Български  |  English

Аспекти/Ракурси







От 26 април до 28 юни в залите на Националната художествена галерия продължава ретроспективна изложба на Вера Недкова - избрани работи от колекцията на галерията и от дарението на художничката. През 1995 Вера Недкова завещава на държавата, в лицето на НХГ, дома си, имуществото (лична художествена колекция, старинни мебели, библиотека, семеен архив) и множество свои творби.

Националната художествена галерия създаде и своя първи компактдиск "Вера Недкова (1908-1996)" - каталог на творчеството й, писма и спомени, критически отзиви, архивни видеоматериали, който ще бъде представен в "Култура" в един от следващите броеве.

Като инициатор и член-учредител на дружеството с нестопанска цел "Вера Недкова", НХГ откри (в специално обновеното фоайе на първия етаж) изложба - дарения от съвременни автори в полза на дома-музей на художничката. Тази изложба още очаква възторзи, зрители и пари.



Вера Недкова е от ония личности, при които произходът, средата, възпитанието оставят релефен отпечатък върху целия им живот. Родена е в заможно и културно семейство; родителите, образовани в чужбина, осигуряват на трите си деца спокойна атмосфера и в същото време ги възпитават на дисциплина, труд, морал, родолюбие - характерни за духовно издигнатите хора след Освобождението. Бащата е дипломат, който в детските и юношеските години на Вера е работил в Скопие (там тя е родена), в Одрин, Солун, Будапеща, Берн, Букурещ и Виена. Животът в различни страни отрано и невидимо е оформил у бъдещата художничка отворен мироглед, а лекото и безболезнено усвояване на чужди езици в естествената им среда или с частни учители е дало важно предимство за култивирането на "европеизма" й. И до днес се изтъква ролята на бащата в семейството, но майката - музикант - вероятно е подхранвала по-дълбоко артистичните заложби на децата. Естествено са се формирали високи идеали, желанието за посвещение. Средата е изключила "бедняшките" комплекси за налагане, домогване, издигане, но от друга страна, осигуреността и "кастовата" хармония не са дали имунитет, отнели са защитните реакции, присъщи на ранния емоционален опит, не са моделирали социалната гъвкавост. Ранният интелектуализъм често е за сметка на емоционалната зрелост и тази нишка се прокрадва през целия живот на Вера Недкова.

Получила завидно хуманитарно образование, тя постъпва (1924) във Виенската художествена академия. Обучавана е в академично-либерален дух и монашеско трудолюбие, "аскеза"*. Завършва живопис, специализира реставрация. Овладява инструментариума на изобразителното изкуство, създаден до 20-те години на XX век (рисуване, технология, живописни и графични техники, скулптурни умения; отделно, сама - фотография).

1931 - деветмесечен престой в Италия. Етапен - "...да живееш заобиколен от произведения на изкуството, които ще бъдат постоянно напомняне за качеството". Симптоматичен - за художествените търсения на времето и за оформящата се лична нагласа на художничката - е изборът на Флоренция с атмосферата на ранните ренесансови майстори от треченто и куатроченто - изкуството на конструктивната форма, здравия рисунък, лаконизма, поетичността и свежестта на "примитива". Част от работите, създадени там, участват в изложба във Виена две години по-късно и са отбелязани от австрийската критика.

Когато през 1934 семейството се завръща в България, за Вера Недкова "родината" е почти непозната страна. Тя се втурва ентусиазирано да я види, но не гледа само през "туристическия" фотоапарат - вече има избирателния взор на художник. През април 1934, двадесет и пет годишна, показва първата си самостоятелна изложба (от общо пет приживе) - живопис, много рисунки и няколко бронзови пластики. "В мене имаше едно честно търсене..." Първият отзив - много окуражителен - дава Никола Мавродинов, вече значителна фигура в художествения живот - уредник на отдела за ново българско изкуство в Народния музей (основата на сегашните сбирки на НХГ и СГХГ). До края си той остава съветник на художничката, неин покровител и близък.

Веднага е поканена в "Дружеството на новите художници" - ляво, т.е. "авангардно" ориентирано, впоследствие ядро на класиката от втората вълна на модерното българско изкуство. Приета е радушно, с надежда, с интерес, като колега, докоснал се до "светини", които мнозина от нашите талантливи художници не виждат до края на дните си. Тя влиза в художествените среди като един от носителите на непосредствен европейски опит и това също предопределя водещата й роля в тях, както и аристократичната дистанция между нея и много други художници за цял живот.
Повечето - обикновени, дори простовати, със силна дарба и непосредствени чувства в израза - не притежават рационалното й знание, цивилизованост, професионалните филтри, културата й, които правят от дарованието й дълготраен талант. Висота, която не би запазила обаче без силния си характер.






През 1939 втората й изложба показва оформен млад автор, в чиито честни търсения са се вплели "богохулстване срещу вече наученото", балкански сюжети и битово позната образност. Тя е участвала вече в множество изложби в страната и в чужбина; налице са композициите с овчари, стада, рибари, селяни - резонанс на българското "родно изкуство" - подведени под знаменателя на свой пластически код. Изложбата й получава множество критически похвали и възбужда шумна дискусия за българския модернизъм в пресата. Трета изложба - в края на 1943 - от впечатленията при пътуване в Македония и Каракачанския й цикъл (всички творби изчезват след януарските бомбардировки - 1944). Втората половина на 30-те и повечето от 40-те години са плодотворни, успешни и бележат първия връх в творчеството на Вера Недкова.

Когато настъпва 15-годишният период на догматизма, художничката не прави и опит за компромис, продължава да рисува така, както мисли и разбира. Вече без официалното признание отпреди, като изключим участието й във Венецианското биенале (1948) и в някои колективни изложби, тя не е приемана в тогавашните салони. От 1948 до 1961 година работи като реставратор, завежда ателието по реставрация на средновековно изкуство в Народния археологически музей. Н. Мавродинов - все още директор на музея - я кани и й помага да мобилизира запас от други умения и култура. На тоя й - също творчески - период дължим днешния вид на прочути старини като двустранната несебърска икона от XIII в., Погановската от XIV в., стенописи в скалните църкви край с. Иваново.

През "култовските години" на Вера Недкова тежи и обстоятелството, че не може да пътува в чужбина - тя, свикналата да се движи свободно из Европа, се чувства изолирана, космополитният й дух е угнетен. Художествените събития на живо са заместени от книгите на различни езици. По-късно, през средата на 60-те, в Париж, Дора Валие е изумена от осведомеността й: "Имаше чувството, че говори с човек, който винаги е живял тук и е в течение на много неща".

След разкрепостяването на художествения живот идва новото признание - реабилитацията на ранното творчество и откриването на още непознатото, непоказваното, трупаното в ателието. Надхвърлила е вече юбилейната възраст. Творбите й, наред с тези на други връстници, са вече естествен жалон и мяра в изкуството на следващото поколение, което черпи от откритията й. Остават й повече от 30 години художнически път. Житейски тя го изминава заедно с вечната си спътница и другар - сестра си Надя. Прави две големи ретроспективни изложби (1973, 1984). Битийно монотонни и посвоему хармонични - "жив класик"- тези години преливат и в друго измерение - когато творческата личност търси същността си повече в изкуството, отколкото в реалния живот.

Човешкият характер, макар и винаги решаващ в творческата позиция, не винаги оставя спомен. При Вера Недкова не е така. Уважението към нейното творчество остава неделимо, донякъде - дори обусловено от респекта пред личността й. В известен смисъл тези чувства се препокриват, защото и картините, и авторката носят един и същи тип въздействие: внушават дистанция, овладяност и достойнство, естетизъм, който стига даже до хладина. Привидна. Тъй като не знаеш кога детайл от картина, някоя рисунка или пък неочакван поглед, промяна в тембъра на гласа внезапно ще те очароват искрено и неподправено. Тогава именно прозираш по-съвършения смисъл на дистанцията... Нейната разсъдъчност, умозрителност са отбелязвани още от Сирак Скитник, 1934. Нагласа, която, мисля, запазва и в най- "експресионистичния" си късен период. Малко е засягано отношението й към човешкия образ с особения му психологизъм. В по-ранните години, когато още прави фигурални композиции, в портретите и автопортретите от това време, човешките лица са с овладян, контролиран израз, неподвижни и пластично изсечени. Сериозни, затворени в себе си, непроницаеми. Трудно е да доловиш дали в света на мечтите са отдалечени, или им тегне някаква тяхна, вътрешна истина. В основата им е втъкан характерът на Вера Недкова. Завършена личност, тя сякаш старателно поддържа видимата непристъпност, за да не издаде, да прикрие, да предпази неспокойната си духовна природа. Тия лица и типажи носят ясното послание за смисъла на "отчуждението" и в това отношение са по-четливи от знаменателния автопортрет със свалянето на маската (1956-1958), който, сравнен с тях, изглежда почти разказвателен.






Както вътрешно е неподатлива към ласкателството, може би усещано и като опит за своеобразен диктат, така външно отстоява собственото си мнение, собствената си преценка. Това се отнася не само за трудното време между 1947 - 1960, когато доказва, че е под достойнството й да адаптира творчеството си. Рязко - и за култовската репрезентация, и за парижкия снобизъм - звучат нейните задълбочени и удивително верни съждения. Тя отделя стойностите и ги назовава прямо, ясно, макар и с нескрита горчивина, когато вижда "концесията" или пустославието у обичани хора. Тази критичност към другите обаче е по-малка от самовзискателността. Високият й критерий я кара винаги да обмисля, да формулира и конструира всяка отделна работа. Тя я отсява на етапи, филтрирайки собствената си сензитивност (оттам навярно се предава и у зрителя внушението за дистанцираност). По интуиция точно знае какво може и какво не може, но точно интуицията я кара всеки път да проверява, защото си отрежда все нови задачи и се отдава на поривите си - към необичайна композиция, пространствен ракурс или осветление... Вера Недкова освободено експериментира в различни посоки през всичките си творчески години. Това, на което е напълно податлив характерът й, е предизвикателството. Ако го няма - сама си го поставя. Труден път - не само култура, а и мъжество се изисква в непрестанната "отвореност" на експеримента, в процеса на неговата беззащитност и уязвимост да умееш да държиш мярата на стойността, да не се поддадеш на случайната находка, така щедро поднасяна от ескиза. "Изкуството не е една ефектна работа".

* * *


Рисунката е "свят" в света на Вера Недкова. Бърз, пряк запис на впечатлението, своеобразна бележка -"нотиране" за работата над платното - винаги в ателието; едновременно с това - тя често е удивително завършена "картинно". Освен на мигновено точно уловените пространствени съотношения, това впечатление се дължи и на синтетичния характер на рисунъка. Линията - лека, ефирна или плътна, контурна, грапава или флуидна, рязка и плавна - живо, естествено пластично "превежда" триизмерната форма на своя "език"; открива, обозначава, изрязва, вае, уплътнява, акцентира и въвежда своя, чисто "интонационна" изразителност. Без заученост, без повторение, тя търси свои пътища към формата, трепти в обтегнатото пространство, обгръща и "огъва" светлина и сянка. Много от рисунките са пълноценни графики в монолитния си израз; други са резки, мощни, монументални ескизи на скулптор.
Този самостоен, завършен свят е жив и неспокоен - той блика въпроси, извежда и задава повече проблеми, отколкото живописта може да разреши.

Търсещият рисунък често доминира над цветовата структура в живописната композиция. Умишлено - "Бояна" (1934), където пасторалната сцена е предадена така, че добива характер на детинска приумица. Въодушевена от "примитива" (отглас от флорентинските търсения) и лице в лице с мотива (за нея, пристигащата от Виена, село Бояна е било екзотично), художничката преднамерено опростява човешките фигури, стилизира контурите, полага прозирно, въздушно, но плоскостно цвета - локален тон, повишава условността, като разгръща вертикално композицията. Това чудесно платно се различава от някои рисунки ("Жътва", 1937) по материал и техника, не по същинска структура. Рисуващият, "линеарният" колорит е основата на пластичния израз в работите почти докъм 60-те години и те носят особена авторска атмосфера. По думите на Лионело Вентури, този колорит винаги "придава нещо, което "чистата" живопис не познава" - пронизва работите с "недоизказаност и одухотвореност".

В живописта Вера Недкова рядко се стреми към вальорните стойности на цвета, извежда ги отделно, в акценти или като композиционна поанта ("Интериор", 1960-те). Често светлинният източник е просто условност. Тя бяга от прозрачната осветеност на материята, игнорира реалното присъствие на светлината; потушава всяко изкушение към импресионистичното й разлагане, не работи plеin air - много пейзажи и сцени на открито имат характер на визия ("Плаж на Охридското езеро", 1943). Преките лъчи прорязват и начупват формата, а тя я търси обобщено. Без игривия трепет на светлина и въздух живописната материя не носи лесна афектация за окото, лишава се от пулсиране, губи ефектност, но в преследването на нови, други закономерности в отношението "цвят - светлина", често различни от физическите параметри, тя пренебрегва такива - повърхностни за нея - съблазни. Художничката се вглежда в богатството на усложнените, смесени отблясъци в топлата сянка на контражура ("Автопортрет", ок. 1930 и "Автопортрет", 1973); влече я естетиката на погълнатата светлина, на погасения, приглъхнал тон. (Трудни задачи, типично пластически.) Разсеяна, спотаена, светлината се е вляла в пространството и е "напоила" формите.
Напрегнати отвътре, те вибрират, напират в обема, преодоляват го и разтопени в тонално богато наситени маси, се сливат - освободени, просветлени, почти монохромни ("Акт", 1943). В гамата на необичайност и изостреност звучи продължителната серия (60-те - 70-те години) интериори, голи тела и пейзажи на нощна светлина. Тя рисува студеното лунно докосване до фигури, предмети, улици, дървета... И до котките, тези мистериозни символи.
Живописно дирене, рефлексия в странния здрач на чистата тишина - напрегната, сподавено самотна, но с ноктюрнова интонация, без театралност. "Целта на изкуството не е да ни потопи в бездната на нашите терзания, но да ни държи нащрек, за да осъзнаем своето положение в света." ..."Нащрек"!

Създаването на сложно картинно - пресъздадено, друго - пространство е задача, която от полустудийната композиция "Три фигури в пространството" (1928) до последния, наглед - декоративно-експресивен период (70-те - 80-те години), пронизва цялото творчество на Вера Недкова. Това виждане, проследимо лесно при рисунките в цвят, интелектуално е "центрирало" художничката сред всичките посоки, по които тя е поемала. "...винаги съм се стремяла да не загубя чувството си за онези вътрешни закономерности, които превръщат платното в автономен свят от взаимно уравновесени сили." Тя не ни предлага къс от натурата, кадър от пъстрата видимост - поднася ни своята призма на живописец към нея, кара ни да видим един живописен синтез - действителността в "снет" вид. Няма наивното "изливане на душата" и при най-остро субективните емоции - върху платното тя пресъздава. В ателието, по рисунковите записки от природния мотив, от портретувания, от модела, тя визира и конструира картината, прави и гради живопис. С присъщите на културния художник необходима условност на израза, овладени професионални средства и свобода да се изкаже отчетливо (това не значи с еднакъв, равен успех).

Вътрешната нужда да си създава чисто интелектуални "емоции", самопреценката и достойнството предпазват Вера Недкова и от себеповторението, и от стилово сливане с другите. Дори в последните две десетилетия, когато изкуството й като че най-много се "вписва" в общото русло на декоративните насоки в нашата живопис след 60-те години, тя посвоему се движи срещу течението. По природа рисувач, художничката се устремява в противоположната посока - търси преди всичко цвета. Не може докрай да пренебрегне натюрела си - колоритът пак не диктува пълновластно, той "не обсебва", подчинява се на декоративните функции, извежда темите на "контрапункта", но е виртуозно постигнат - смел, плътен, ясен. Енергийно сякаш затворен, утаяван и потенциално насищан предишните години, цветът - като че достигнал "критичната маса" - се динамизира. Избликва и зазвучава пълногласно с мощните, люлеещи ритми на петната ("Пейзаж от Родопите", 1981) или зазвънява чрез чисти акценти. Филтриран, едновременно - сгъстен и пастьозен, той често е отделен и от материалния си носител, дестилиран от натурата и почти "символизира" предмета ("Натюрморт с черни цветя", 1984, "Натюрморт", 1986, 1993). Импулсивно, от прозрачната сянка на стъклото, е израснал експресивният образ в "Натюрморт с бутилки" от 1959; по-късно, "с интуитивната сила на жеста", само бегло обозначените предмети - мажорни акорди на цвета - отмерват композиционния ритъм във фактурно богатото декоративно пространство ("Натюрморт с шишета", 1983) ..."След моменти на живописна спонтанност идат сякаш закономерно - като реакция и естествен баланс - моменти, в които обмисленото концепиране обуздава пластически непосредствените пориви на чувството и обратно." Верен съдник на творческите си метаморфози, художник с рядка авторефлексия, Вера Недкова знае какво търси - неизменен белег на цялостното й творчество е културата. Казват, че тя остава в живота след като се забрави наученото.

* * *


Днес художествените образи на Вера Недкова нямат първоначалния заряд като значимост, сила на сугестия и дух на откривателство - неминуемо, с времето, тия черти са разлети от повторенията на ученици или епигони и са загубили автентичния си характер. В контекста на нашето post-постмодерно време те или техните белези, са вече многократно "репрезентирани", заличавайки още повече индивидуалната неповторимост и оригиналът вече губи реалните си очертания. Заслепени от луминесцентните блясъци на динамичната ни визуална среда, днес тези образи може да ни се сторят потъмнели, посърнали, патинирани. Някой ще възрази, че това е класика, а тя има вечни стойности. Има, но да не си правим илюзии. Времето е повече на аукционизма, отколкото на преоткриването на постиженията на българския модернизъм от изминалия век.

Седнах да пиша тия редове не водена от лекомислието, че ще прибавя нови черти в едно относително плътно изследвано класическо наследство, нито от инерцията да се влея в реторичния поток, защото естеството на творчеството на Вера Недкова привлича по-амбициозни и усърдни и определено - по-рационални автори от мен. Именно дистанцията, която делеше мойте лични пристрастия и картините й, пътят, който трябваше да измина към тях, за да ги видя (в някои аспекти), ми дадоха подтик. Първата й посмъртна изложба, вече през границата на вековете, с неминуемо новите си въпроси изисква повече отговори, отколкото аз - почти съвременник на художничката - мога да дам. Но преодолях дистанцията - трудно, психологически "реверсивно" и затова - честно, както внушава тя. Преоткрих в себе си основанията за респекта от личността и творчеството й.

Вера Недкова с постиженията си, с културата на роден интелигент, с осанката на дама, но твърдостта на мъж в живота и с търсещия си дух е един от творците, ускорили ритмите на неравноделния ни XX век.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”