Български  |  English

Пренаписване на авто/биографиите: Фани Попова-Мутафова

Фани Попова-Мутафова, дъщеря на ген. Добри Попов и съпруга на Чавдар Мутафов, е известна преди 1944 със своите статии в сп. "Българска мисъл", "Златорог", "Златоструй", "Литературни новини", "Стрелец", "Съдба", "Философски преглед" и др. След 1944, след пауза от почти 20 години, нейните исторически романи "Солунският чудотворец", "Дъщерята на Калояна" и "Иван-Асен II" са преиздадени отново. Жизнената траектория на Фани Мутафова се оказва проблематична за вписване в новата социалистическа действителност.

В протокол - 4 на Управителния съвет на СБП от 17.ХI.1944, озаглавен: "Разглеждане дейността на съюзните членове през времето на фашисткия режим в България", срещу името на Мутафова е записано: "Най-ярко проявена фашистка писателка у нас. Основателка на разколническия писателски съюз "Иван Вазов"." Пак в същия документ пише: "Съгласно чл. 14 от устава, ако някой от изключените, но не осъден от Народния съд, след време покаже добра воля и със своята литературна дейност заличи вината, поради която е изключен, може по преценка на Управителния съвет да бъде отново приет за член." Народният съд "обвинява Ф. Мутафова, писателка, гр. София, че със статии, речи, книги и други действия е провеждала, и то користно, прогерманска политика. Същата е способствала да бъде насадено в нашата художествена литература национал-социализма и българския шовинизъм." Фани Попова-Мутафова е осъдена на 7 години строг тъмничен затвор. През 1948 са възстановени гражданските й права, а годината, през която се възстановява членството на Мутафова в СБП, е 1963.

Спорните биографични единици от житейския път на Фани Попова - Мутафова, които съществуват в една част, а липсват в друга част от сравняваните текстове, са общо 7 на брой.

Биографема - 1 (дъщеря на генерал Добри Попов, завършил Военната академия в Торино и живял със семейството си в Италия) и биографема - 2 (учила пиано в Мюнхенската консерватория) липсват единствено в Речника на българската литература (1982, т. III). Тъй като акцентът на биографичните бележки там е върху скъсването на Фани Мутафова с предишните й убеждения, може би обяснение за отсъствието на горните две биографеми е наличието в тях на пространствени топоси като Торино и Италия, Мюнхен и съответно Германия, които биха могли да препратят читателя към имена - символи от близкото минало или настояще: Хитлер, Мусолини, фашизъм или империализъм, капитализъм.

Биографема - 3 (съпруга на Чавдар Мутафов) липсва в автобиографията на Фани Мутафова от 1962. Тук могат да се изградят няколко хипотези. След като автобиографията е с подпис: Фани Попова - Мутафова, то тя не е намерила за необходимо да обяснява подробно фамилното си име, тъй като Чавдар Мутафов е бил също писател, член на СБП, това е институцията, към която тя се обръща и която е била добре запозната с факта, че те са съпрузи. От друга страна, отказът да спомене съпруга си би могъл да означава и символичен отказ от поемането и на неговите "грехове". Чавдар Мутафов също е обвинен във "фашистка дейност и разпространение на прогермански идеи", осъден е от Народния съд през 1944, както и Фани Мутафова. Тоест в ситуацията на Фани (съдена от Народния съд и въпреки този факт, молеща СБП за възвръщане на членството си в него, показваща "добра воля" за скъсване със старите идеи) изглежда неразумно и неуместно споменаването или напомнянето на още едно име на "обвиняем", на "заклеймен" от народната власт, пък било то и името на собствения й съпруг.

Оттук и отсъствието на биографема - 5 (осъдена от Народния съд) в автобиографията й (ЦДА, ф.551, оп.3, а.е.198). Доброто познаване на институцията, към която се отправя молбата, проговарянето на нейния език и осъзнаването на механизмите й на действие позволяват да се предложи отговор, адекватен на нейните очаквания и гарантиращ удовлетворение на молбата. А като доказателство, че Фани наистина владее изкуството да "разговаря с властта", се явява липсата на биографема - 5 (осъдена от Народния съд) в биографичните бележки в Речника на българската литература (1982, т. III). Тоест подаването на очакваните от нея отговори на "разкаяние" довежда до опрощаване на старите й "грехове", което съответно се легитимира чрез тяхното публично забравяне/изключване от общественото съзнание.

Биографема - 4 (творчество през периода 1924-1944) липсва в нейната автобиография, т.е. липсват цели 22 години съзнателна човешка дейност. "Социалният свят се стреми да отъждестви нормалността с идентичността, разбирана като постоянство към самото себе си на дадено отговорно същество, т.е. предвидимо или поне разбираемо, по модела на една добре конституирана история (обратно на историята, разказана от идиот)" - тази теза на Пиер Бурдийо е показателна за отклоненията от "нормалността", съществуващи в авторитарното общество. Фактът, че в напълно официален документ Фани Мутафова отказва да си спомни цели 22 години от своя живот, без тази "амнезия" да се третира като психическа болест, криза на идентичността или като анормална постъпка, разкрива как авторитарният социум (противоположен на "социалния свят" на Бурдийо) и институциите в него изискват факти, отговарящи първо на собствените им предварителни очаквания, а след това на достоверността.

И точно такива факти им поднася в своята автобиография Фани - биографема - 6 (дейност през периода 1948-1962) съществува единствено там. "Изкупването на греховете" започва със съвестно и активно включване в новия обществен и литературен живот, като целта е демонстриране на одобрение и подкрепа на "идеите, които мероприятията на Народната власт въплътяват в ценна действителност." (ДПА, Ф. 1, оп. 42, а.е. 9) Поведението се оказва пряко определено от идеологически мотиви вътре в рамките на социалните отношения, в рамките на това, което наричаме "институции". Чрез своята автобиография Мутафова афишира искрено желание за приобщаване към новото общество, като от степента на тази искреност зависи успехът на нейното реабилитиране. Тя е от онези творци, които избират активния творчески живот пред пасивния отказ от присъединяване към новата власт. Този неин избор е улеснен от факта, че компромисите, които трябва да направи, не включват промяна в стила или дори в тематиката на произведенията й (имам предвид историческите й романи). В условията на тоталитарната система индивидът често е принуден да си прави самокритика. От тази слаба страна на официалния наратив се възползват с успех голяма част от българските интелектуалци, които, макар че са извършили множество тежки "отклонения", все пак успяват да убедят партийните ръководства, че са се "поправили". И ако първата стъпка за демонстриране, че "си се поправил", е усърдната дейност в различни низови организации и кръжоци, то тя носи само разрешението за преводаческа дейност.

Следващата стъпка, гарантираща официалното "вписване" в социалистическата реалност, е официалната самокритика, чиято награда е позволението за лична творческа дейност. Ролята на подобна самокритика при Фани изпълнява биографема - 7 (предговор към "Дъщерята на Калояна") Преиздаването на "преработени и допълнени" произведения се превръща в доказателство за "поправянето" на автора им. Отсъствието на тази биографема в биографията на сина на Фани Мутафова - Добри Мутафов, и в Речника по нова българска литература (1994) може би разкрива мечтата на близките, както и на обществото, по идеализираните стари представи за "абсолютния добър герой".

За да се придобие още по-реална представа за живота и личността на Фани Попова-Мутафова, трябва да се спомене и фактът, че в поредица свои публицистични статии, събрани в с



Вестник "Култура", бр.14, 5 април 2002 г.







Музика




Музиката е традиционна емблема на България. След 1989 година не се наложи светът тепърва да открива българските музиканти. В резултат на което много от тях успяха да намерят професионално осъществяване в чужбина.

Дълго време след началото на промените броят на музикалните състави продължаваше да учудва чуждите наблюдатели. През 1995 г. например в страната има 15 симфонични оркестъра и филхармонии. Осем от тях са държавни, а седем се финансират от общините. Има едно балетно студио, един национален хор и два фолклорни ансамбъла, финансирани от държавата. Съществуват и десетки други ансамбли на издръжка на общините. И тогава, и в момента Националният центърът за музика и танц успява да субсидира само част от многобройните проекти по новата система за финансиране. Той трудно успява да се възползва от пазарния просперитет на някои популярни жанрове и да организира преливането на средства от печеливши към по-малко печеливши, но стойностни проекти. Междувременно се появиха и първите частни музикални състави. Те заимстват или "изобретяват" различни начини за развиване на дейност. През 1991 година например се появи частен Нов симфоничен оркестър, който в момента се финансира основно от доброволните вноски в т. нар. годишен фонд. Участници във фонда са бизнесмени, дипломати, платежоспособни меломани. Ако въобще съществуват взаимоотношения между Националния център за музика и танц, те се дължат предимно на импулсите от страна на "частниците" и в минимална степен на осведомеността на министерството.

През 1999 г. бе направена първата крачка към реформиране на музикалните институти. Решението за структурното преобразуване е от 31 януари 1999 г. Появиха се Оперно-филхармоничните дружества (ОФД). Новите културни институти се основаха в четири града: Варна, Бургас, Пловдив и Русе. ОФД е резултат от сливането на досегашните самостоятелни опери и филхармонии. В него се обединяват усилията на 266 души, от които 107 са оркестранти, 52 хористи, 28 балетисти, 16 солисти. Останалите 64 бройки са за художествени ръководители, административен и технически персонал. Фигурата, която решава конкретния модел на управление, е главният директор. Реакцията на музикантите към появата на ОФД беше негативна, предимно поради страх от съкращения, необходимост от овладяване на нов репертоар и най-вече заради конфликти между старото и новото ръководство.

Три години след експеримента в София все още няма ОФД - факт, който съвсем не прави дейността на националните културни институти по-лесна. Те трябва сами да набират средства, за да осъществяват репертоарните си планове.

Необходимостта културните институти сами да се грижат за финансирането на проектите си довежда до търсене на спонсори, т.е. рекламодатели. Новите условия се отразяват и върху репертоара. Така например през 90-те Софийската опера налага жанра "опера на площада" - зрелищност плюс компромис по отношение на музикалния компонент. По същото време националната опера се превърна в програма за популяризиране на творчеството на бразилски автор, върху който едва ли при други обстоятелства би се поставил репертоарен акцент. За много музикални институти практиката репертоарът да се съобразява преди всичко с импресарски изисквания за износ в периферийни културни селища в чужбина става обичайна. Обичайно става и гостуването на чуждестранни диригенти с аматьорски качества пред реномирани български състави.

Тези 12 години се характеризират и с огромно текучество на кадри - до степен главният диригент на Националната филхармония да не успява да опознае новите лица зад пулта. Появява се и дефицит на ръководни кадри, които да съчетават творчески авторитет с мениджърски опит.

Либерализацията доведе и до преподреждане в жанровата йерархия. Популярните жанрове проявиха изключителна гъвкавост при новите условия и според пазарните нагласи. Запълниха се празнини между елитарната и т. нар. масова култура. Това се случи паралелно с изчезването на различните комисии - институции с функциите на цензор, но и удържащи определено художествено ниво.

В момента текущ проблем за съществуването на културните институти е свързан със способността на Министерството на културата да убеди кметовете на общините да подпишат договори за смесено финансиране. То гарантира реформата, според чиито правила МК осигурява 70%, а общините 30% от средствата за заплатите. Условията, които дават възможност за сключването на тези договори, съществуват в редица закони, т. е. имат дефинитивно определение. Средствата, които общините отделят за заплати, остават в МК и се връщат по районите под формата на пари за дейност. Ако общината не се издължи, МК дава пари за заплати, но не остават пари за същинската работа на тези културни институти.

През тези 12 години обаче няма значим фестивал, който да е изчезнал. Накои постигнаха дори разцвет. Появиха се и нови частни фестивали. Характерно за тях е, че често сменят собствениците си или пък се разрояват.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”