Български  |  English

Отново

имахме
възможността да "уловим" със сетивата си "посланията"
на швейцарската художничка Моника Фишер. Новата й изява в София,
съвместно с Лучия Корай (също от Швейцария), бе в центъра за съвременно
изкуство "Ата". Тяхната изложба можем да определим като
събитие в живота на галерията.


В самото начало на миналата година Моника Фишер показа
в галерия "Ата-рай" свои произведения, създадени изцяло
от хартия и от употребявани битови предмети - пакетчета чай, изсъхнали
рози, гумени ръкавици, обелки от плодове и др. Тя ритмично ги
подрежда и комбинира, подчинявайки ги на своята интуиция, за да
получи активно въздействащи с естетиката си и завършеността си
художествени конструкции. Произведенията й се характеризират с
изчистеност, въздушност и крехка чувствителност.


В новата си изложба тя също използва разнородни по
характер и по правило нетрадиционни материали - хартия върху телени
конструкции, карфици, обелки от портокали с кръгла форма, късчета
месо в полиетиленови пликчета с формалинов разтвор. Тенденцията
е към по-ярко изразена пластичност с явен философски подтекст.
"Посланията", които Моника Фишер отправя към своята
публика, са станали някак по-конкретни. Интересът й към "употребата"
косвено отразява нейната екологична позиция и отношение към консуматорската
същност на съвременното общество.


Художничката предпочита да работи предимно с белия
цвят и в бяло пространство. С негова помощ тя получава тази целенасочено
търсена игра на светлините и сенките, която спомага за изчистването
на формата. Това се вижда в пластично изведените човешки торсове
от хартия, закрепени върху тел. В случая бялото е и част от болнична
среда, целенасочено търсена и изведена като основна идея. По този
начин художничката засяга проблема за пластичната хирургия, за
отстраняването и прибавянето. Долавя се известна "стерилност"
в обстановката, хлад и лабораторност, сякаш сме на "посещение
при болен". Логично възниква въпросът "кой е болният?"
- личността или обществото, в което за чувствителните, крехките
и ранимите като че ли няма място?...


Моника Фишер не счита себе си за концептуален художник,
не борави със знаци и символи, а разчита изцяло на чувството и
интуицията. От друга страна, образованието й по психология обуславя
аналитичността на нейния подход, помага й в структурирането на
работите.


Лучия Корай за първи път у нас показва рисунки голям
формат, изпълнени с туш или молив върху хартия. Тя предпочита
да работи с човешкото лице, което свежда до знак или редуциран
символ. Интересът й е насочен към създаване и конструиране на
нови, различни структури, които в повечето случаи отразяват нейното
вътрешно състояние - спокойствие, напрежение, динамика.


Това е една интересна "игра на подреждане на
пъзел", но от еднакви модули, при която рисунката винаги
е конструктивно различна. Реденето на лица-знаци и профили по
цялото поле на листа се асоциира със създаване на вариантен порядък/ред
на всичко около нас, а оттук и на обществото, в което всички сме
"ознаковени" и "омасовени". За да реализира
своята концепция, тя използва похватите на инверсията на модулното
пространство, развивайки го по хоризонтала и вертикала. Това оправдава
квадратния формат на работите й, но едва ли друг формат би довел
до нещо същностно различно. Темите, които разглежда, също са постоянни,
свързани с отношението между индивидуалността и масите.


Произведенията на двете швейцарки, показани в обща
експозиция, въздействат цялостно върху публиката, без да налагат
грубо своите "послания". Причините са ясни: Моника Фишер
не се интересува от знака и символа, а от човешката душа, докато
Лучия Корай - обратното - използва човешкото лице дотолкова, доколкото
знакът и символът й позволяват. Обединява ги общото усещане за
въздушност на средата, за деликатност и ненатрапчива, скрита динамика,
но най-вече - интересът към проблема за структурирането на нещата
в нашия живот.


още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”