„Бродски/Баришников“ – моноспектакълът на световноизвестния балетист и хореограф Михаил Баришников, бе представен на 19 и 20 януари 2019 г. на сцената на Софийската опера. Режисьор на спектакъла е Алвис Херманис, сценограф – Кристине Юряне.

Звездата на Баришников изгрява в България. През 1966 г. на Международния балетен конкурс във Варна той получава златен медал в категорията за деца и юноши. В началото на 70-те, преди да емигрира в САЩ, той гостува в София с Кировския балет от Ленинград. Бяхме наскоро приети в Балетното училище и ни пуснаха, децата от училището, да гледаме спектакъла от третия балкон на Операта. Вариацията на Базил от „Дон Кихот“ ни доведе до еуфория. Крещяхме като луди, тропахме с крачета и знаехме с всяка фибра на съществото си, че гледаме гений. Баришников летеше по сцената в неописуеми манежи, замръзваше във въздуха и само мимолетно докосваше пода, пируетите му се навиваха нагоре по спирала и застиваха в най-високата точка, а ние крещяхме от възторг и аз се разплаках ....

Малко след това, през 1974 г., след турне в Торонто Баришников остава в Канада. Талант от подобна величина е усещал ясно, че танцът изисква свобода. Това го подрежда в редицата на други гениални руски танцьори емигранти, като Нижински и Нуреев. За Баришников престана да се говори у нас или се говореше с половин уста. Дочувахме разни неща през „завесата“, но едва след години стана ясно, че кариерата му се е развила бляскаво. След като сменя няколко танцови компании в САЩ, той става солист на New York City Ballet, а след това и на American Ballet Theatre, където става директор. Съвършената му балетна техника напуска рамките на класическия репертоар и той влиза в полето на американския съвременен танц, работейки с хореографи като Туайла Тарп. В Америка талантът на Баришников намира пълно признание и се разгръща в различни посоки и жанрове. Наред със собствените си проекти, той участва в множество класически и съвременни постановки, появява се в телевизията и киното. Има значителна роля в телевизионния сериал „Сексът и градът“ и участва във филма „Бели нощи“ с Грегъри Хайнс, Хелън Мирън и Изабела Роселини. През 1977 г. получава номинация за Оскар за най-добър поддържащ актьор и номинация за Златен глобус за ролята на Юрий Копейкин във филма „Повратна точка“.

Чарът на Баришников го прави любимец не само на американската публика, но и на артистичния свят. Името Баришников се превърна в запазена марка, в символ на най-високо качество, нещо като Мерцедес в танца.

И ето че след повече от половин век Баришников отново е в България. Този път като преводач на стиховете на Бродски на сценичен език – той е единственият способен на подобен риск, защото е и близък приятел с Бродски от емигрантството в Ню Йорк. Целият спектакъл е преклонен пред поетичния гений на Бродски чрез дълбокия поклон на гения в танца Баришников.

Атмосферата на спектакъла е интимна и съкровена. На сцената виждаме голям остъклен павилион, светлинно променящ се и дематериализиращ се. В него – няколко лампи и два-три стола, пред него – две дървени пейки. Дали това е храм, зимна градина, гара или някакво друго пространство, зрителят може сам да реши. Едно е сигурно – това пространство е сакрално. Нещата, които се случват в него, са извън обсега на реалността, те са от друга реалност, тази на духа и на поетичното въображение на Бродски. Стиховете протичат във вид на запис, с гласа на поета, или ги произнася самият Баришников, без излишен патос, без да се прави на актьор, без никакви излишни интонации... Произнася ги смирено, констатиращо и съ-общаващо, като молитва. Изобщо целият спектакъл носи този молитвено-изповеден характер – дълбоко и неподправено руски, но с онази руска душевност, която е заредила с идеи европейското изкуство през миналия век. Руският дух се завръща към корените си, след като е бил опазен и разгърнат от свободния въздух на Америка. Потопен във вселената на своя приятел Бродски, Баришников не играе, той дори не танцува в същинския смисъл на думата, защото думите на Бродски танцуват достатъчно изразително, прожектирайки образи в съзнанието ни. Ролите като че ли са разменени – поезията танцува, а четем движенията на тялото. Четем тялото на Баришников, четем неговата биография, лична и артистична, минала през толкова стилове, сцени и промени, рафинирана и превърната в лична изповед през стиховете на приятеля...

Два корпуса, на поета и на танцьора, се проникват/пронизват взаимно на сцената. Тялото на Баришников е все така съвършено и излъчващо любов, във форма, която съдържа потенциал за много по-активна хореография. Но точно тук е силата и на режисьорското решение – физическите действия са сведени до минимум, до най-необходимото, до най-непреодолимото. „Ако можете да не пишете – не пишете!“, казва Чехов. Баришников сякаш прилага това изискване към танца: Ако можете да не се движите, не се движете! Затова целият телесен разказ е сведен до крайно прости действия – деликатни пози, позиции на ръцете, походки, седене, лягане, треперене на дланите, като пеперуди... Отгласи от различни техники и стилове, леки телесни скици, като визуални ремарки към стиховете на Бродски, които запълват съзнанието с основната картина. А тя е космическа.

Покъртващият ефект на спектакъла иде от неподправената му простота и усещането за вътрешен мир, тишина и светлина. Няма музика, само едва доловим далечен шум в началото... Няма гръмки интерпретации, а фойерверките са сведени до няколко къси съединения в електрическата инсталация на павилиона – виждала съм подобни ефекти при Робърт Уилсън, те винаги стоят леко немотивирано и загадъчно, но ексцентрично провокират съзнанието на зрителя. Освен тях няма никакви „специални ефекти“, няма дълбокомислени тълкувания на думите, няма претенциозни решения и няма никакъв стремеж към спечелване на симпатиите на публиката с каквото и да било освен с неподправената „същност на нещата“.

Самотата учи на същината на нещата, защото същината им е самота, казва Бродски. А „нещата“ в случая са двама колоси на сцената – поет и танцьор, с техните биографии. Те са достатъчни, те са всичко, което показваме и разказваме – ТЕ СА.

Подобно усещане имах само с един спектакъл преди години, в който композиторът Филип Глас озвучаваше на живо, с импровизации на пиано, един стар черно-бял силно издраскан филм с Елеонора Дузе, наречен „ Пепел“... Същата неподправена и директна чистота, същата самодостатъчност на присъствието, същият гениален изказ.

Потапянето в спектакъла е пречистващо преживяване – извън всяка суета, извън всяка преднамереност и тенденциозност. Това го прави различен от почти всичко, което срещаме по сцените днес, и го превръща в изходна позиция, в критерий.

Свиквай, сине, с пустинята като със съдба, казва Бродски. И също: Позволих си всичките звуци, но не и да плача; после минах на шепот. Сега съм на четиридесет.

Днес Баришников е на 70, осветяващ „пустинята“ с цялата сила на звездната си светлина.