Български  |  English

Книга на прозренията

Изумявало ме е винаги как безспорно добри книги са потъвали в небитието на мълчанието, а откровено посредствени са бивали обговаряни до втръсване! Изглежда за занимаващите се с литературен труд е по-удобно да възхваляват глупостта, нежели да се замислят по-надълбоко. Защото подобна дейност или им е неприсъща (да не кажа невъзможна), или пък бездарието според тях е по-безопасно - всред сивотата да изпъкне и някое незначително произведенийце, което в други условия не би издържало ниво. На фона пък на партизацията в литературата, която, вижда се, у нас е с яки корени, тези проблеми сякаш засягат само някаква незначителна и малко престижна част от заобикалящото. В такава неблагоприятна среда обаче продължават да излизат (с много труд) възхитителни книги. Една от тях отново е стихосбирка на Илко Димитров - "Трите кошници".

След изключително мощната и цялостна поема "Паркът" изглеждаше, че той е изрекъл всичко, остъргал се е до самото дъно. Новата му стихосбирка казва тъкмо обратното. Трите й части, които преливат една в друга и по особен начин стават единни, като да обелват пласт след пласт от плода на всемира, още веднъж опитват да обосноват на сдвоения език на философията и поезията неговата непредотвратима чистота. Тази книга се преодолява тежко - както се дълбае, внимателно - както се търси злато в пясъка. Отвъд обичайните думи за обикновени неща стоят слоеве смисъл, блестящи зрънца-открития, удоволствие и пълнота при четенето. Тя не позволява разсейване нито за миг, а притежава завидна лекота, прозрачност. Изначалната общност на човек и пейзаж в първата част е разтворила до максимална степен рецепторите на усещанията - земята в мене влиза и тека/ безпаметно се мятам разширявам се/ до светлия си център. Тогава още по-мъчително е прозрението за липсата на милост и утеха у природата. Плодът е краят, това е вече мъртвото усилие/ и след него нищо не остава. Остава единствен проблясващият като удар на брадва стремеж да се пресъздава отново и отново, да се държи сърцето в горно положение толкова дълго, че да видиш след време как то върви само/ надолу по пътеката/ между пчелите и магарешките тръни. Много близо до фината калиграфия на далекоизточната рисунка, в която индивидът е почти незабележим досег на четката, поетът едновременно борави и с привидно корав език, избухващ на места с необуздана сила. Ритъмът се приближава до прозата. Във втората част всичко се отлага в ясни очертания на хора и предмети. Реката е приела нови води. Природата е добила категоричността на човешкото, установеността на усърдието ден след ден да се живее. Пол Сезан рисува една и съща планина отново и отново, за да види неизменността и безкрайността на света. Стихотворенията на Илко Димитров се въртят в спирала, задават въпроси, за да открият не отговорите, а да ги оставят така - да пребивават в себе си само - както планината и небето нощем натискат с небитието на звездите, а през деня приемат лекотата на неуловимостта. И идва изненадата на третата част (неслучайно мястото е градът), в която всичко съградено дотук се разпада, придобива отново изначално зададения хаос, поражда безсилие пред битието, но и разширява максимално Вселената.
Истинските неща значат все по-малко, измисленото има последната дума - само то не може да бъде отнето. Сам, до ствола на дърво, стъпил върху каменните плочи наоколо, осветен от шатрата на една дворна лампа, Аз-ът-светлина примигва, прекрачва се и излиза в себе си. Моментът, в който златната жила на вътрешната и природната единност извива и подрежда света - отново се съединяват отрязаните гроздове с техните дръжки.

Илко Димитров е изплел и напълнил кошниците на миналото, сегашното и бъдещото. Сякаш есента на човека е неговата завършеност. Не, накрая остава извивката на последното стихотворение, а то е : ?.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”