да грешиш със Сартр, отколкото да си прав с Арон”.

 

Дисидентите и европейската левица

Преди няколко дни прочетох трите статии, излезли в „Нувел Обсерватьор”, в които Жан-Пол Сартр, отговаряйки на въпросите на своя приятел Конта, сякаш рисува собствения си автопортрет. По същото време изчетох и „Рекло телето дъба да мушка”. В тази своя книга Солженицин говори за несъстоялата се среща между най-големия съвременен руски писател и този, когото нарича западния „повелител на мисълта”. Нека читателят ми прости, че цитирам дословно разказаната от Солженицин случка.

Половин година по-късно човекът, който издейства тази награда за Шолохов и не можеше да нанесе по-голяма обида на руската литература, Жан-Пол Сартр, беше в Москва и изрази чрез преводачката си желание да се види с мен. С преводачката се срещнахме на площад „Маяковски“, но „Сартрови ни чакаха за вечеря” в хотел „Пекин”. На пръв поглед за мен беше много изгодно да се срещна с него: той „господства над умовете” във Франция и Европа, независим писател е със световно име, нищо не ми пречи само след десет минути да седя на една маса с него, да му се оплача как се отнасят към мен и този трубадур на хуманността ще разбунтува цяла Европа.

Но само да не беше Сартр! На Сартр аз му трябвах донякъде от любопитство, донякъде – за да има правото да разказва за срещата си с мен, може би – да ме осъди, а аз после има да търся къде да се оправдая. Казах на преводачката: „Каква среща на писатели ще е това, ако на единия от събеседниците му е запушена устата и са му вързани ръцете зад гърба?“ – „Безинтересна ли ви е тази среща?“ – „Тя е горчива, непоносима. На мен само ушенцата ми стърчат над водата. Нека първо помогне да ни печатат.“

Дадох ѝ за пример изкривеното момче от „Раковата болница“. Така едностранчиво-изметната изглежда руската литература, ако се гледа откъм Европа. Неразкритите възможности на нашата велика литература си остават там напълно неизвестни.

Прочел ли е Сартр в отказа ми да се срещнем колко дълбоко го отхвърляме?[1]

Достатъчно е да отгърнем последната книга на Симон дьо Бовоар, за да намерим отговора на този въпрос. Лена информира „Сартрови”, че Солженицин не желае да се срещне с тях. Защо, пита Симон дьо Бовоар. Солженицин не го бил обяснил достатъчно ясно. И добавя: „Неговата реакция ни учуди. Без съмнение Сартр го познаваше по-добре, отколкото той познаваше Сартр”.

Кой от двамата не е познавал другия? Дали Сартр, който живее в Париж и въпреки възрастта си продължава да води живот на вечен студент, от кафене в кафене, като пътува по целия свят свободен и почитан? Или Солженицин, преследван от службите за сигурност, след години, прекарани по лагери и заточение? Първият е имал досег до цялата информация, която пресата и радиото са предоставяли на западняците. Вторият с мъка е успявал да чуе емисиите на Би Би Си или „Гласът на Америка“. В Москва Солженицин е провидял в Сартр, посрещнат от Съюза на писателите, съучастник на преследвачите си. А когато се озовава в Швейцария, Солженицин започва да изглежда в очите на Сартр като съюзник на онези, които пък той ненавижда. Така, отвъд взаимното им неразбиране, се разкриват два чужди един на друг свята – на руските дисиденти и „европейската левица”.

Парижкото лекомислие

Преди да стигнем до най-важното, а именно – до диалога между тези два свята, за да ги разграничим – нека споменем няколко психологически и биографични щрихи за „Сартрови”, които лишават този диалог от неговата трагична автентичност и неволно придават на разказа на Симон дьо Бовоар комичен елемент.

Един западен писател, посрещнат от властта на авторитарен и тоталитарен режим, се оказва в лъжлива ситуация, за която, с минимум интелигентност и самокритичност, той би трябвало веднага да си даде сметка. Лично аз никога не съм изпадал в подобни затруднения. В Москва участвах в конгрес, организиран от ЮНЕСКО, като по време на работните срещи на няколко пъти се скарах със стар сталинист, вицепрезидент на Академията на науките, за огромна радост на младите граждани на СССР. В Испания никога не съм приемал участие в конференция, ако организаторите искаха от мен предварително да им предоставя резюме на речта си. Впрочем в разговорите си с испанци, било то интелектуалци или дори банкери, неведнъж съм се сблъсквал с марксиската „вулгата”. Колкото по-висок пост заемаха в системата, толкова по-радикално бе мнението на тези дисиденти. В Мексико общувах предимно с интелектуалци, симпатизанти на Фидел Кастро, които се приспособяваха към режима в страната си. Когато отидох в Бразилия, президентът Гуларт все още не беше свален от военните. В Куба, в качеството си на журналист, не бях приет от Фидел Кастро; проведох обаче дълъг разговор с Рафаел Карлос Родригес, председател на Кубинската комунистическа партия, относно това защо една пролетарска революция е дело на дребната буржоазия.

Сартр и Симон дьо Бовоар се ползват със съвсем други облаги. Благодарение на известността си, те биват приети дори в страни, където властват десни военни режими. В Куба те се сближиха с един исторически герой, с когото Сартр остана приятел, докато възхваляваше кастризма и пренебрегваше съдбата на „дисидентите” (той другаруваше с Фидел, а в затворите лежаха хиляди хора). В деня, в който Сартр написа текст в защита на кубински писател, вкаран в затвора, който – ако не ме лъже паметта – бе освободен, след като призна грешките си, върховният вожд изригна срещу тези дребни буржоа и тяхната дребнава съвест. Сартрови загубиха интерес към Куба и кубинците.

У Сартрови има много от парижкото лекомислие: те са преди всичко хора на книгите, по-загрижени за творчеството си, отколкото за човешките същества. Затова той, въпреки гениалността си, и тя, въпреки своята начетеност и интелигентност, понякога изглеждат глупаво. Как Симон дьо Бовоар не съумя да проумее отказа на Солженицин? Как можа да не си даде сметка за гнева или насмешката, които предизвиква у съветските дисиденти следната формулировка от „Критика на диалектическия разум”: марксизмът е ненадминатата философия на нашата епоха? Формулировка, която би трябвало да наречем чисто и просто глупава, ако беше излязла изпод перото на някой друг, а не на Сартр. Това, което някой западняк, не толкова краен, колкото Сартр, би могъл да каже, е, че марксизмът си остава в центъра на философския размисъл, докато Солженицин спокойно пише: „ Марксизмът падна толкова ниско, че се превърна в обект на презрение. Днес никой сериозен човек в нашата страна, даже студентите в университетите, не говори за марксизма без насмешка”.

Идеологията

Марксизмът (а Солженицин не се притеснява да разграничи марксизма от марксизма-ленинизма, както и вулгарния от по-изтънчения марксизъм) е чисто и просто доктрината, в името на която болшевиките взеха властта, унищожиха политическите партии, след това и селяните, създадоха концентрационни лагери и избиваха милиони обикновени граждани. В очите на Солженицин марксизмът като идеология е в основата на злото, първоизточник на лъжата, принцип на злодеянието.

„За да прави зло, човек преди това трябва да го е осъзнал като добро или като осмислено закономерно действие. За щастие природата на човека е такава, че той трябва да търси оправдание за своите действия.

Макбет е имал слаби оправдания и затова го е загризала съвестта. Пък и Яго си е едно агънце. Фантазията и душевните сили на Шекспировите злодеи приключват с десетина трупа. Защото те не са имали идеология.

Идеологията! Тя е тази, която дава търсеното оправдание за злодейството и нужната на злодея дълготрайна твърдост. Това е тази обществена теория, която му помага пред себе си и пред другите да избелва своите постъпки и да слуша не укор, не проклятия, а похвала и почести. Така инквизиторите са се утвърждавали чрез християнството, завоевателите – чрез възвеличаване на родината, колонизаторите – чрез цивилизацията, нацистите – чрез расата, якобинците и болшевиките – чрез равенството, братството и щастието на бъдещите поколения.“[2]

Давам за пример този откъс от „Архипелаг ГУЛаг” поради две причини: първо, защото той се прицелва в сърцевината на проблема, а именно че само идеологията може да осигури чиста съвест на злодея, и второ, защото споменава и други доктрини освен марксизма – тази на Хитлер, на колонизаторите, на националистите. Бидейки християнин, Солженицин не забравя, че дори християнството може да послужи за оправдание на инквизиторите. Често той отрежда, ако не на марксизма, то поне на марксистите, едно по-специално място – сякаш разликата в количеството води до промяна в качеството (нека ми бъде простено това позоваване на един от законите на диалектиката на Хегел и на Енгелс). В осемдесетте години, предхождащи Революцията от 1917 г., са били екзекутирани по 17 души годишно. В епохата на испанската инквизиция – по 10 на месец, а през първите две години на болшевишката власт по 1000 души месечно. В най-връхната точка на сталинския терор месечният брой на екзекуциите достига до 40 000 души. Злодеянието, извършено над милиони, изисква идеология. И за да бъде терорът пренебрегнат или възторжено приветстван, той още повече се нуждае от идеология. Ето защо семейство Сартр повече от други западни писатели оправдават злодеянието, тъй като оправдават оправданието. Те не са марксисти – не искат да жертват нищо от своята свобода – но философски оправдават жертването на свободата на другите чрез тоталитаризма и терора. Сартр е философът на идеологическата мисъл. Той подканва другите да се подчинят на правилата на идеологията, на които самият той не се подчинява.

Синистризъм[3]

Няма да проследявам политико-философския път на Сартр от „Погнусата”, в която осмива персонажа на хуманиста, чак до диалозите му с един левичар. Благосклонен към Мюнхенското съглашение заради пацифистките си възгледи преди 1938 г., след 1945 г. той заема трудно съвместими позиции. Ето някои от основните: антикомунистите са кучета; единствените, които имат право да критикуват комунизма, са тези, които са вътре в движението; няма как човек да не бъде марксист, тъй като марксизмът оставя своята неизличима следа върху нашето време. Постулатите носят със себе си последици, които Сартр стриктно спазва: по времето, когато хората на Запад водеха дискусии за съветските концентрационни лагери, неговият гняв бе насочен не срещу съветската власт, която ги бе построила, или срещу комунистите, които отричаха тяхното съществуване, а срещу антикомунистите или така наречените хора от десницата.

Никога философът на свободата не е бил по-близък с комунистите, колкото по времето на Движението за мир, или, казано другояче, по времето на сталинската епоха…С други думи, той предлагаше тъкмо идеалния модел на западния „синистризъм”, който Солженицин изобличава на много места в книгата си. „Синистризмът“ е приложение на правилото (ако може да се формулира по този начин): две мерки, две теглилки. Няма значение какво казва някой от десницата, неговите думи предварително са отхвърлени. Ако спомене съветските концентрационни лагери, то не е защото цени свободата и ненавижда потисничеството на човек над човека, а защото е избрал, поради осъдителни причини, лагера на „десните”; търсят се осъдителни причини за един осъдителен избор. Въпреки че един десен авторитарен режим, дори умерен и без официална идеология, е не по-малко осъдителен от съветския режим, отговорен в продължение на половин век за няколко десетки милиона трупа.

Защо да се колебаем между анархизма и болшевизма?

Да не се спираме и на текстовете, в които Сартр най-накрая заклейми сталинизма. След потъпкването на Унгарската революция той написа „Призракът на Сталин”, без обаче да изрази ни най-малко съжаление за предишните си съждения и действия. Не постави под въпрос основите на „синистризма”, тъй като това кърваво чудовище все още бе олицетворение на социализма. С други думи, не се отрече от своя „синистризъм”, от това, че е „спътник“ на комунистите. В „Социализмът, който дойде от студа” той отново не го отрича: между редовете приписва отговорността за „нечовешкия социализъм” на руското влияние, на случайни обстоятелства. Социализмът с човешко лице на чехите принадлежеше на левицата и марксизма. Идеологията бе спасена.

През 1968 г. Сартр откри, че мисленето му клони по-скоро към анархизма, отколкото към съветския комунизъм. Ала защо да се колебаем между едното и другото? Защо поради ужас от всяка власт трябва да оправдаваш най-тоталната власт, най-жестоката власт на нашия век? Самият марксизъм не дава обяснение.

В творчеството на Сартр почти не намираме следи да е чел текстове на Маркс. Той споменава първия том на „Капиталът” и теорията за принадената стойност, тъй като тя му изнася, доколкото показва, че работодателят експлоатира подчинения, а притежателят на капитала – наемния работник. Нищо обаче не подсказва, че Сартр се интересува, макар и бегло, от отношенията между Рикардо и Маркс, от мястото на Маркс в историята на икономическата мисъл. Колкото до ненадминатата философия на нашето време, която повече от половин век е напълно безплодна, Сартр я резюмира с неясни, почти лишени от смисъл формулировки като: хората правят историята си въз основа на материалните условия. С други думи, не марксизмът е накарал този анархист по темперамент да прегърне сталинския терор, а тъкмо обратното – неговото влечение към анархията го е накарало да приеме марксизма, който обаче му остава чужд или от който той запазва само отрицанията и утопията.

Превърнатият в култ морализъм

Онова, което провокира залитането в двете крайности – анархия и тоталитаризъм – което превърна Сартр по-скоро в идеолог, отколкото във философ на идеологията, е морализмът, превърнал се в култ към насилието, суровостта на протестантския морализъм, преминал в отхвърляне на обществения ред. Поразителното в дългия път на Сартр е моралното осъждане на всички онези, които не мислят като него. В младостта си той се смяташе за безсмъртен и продължава да смята себе си за съдник на доброто и злото, като отрича морала и го подчинява на политиката. Кой му дава правото да се възкачва на трона на Йехова или Юпитер, да дълбае в сърцата и душите? Щом човек се отъждествява с действията си и приема, че намеренията не са от значение, как тогава знае кои действия са престъпни и кои не?

И как да го узнае, след като над историята не е надвиснало разграничението между добро и зло, между добротата и злината, след като трябва да чакаме да се появи общество без експлоатация и без потисничество, за да напишем нова етика? Достатъчно е да прибегнем до категоричния императив на бунта (който е почти категоричният императив на насилието) и нещата ще се получат. Работата е в кърпа вързана. Няколко хиляди студенти плячкосват Сорбоната, играят си на революция, изграждат наново университета и света, правят любов, говорят, говорят...

Тъй като нито марксизмът, нито екзистенциализмът на Сартр имат точно дефинирано политическо съдържание, той може безпроблемно да премине от „Революционното демократично обединение”[4] към другаруване със сталинизма, да признае съществуването на милиони затворници в съветските концентрационни лагери, но въпреки това да не скъса връзките си с комунистите, да осъжда репресията срещу Унгарската революция, сякаш тя е някакво изключение от целостта, която той одобрява или с която се примирява, да пише, че диктатурата на пролетариата е противоречиво схващане, ала все пак да заявява себе си за марксист, и накрая, без никакво угризение на съвестта да се отцепи от комунистите, защото няколко хиляди студенти и работници са слели съзнанията си и мечтаят за неговата анархия. Дори „левичарите” от бандата на Баадер[5] му вдъхват симпатия и той, който спи спокойно въпреки милионите хора в концентрационните лагери, дава пресконференции, за да изобличи страданието на самотата, наложено на Баадер и неговите сподвижници. (Може би не знае, че в началото Улрике Майнхоф е получавала пари от тайните служби на Източна Германия?)

Фактът, че последователно и равнодушно е отишъл на поклонение в Белград, Хавана, Москва или Пекин, изобщо не го притеснява; отговорен е за всички хора, но не и за миналите си действия. Че се е чувствал по-добре с „Виктор”[6], отколкото със Сталин (с когото най-вероятно никога не се е срещал), и дори по-добре, отколкото с Фидел (в чието лице е вярвал, че е намерил приятел), е напълно възможно. Ала при все това той не се отрича предишните си позиции. Има десница и левица. Има концентрационни лагери, за които не можем да простим, и други, които толерираме. Има лоши убийци и добри. Марксизмът е ненадминатата философия на нашето време и тези, които се застъпват за нея, са винаги от добрата страна на барикадата. А онези, които защитават свободата от привържениците на тази философия, са винаги от лошата страна.

В известен смисъл Симон дьо Бовоар е права да каже, че Александър Солженицин познава зле Сартр (въпреки че го познава по-добре, отколкото Сартр него). Тя не греши в най-важното: ако „Зекът“ познаваше по-добре „повелителя на западната мисъл”, той щеше да го презре още повече. Сартр като личност въплъщава всичко, от което Солженицин се отвращава: отрицанието на моралните правила, отказа от прастарото разграничаване между добро и зло, жертването на хора и оправдаването на престъпления в името на едно неопределено бъдеще, накратко, злодеянието чрез идеологията – злодеяние, което в случая на Сартр приема чиста форма, делегирано злодеяние, тъй като той не убива никого, не би сторил зло и на муха и взима участие в историята единствено чрез перото си. Ту одобрява наполовина Сталин, ту безрезервно, но за сметка на това само временно възхвалява Кастро. Никога не осъжда действието, което Солженицин смята за отвратително: престъплението в името на идеологията. Въпреки че Сартр още приживе принадлежи на миналото, той си остава, ако не повелителят на мисълта, поне най-видният представител (дори и чисто карикатурно) на европейската интелигенция или, ако предпочитате, на левите интелектуалци...

А посланието на Солженицин, струва ми се, се свежда до два основополагащи принципа: съществува нещо по-лошо от бедността и потисничеството – това е лъжата; и ако този век ни учи на нещо, то е за смъртоносния капан на идеологията, за илюзията да промениш с един замах съдбата на хората и организацията на обществото чрез насилие.

Превод от френски: Мина Петрова

 

Реймон Арон (19051983) е известен френски политически философ, социолог и публицист. Съученик на Жан-Пол Сартр, с когото го свързва дългогодишно приятелство. По време на Втората световна война е в Лондон, където е говорител на „Франс Либр“ и застава на страната на генерал Дьо Гол. След войната преподава социология и философия в Сорбоната, чете лекции в Колеж дьо Франс. От 1947 г. е един от най-влиятелните колумнисти на френската преса – първо на консервативния в. „Фигаро“, а по-късно на сп. „Л’Експрес“. На български език са преведени книгите му: „Демокрация и тоталитаризъм“, „18 лекции за индустриалното общество“, „История и диалектика на насилието“, „История и политика“, „Социология и политика“. Предложеното тук есе е от 1976 г. Писано е за сборник в чест на неговия приятел, австрийския писател и мислител Манес Шпербер, и е публикувано в оригинал едва през 1994 г. в брой 64 на сп. Commentaire.

 

 

 

 

 



[1]Александър Солженицин, „Рекло телето дъба да мушка“, София, Факел експрес, 1998, превод Борис Мисирков, с. 156.

[2] Александър Солженицин, „Архипелаг ГУЛаг“, том 1, София, Фондация „Комунитас“, 2015, превод Татяна Ваксберг, с.204.

[3] От sinister (лат.) – ляв. Неологизъм, измислен от Албер Тибоде в книгата му „Политически идеи на Франция” (1932 г.). Тенденция на политическите партии през XX в. да се определят като много по-леви, отколкото са в действителност. Б.пр.

[4] Движение, основано от Сартр, Давид Русе и Жерар Розентал. Б.пр.

[5] Става дума за Фракция „Червена Армия“, оглавявана от Андреас Баадер и Улрике Майнхоф - крайнолява немска групировка, отнела живота на 34 души в акциите си и ранила над 230 човека. Б. р.

[6] Бени Леви (1945-2003) – френски философ и писател, деятел на „пролетарската левица“, известен с псевдонима си Пиер Виктор. Б. пр.

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”