Български  |  English

Новото фаустовско пътуване

Джон Банвил е едно от нашумелите имена на съвременната ирландска литература. Изборът той да бъде представен и в България, при това с един от най-популярните си текстове, дължим на Иглика Василева, която отдавна е доказала и вкуса си към качествената литература, и способността си прекрасно да се справя с превода. Като в случая отново става дума за превод на труден писател, защото стилът на Банвил изисква множество умения - способност непрекъснато да се напластяват значенията на думите, да се завихрят различни символни редове, да се натрупват фразите, създавайки усещане за кръговост, да се улавя поетичността на езика на оригинала и да се съхранява тя на български, като се полага в мъглявостта, неяснотата, непрозрачността... Защото Банвил е типичен ирландец. Стилът му е близък до техниката на писане на Джойс, на Бекет, при които автори не се оголва смисълът, той дори не е важен, доколкото те се опиват от възможността на езика да демонстрира своята самостоятелност, своята склонност да се затваря в себе си и да бъде като стена, към преодоляването на която очите са по-надежден източник от ума...

Самият роман, и това става ясно още от заглавието му - "Мефисто" - е поредната версия на легендата за доктор Фаустус, той е - както казват критиците - една постмодерна фаустовска легенда, според някои - вписана в традицията по-скоро на Марлоу, според други - в немската, в тази на Гьоте и Томас Ман. Нещо повече, в "Мефисто" освен имплицитните, налични са и съвсем експлицитни отпратки, които го свързват с един или друг конкретен текст (като че ли най-вече с "Фауст" на Гьоте).

За разлика от другите прочити, тук изкушаваният първо е дете, а по-късно - юноша, макар и да не е много ясно доколко е пораснал, и пораснал ли е изобщо. Независимо че това дете е с потенциала на учен, то е гений, но то не е доказало себе си, не се е наложило, не е утвърдило таланта си. Затова и то все още е твърде близо до невинността, лесните заблуди, прекалената чувствителност, интуитивното усещане на нещата, и това прави изкушаването му по-проблематично. Защото, от една страна, ясно е - то е по-лесно - лесно е да прилъжеш детето, да го оплетеш в какви ли не истории, но от друга - е и по-трудно, тъй като детето някак странно се изплъзва, изкушенията, с които може да бъде примамено, са по-малко... Детето по условие само си е доставчик на илюзии.

Подобно на Гьотевия Фауст "Мефисто" се състои от две части, две огледални части, като първата е по-светла от втората... В нея усещането за дом, за убежище, за ред е по-силно. Желанията са някак задоволени, логиката е по-стройна, а дяволското присъствие е не дотам всеобхватно. Докато във втората Ницшевото "Бог е мъртъв" като че ли непрекъснато се доказва и се набива на очи. Невинността в тази част се е загубила. Безсмислието направлява действията, усещането за закътаност, за дом отсъства, мракът е напластен, всеобхватен. А най-цялостното състояние е състоянието на болка. Срещу която лек няма, независимо че имената на лекарствата са назовани с имената на богове и богини...

Погледнати огледално, двете части на "Мефисто" могат да бъдат видени и като лицата на живота и смъртта. Защото ако първата част оформя модела на света в неговата типичност, и донякъде - рационалност, втората спокойно може да се разглежда като картина на отвъдното.

Разполовеността на романа е част изобщо от огледалната, от двойническата проблематика на "Мефисто", от отзвучаванията, отгласите, които структурират и него, и персонажите. Главният герой на романа е имал близнак, който умира при раждането. И липсващият близнак завинаги белязва живота на Гейбриъл Суон. Защото живият и мъртвият се оказват заедно - и в действията, и в паметта, и в чувствата... Те са едно цяло, е-стно присъстващо отсъствие. И тъкмо това е най-силната сдвоеност, защото от нея няма как да се избяга, защо никой жив двойник не би могъл да бъде толкова упорит, колкото моят мъртвият.

Но съществува и друго двойничество. Това на самия аз. Азът, който веднъж е розполовен, и който, вече втори път, се размножава в половинката си... И в тази размноженост лицата са още по-непознати, те няма как да бъдат слепени. Пъзелът не излиза - Бях влязъл в огледалото. Плашех се от себе си.

И най-сетне, двойствено е и познанието, което се изпитва в "Мефисто".

Гейбриъл Суон е роден с дарба за числата и познанието си за реда. Още преди да проговори, той е владеел изкуството да подрежда, да обяснява не чрез думи, а чрез уравнения и формули. Защото числата създават усещане за порядък, хармония, симетрия и завършеност. Те предполагат ясни отговори. Числото, правата, ъгълът, точката са тайните координати на света и на всичко в него, които преодоляват разкъсаността на нещата и ги оцелостяват, които доказват, че светът е аксиома, която изисква усилия, вглъбяване, но която предполага, че зад всичко - щастието или болката, слънчевия лъч или сянката, раждането или смъртта, стои постижима причина. Но пътешествията, срещите с един или друг човек, личните преживявания отвеждат героя до разбирането, че светът не се управлява от хармонията, от реда, тоест - от числата. А се управлява от хаоса. И Гейбриъл се отказва от своя талант, съзнавайки, че нещата трябва да бъдат оставени на случайността. Светът не търпи никакви уравнения, той ги разпада. Изобщо той не търпи никаква логика. Даже логиката, която следва от натрупания опит и от предвижданията, които преминалите през школата на живота могат да правят. В света едно и едно не винаги прави две, а по-скоро - прави едно. И това се решава в мига, в конкретната ситуация, при конкретните хора. Затова всички обобщения трябва да се изоставят. А формулата, надеждната формула, на която Гейбриъл все пак се доверява, е де факто антиформула и тя казва (малко по калвинистки) - всичко е плод на случайността, на предварителната предопределеност и личните усилия нищо не променят... И това е знанието, към което трябва да се привиква...
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”