Български  |  English

Михаил Лавровски за школата на Болшой

Настоящото турне на Болшой театър бе водено от Михаил Лавровски - една от живите легенди на трупата. Златен медалист от Втория международен балетен конкурс във Варна през 1965, носител на наградата "Нижински" в Париж през 1972, две десетилетия неизменна част от яркото съзвездие на Болшой, създало епоха в историята на знаменития театър, артист с неограничени актьорски и технически възможности, проявени в безчет роли - това са само щрихи от портрета на Лавровски. Съдбата на артиста е във впечатляваща хармония с името му - възторгът и аплодисментите неизменно са следвали по петите този забележителен танцьор. Много е писано за изключителната мъжественост, емоционалност и енергия, отличаващи изпълненията на Лавровски. Ненапразно той е сред поколението, утвърдило героичния маниер и мащабния стил, станали емблематични за балета на Болшой. Едно от нещата, което човек установява при директен контакт с Лавровски, е усещането, че за него ролите не са мимикрия, а същност. Точно тази сила и енергия, присъща на танца му, се проявява в погледа, походката, жестовете, мислите...



- Господин Лавровски, кога за последен път бяхте в България?

- През 1975 или 1976 - не си спомням точно. Танцувах в "Лебедово езеро" с Наталия Безсмертнова. От България нося само най-прекрасни спомени, преживявания, приятелства. А участието ми в Международния балетен конкурс е сред най-скъпите ми успехи. От Варна запазих и много познанства и приятелства с хора от цял свят.

- Какви са впечатленията ви сега?

- Сега, дори при най-повърхностен поглед, се вижда капиталистическа България. Нека не ви звучи шокиращо, не влагам нищо лошо, но животът ми и актьорската ми идентичност са свързани с друго време и други взаимоотношения. Не казвам по-добри или по-лоши, но бях свикнал с тях. Ясно ми е, че животът се развива и се променя, но мисля, че настоящето проявява отрицателното у човека - агресия, отчуждение, овълчване. Всеки като че ли се е затворил в кръга на собствените си интереси и оцеляване. Може да звучи наивно и остаряло, но идеята, че хората трябва да живеят и се разбират като братя, за мен не е празна.

- Почитателите на балетното изкуство в България, за съжаление, имат малко информация за балета в Русия. Какво се случи в Болшой през последните години?

- Болшой не остана встрани от общите за нашите страни процеси. В определен период към знаменития театър проявиха интереси хората на нечистите пари. Тогава чиновниците бяха предпочетени пред творците. Юрий Григорович - гениален хореограф, чието директорство е епоха в развитието на театъра, човекът, който създаде цялото наше поколение, напусна трупата. И направи, според мен, голяма грешка, защото след него настъпи хаос. Сега трупата се оглавява от Борис Акимов - един от бившите първи солисти на балета. Репертоарът основно е класически, което е типично за облика на театъра. Бяха свалени много от постановките на Григорович, които сега се възстановиха.

- Изпълнителите и педагозите-репетитори се ползват с известност и влияние по цял свят, но Болшой като че ли остава консервативен по отношение на света?

- Болшой си е Болшой - това е вековна институция и консерватизмът е част от идентичността й. Верността към класическия репертоар и към съвременни спектакли, изградени на базата на класическия танц, са присъщи за този театър. Ръководството на балетната трупа е проявявало интерес към световноизвестни, утвърдени имена като Ноймаер или Килиан, но те предлагат стари постановки, отпреди двадесет години, а ние искаме спектакли, създадени за Болшой. Това е една от причините за недостига на чужди имена в репертоара на театъра.

- Според Ноймаер руската школа създава войници на изкуството, а той самият иска да създаде поети на изкуството. Как бихте коментирали това твърдение?

- Ноймаер е голям хореограф и не може да бъде тълкуван еднозначно. Съгласен съм, че руският метод на обучение в известен смисъл е казармен, но не приемам, че не създава личности. Аз самият съм привърженик на този подход. Руската школа, като всяка една школа, носи чертите на своята национална психология, на своето историческо развитие, географскo положение, ако щете. Народите са различни, естествено, че и характерът на изкуството, методите на обучение ще са различни. Да вземем например Швеция или Дания. Какви са им проблемите на тези държави? Те имат всичко, животът им е осигурен, защо и за какво да се борят? Оттам търсенията в изкуството, в частност - в балета, ще са насочени към индивида, към психологията. Историята на Русия е непрекъсната поредица от войни, метежи, революции, това е страна, разпъната между Изтока и Запада - ами войници на изкуството ще създаваме! Този героичен, мащабен стил, грандиозните спектакли не са плод просто на съветската конюнктура, а и същност на историческата ни предопределеност. Освен това, в изпълнителското изкуство владеенето на техниката е основа на интерпретацията, от първа необходимост е изработването на техническа виртуозност, а това в балета се постига чрез дресировка. Звучи грубо, но е факт. Освен това смятам, че за ученика е добре, когато педагогът е авторитарен. Да вземем примерно две талантливи деца: едното е трудолюбиво, другото е мързеливо. Ако педагогът не е строг и взискателен, детето няма да развие таланта си. Много ученици на осемнадесет години са благодарни на учителя си за проявения авторитаризъм в първите години. Балетът е изкуство, в което, ако не се постигне съвършено и свободно владеене на техниката, на танца, до танц просто не се стига.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”