Български  |  English

Адвокат на творението. За Иван Газдов, графикатурно

 

На 15 ноември 2018 г. в софийската галерия „Сан Стефано“ Иван Газдов откри 50-тата си самостоятелна изложба (след първата от 1970 г.). Сегашната съдържа: 1) графикатури от 2018 г. – цикъла нетиражирани оригинали Cum grano salis, дал името на изложбата; 2) рисунки от 60-те до 80-те години; 3) автопортрети от 60-те до днес. Успоредно с това се представя книгата му „Графичествен. Черно на бяло. Рисувана биография. 111 анотирани рисунки”.

Събитието е показателно за художника Газдов, така че с необходимост изисква цикъл словесни (кавър) графикатури.

Газдов преди графикатурата

На стр. 10/11 в „Графичествен” Газдов разкрива битието си на ямболски авангардист от 1953 г.: подписвал големи есенни листа с виолетово мастило и ги показвал на дядо си. Докторът пък казвал: „Ти да не си вандонген?“, което звучало на Иван не като име, а като диагноза. Започнах като акционист, коментира Газдов, и оттогава правя „напредък в назадъка“. Назад към какво?

Към неутрализиране на наивния творчески импулс. Работите си от 60-те до 80-те години той схваща като рисунки в развитие. Тогава късащото нервите му перманентно недопускане до изложби възпрепятства възможността да застине доживотно в някакво наглед приемливо ниво.

Гледайки по-голяма сбирка от тях, не на шега казах, че започнеш ли да рисуваш като Пикасо, не ти остава нищо, освен да намериш себе си. Имах предвид не толкова паралелите при търсенето на формата, колкото в овладяването ѝ, в постигнатата безпроблемност да се отива отвъд рисуването, отвъд мимезиса, отвъд оставането в отношението субект-обект. Газдов стига до строго личния си графичен почерк.

Газдов – графикатурата

Годините къртовски труд имат за резултат едно „различно рисуване след Матис и Модилияни“. Газдов е баща, майка и кръстник на ГРАФИКАТУРА®, регистрирана като артистична марка през 1987 г. Графикатурата не е сбор от графика и карикатура. Тя е сплав от graphique и tour, графика и пътуване: графика на път.

Според Епидермален канон за възприемане на графикатурата тя е черно върху бяло, водещи до образ кривундел, в необходима заедност с фантазия и хумор. Така изглежда схемата на едно персонално, уникално „магическо пътешествие“, каквото е всяко магическо пътуване.

И в графикатурата, както в магията, основното средство е „възелът“: колкото повече се опитваш да раздалечаваш краищата му, толкова повече се стяга и става неотделимост. Докато упорито се опитва да разчлени всички неща, съществени за живота, Газдов ги свързва ведно.

Графикатурата е в основата си ритъм (тя е „тъпанът в оркестъра“ – Борис Димовски), концентриращ възприятието върху дестилат от идеи. Графикатурата е пътеводна работа на ума, който съучаства при допълването на целостта.

При нея най-малко важното е сюжетът, доминираща е формата. Формата на нещата отвъд ситуациите на възможното им съществуване: формата им по битие. Първото условие за извеждането ѝ е перфектната графична линия, довеждаща наличието на всеки детайл до съвършена необходимост.

Като свой формално-съдържателен критерий и инструмент Газдов посочва „бръснача на Окам“, ползвайки всичките му фигури. Редом с изобретената през XVII в. формула („не умножавайте същностите без нужда“), той се придържа и към автентично Окамовата („напразно се прави чрез много онова, което би могло да се стори чрез по-малко“). Газдовата формула гласи: „Малкото е много; простото е сложно“. Неслучайно цикълът Нещо е излишно, нещо не достига е ключ към графикатурата.

Голямото графикатурно бръснене (с молив и гума) е смъкване на амбалажа, преструвката, криворазбраната коректност и криворазбираната цивилизация. Графикатурата е събличане на света до постигане на нещата в битийната им форма. Газдов е атентатор срещу Организацията на обединените навици.

Газдов с графикатурата

Графикатурата е изкуство и нищо друго. Изкуството не е отражение на живота, то е живият живот, казва Газдов. То не е нещо паралелно на бита, препоръчващ се за „реален живот“, а е животът по истина. Затова Газдов е алергичен към „тапетното изкуство“, чиято задача е да служи за украса и да подвежда към добро настроение. Тапетното изкуство няма нужда от мисъл. То самото е мисловно ненужно.

Тъкмо обратното, изкуството-живот има за двигател автентичната мисъл. То е онова, което художникът сам си поръчва и изпълнява, като го из-мисля, без при това да се замисля. Обект и мотив на това изкуство е не натурата, а фантазията.

Натурата, възпроизведена сама по себе си, е повърхностна. Природата е дефицитна в конкретните си прояви. В тях има излишни шумове: шумовете на недостига или на излишъка. Прякото им отразяване е по дефиниция ущърбно. Единствената революция в историята на изобразителното изкуство, заявява програмно Газдов, е преминаване от рисуване по натура в рисуване по фантазия. Реализмът пречи да се възхищаваме на ума, продължава той, а изкуството е работа на ума.

Фантазията не е произволна активност. Гръцкото понятие φαντασία не предполага случайно и алогично трупане или комбиниране на изображения. То означава „явление“, но също така „представа“ и „въображение“ – imaginatio. В първичния философски смисъл с думите φαντασία и imaginatio се назовава специфичен познавателен механизъм.

Фантазията е онзи сегмент от познавателната верига, който се задейства след възприемането на нещо, за да създаде образа, който ще бъде поет за обработване от интелекта. Фантазията е познавателната процедура, в която възприетото се съблича от материята, за да бъде познато по своята форма: да стане елемент на мисълта.

Фантазията не е самодвижеща се. Тя се задейства от поглед, звук, допир, ухание, мисъл, спомен. Художникът, казва Газдов, е ловец на идеи: затова изостря специални сетива. Фантазията е в основата не на измислицата, а на из-мислянето – на живота, произтичащ от мисълта в нейната синергия с творението: веществено и невеществено.

Затова при Газдов е толкова изрядна коректността към творението („коректност“ тук позволява да се преведе и като „възхищение“). Остава да се види, че той безостатъчно тълкува творението като култура. Остава още да се напомни, че възелът в мрежата „култура“ е знакът: базисната характеристика на културата е комуникацията чрез знаци. При Газдов всеки образ е знак на самия себе си.

Графикатурата е чиста динамика, но не зависима от природата. Тя е динамиката на формата. Външният момент се неутрализира. „Първичният бульон“ се подлага на максимално отрицание. Конструирането на произведението изисква деконструиране на природата, за да се стигне до концентриране и компресиране на цялото ведно. Ражда се нов знаков организъм. Графикатурата е гледане не във и даже не чрез, а през обекта.

Газдов чрез графикатурата

„Колкото един художник е по-далеч от оригинала, толкова е по-близо до Бога“, казва Газдов.

Графикатурата е не просто „надбитова“, тя отива отвъд всяка ситуация. В нея „изображението“ безвъпросно доминира „изобразеното“. В рисунката съществува собствено гравитационно поле, което задава ново качество на анализ.

Всяко нещо при Газдов се помества в координатна система, чиито оси са „както всъщност е“ и „както би трябвало да бъде“.

Оттук става ясно защо вездесъщият при Газдов „хумор“ няма как да е гавра, злост или даже присмех. Излъчваният хумор е всъщност неизтощима радост: радост от творението, имано в неговата истинност. Сериозността е родов белег на графикатурата, която обаче се определя като „особено естетическо пътешествие с дух на радост“.

Радост от естествеността, извикваща откровеност. Понякога непоносима откровеност. Но талантът е обречен на непоносимост, установява Газдов. А в непоносимостта си той е обречен на деликатност, забелязваме ние, може да се каже даже, на особен свян.

Неотменната еротичност в графикатурата, мислена в този хоризонт, няма връзка със самите тела и сексуалността. Тя следва от екстатичния ѝ характер. Ἔκστασις означава из-стъпление, излизане от привичното положение или състояние: ἔκ-στασις. Изображението кара изобразеното да из-стъпи от себе си и повежда умно съзерцаващия го към такова изстъпление. Еротичното и етичното са в изкуството на Газдов едно и също.

Постиганият с това катарзис (κάθαρσις – очистване) има далеч не само естетически, но и екзистенциален характер. Защото идва от просветването на битието, което е и неконтролирано излъчване на свобода. Без да е иконограф, а още по-малко апологет, Иван Газдов е адвокат на творението и защитник на Твореца.

Газдов в графикатурата

Газдов категорично различава работата (съкровеното) от суетното ѝ проявяване (разпиляването). Рисуването си той определя като свой пристан (на гръцки може да се каже и κάταρσις). Там е изцяло в своя „особен начин на живот“, там е само и самият себе си.

„Самият човек“ се описва не като стил, а като „формален похват“, което трябва да значи: „цялото произведение да си излезе от мен“. Това, което има да излезе отвътре, е неговият свят в своята същественост. Ето какво означава „измисляне“ в графикатурата. В най-последна сметка, откриващото се по истина там е автопортрет на Газдов. Той е човекът-графикатура: „Първо си създавам моделите, след това ги рисувам, после те започват да обитават графикатурата“.

Тя е неговият личен, само неговият път, който обаче има силата да привлича. По този път е заложил общо три бойни кули: „изкуство, общуване, вдъхновение“. В своя поход той желае да бъде вдъхновител – и успява. Победата на Газдов е мощното привличане на зрителя за съ-пътстване, за заслушване на съзнанието, за очовечаване.

От галеристите, организирали сегашната изложба, научих, че най-масов се оказал интересът към автопортретите. Не се изненадах.

Газдов и стихиите на графикатурата

В „Графичествен” Газдов манифестира базисните елементи на света Газдов, тоест неговите стихии. Сам той изповядва, че не обича природните стихии и неговите стихии не са природни. Неговите са спомените, изворът: „пейзаж, поглед, улица, есенен двор, небе, чимшир, настроение“, купища човешки истории и истории на пространства.

От графикатурата той иска да упражнява внушения без думи, а в книгата надписва рисунките, илюстриращи казаното съвсем ясно на съседната страница. Назовават се хора, животни и предмети, реакции и действия.

Загледа ли се човек, вижда в тези схематични рисунки структурата на иконата. Поне от IX в. насам в светите образи непременно стоят надписи, слова. Газдов свенливо демонстрира една неканонична иконография на своята персонална мирска сакралност. До фигурите стоят имената на хората, котките, рибите, предметите, движенията, с които Газдов вика тях, и стоят имената, в които те викат него.

В изложбата са представени две графикатури на Ямбол: мястото на Земята, което Газдов винаги е предпочитал; родния му град. Неговата метална пластика, стояща там от 1993 г., е озаглавена Кълнове на спомена или дърво на живота. Според Газдов тя е съживяване и материализиране на спомена за дома: уж далечен, но удивително ясен. „Детството всъщност е истинският живот на човека.“

Базисна според него е универсалната ямболска съдба: неспособността да влиза в колективи. Не по-малко фундаментално се оказва „щракането на идеи“ (Кирил Кръстев) при завоя на Тунджа. Газдов твърди, че непрекъснато пресъздава Ямбол (разбира се, в напрежението между „всъщност“ и „би следвало“). Ямбол е тежък Газдов елемент. Стои в изложбата не за гледане, а за да те гледа.

Газдов и кавъркласик графикатурата

Газдов системно прави „пластични интерполации“ (Петър Змийчаров) на емблематични шедьоври (от Брьогел, Леонардо, Фрагонар, Рубенс, Миле, Джото…) и ги нарича кавъркласик графикатури. Странно упорство – на пръв поглед.

За него те са „спиране в отправната точка за другаде“. Мощно взиране в същностни светове. Раждане на изкуство от изкуство, защото това е естественото му раждане. Те са поклон пред авторите на оригиналите и тяхното величие. Урок по смирение, казва Газдов, и пречистваща художествена радост.

Интерполацията се определя като „намеса с авторови допълнения“. Вгледаме ли се, виждаме, че Газдовото допълнение е най-вече „абстрахиране“, тоест отнемане. Усилен графичен фитнес, казва той, при който гумата свършва преди молива. Премахват се шумовете, наслоени под натиска на второстепенни теми, на стил или на мода. Защитник на яснотата, Газдов извежда най-същественото, като се опира на „паузите“, на мълчанието, стоящо в основата на изобразителния изказ. За да открие в чиста форма наличните пропорции на духа.

За работата си над цикъла казва: „Почувствах такава гордост от съпричастието ми към човешкия род и такава възвишеност, която няма аналогия с други усещания… Един-единствен чезнещ в Бога звън“.

Газдов с Cum grano salis графикатурата

Cum grano salis /С щипка сол, новият цикъл, представлява оригинални графики, неподлежащи на тиражиране. Заглавието е симптоматично. Още повече че според Газдов всичко е cum grano salis.

Справочниците настояват, че изразът се появява най-напред при Плиний Стари в описание на рецепта за противоотрова: зърното сол е една от съставките. Cum grano salis означава по-нататък „леко пресилено“, но понякога и „с частица здрав разум и скептицизъм“ – спокойното наблюдение. Понеже обаче sal може да означава и „виц“, изразът казва и „с малко шега“. Всички тези значения са едновременно валидни за новия цикъл.

Газдов отдавна и специално тълкува вица в изображението. За него същинският виц е неповторим: той е формалната загадка. Тя не е загадка-ребус, а загадката на същината, непознаваема пряко от сетивата и разсъдъка. Тя е отиване отвъд ситуациите – до степен на шок. Поради което визуалният виц не може да бъде обясняван. В Cum grano salis вицът е масивен. Не ще се захвана с обясняването му.

Ще отбележа само, че Газдов много начесто повтаря думата „кривундел“ относно този цикъл. Наистина, графичен „кривундел“ (както баща му квалифицирал неговите рисунки) е едно от най-старите описания на графикатурата. Но тук явно има някаква новост. Газдов специално подчертава, че с този цикъл изкарва нещо, което е много отдавна в него: щастието да си кривундел, дори само на хартия.

Тук той изоставя контролираната ювелирност на рисунъка. „Кривундел“ добива буквалност. Всичко е в „крива линия“. Няма прави отсечки, няма правилна дъга или окръжност, никъде няма прав ъгъл. Всичко е разлюляно. Както е в творението. Без да отстъпва и на сантиметър от конституцията на графикатурата, с Cum grano salis Газдов настъпва допълнително към естествеността, към виталността в нейната дълбочина.

Газдов на път с графикатурата

С годините се трупа не само знание и тъга, натрупва се и рутина. Но професионалната рутина е за Газдов единствено „патерица за здравите нозе, които тичат сами“. При него тя е даже не друго, а умножаване на потенции, добавяне на сили и измерения. Газдов не може да влезе два пъти в реката Газдов. Технически му е невъзможно. Тъкмо това определя неговата органика. А от тук нататък?

„Кой колкото може, майсторе“, както обичал да казва Майстора, упорито и постоянно цитиран от Газдов.

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”