Български  |  English

Да догонваш себе си

Георги Нотев се отнася твърде насмешливо към намерението някой, нещо, някъде да вземе и да напише за годишнината му. Била тя и кръгла. В подтекста долавям известен упрек. При това изглежда справедлив. Макар че тъкмо от неговата уста няма да чуете обичайните хули по адрес на критиката. По-скоро бива изобразяван опит за вникване и размисъл върху отзвука от работата му. Играе ли го или не - не е наша работа сега. Пък и в последно време, тоест в категорично оперния му период, надали има поводи да се усеща незабелязван. Всъщност и преди този, да го наречем "софийски етап", в диригентската му кариера, внушаваше респект най-малко с неоспоримите качества на човек последователен, организиран, градящ тухла по тухла... Модерната дума за подобен тип хора е "работохолик".

Тогава?

Очевидно за него юбилейните признания не са особено смислени. Или са предизвикани, или насилени, или помпозни, или христоматийни, или закъснели, или преждевременни... Във всеки случай му се струват нелепи.

Съгласявам се. За "чиста съвест" отивам на негов пореден спектакъл в Софийската опера. В началото ми се въртят в главата въпросителни от общ характер. Към края си давам сметка колко различен, колко сложен, колко трудно управляем е този имагинерен свят, в който овациите и виковете "браво" се явяват, когато е прието, без да е сигурно доколко са оправдани. Обаче малцина забелязват какво реално прави човекът, който буквално държи в ръцете си цялата тая конструкция. Дали хорът избързва, или солистите бавят, това не е проблем на публиката. За него едва ли е от значение, добре познава тези реакции. Тъй като многото години в Плевен са го поставяли в най-различни ситуации. Нека да припомня, че там се явяваше като "генералмузикдиректор", все едно дали става дума за симфоничния подиум или оперната сцена.

"Не съм се върнал в София да правя някаква нова кариера. Интересуваше ме преди всичко музиката и какво може да се случи и промени в единствения - според мен сега - истински оперен театър в България. Не го казвам, защото в момента работя тук. Имал съм спектакли къде ли не, най-вече в Плевен, естествено. Но Софийската опера ми показа реалността. Дължа й много."

Думи на Георги Нотев, спонтанно изречени след въпроса не му ли е мъчно за извоювания преди години имидж на предимно симфоничен диригент. Главен! Пред очите на всички, в светлината на прожектора. Сега пак изглежда така, но лъчът го следи единствено при появяването в т.нар.кошара на оркестъра, следват учтиви ръкопляскания...
"Бил съм под всякакви светлини на прожекторите. Не се връщам назад. Повече ме интересува какво правя в момента и дали то има въздействие върху публиката. Не е толкова важно дали си на първи или на втори план според видимостта, дали публиката те възприема "в сянка". Важното е какво можеш да направиш с този невероятно сложен организъм, наречен най-банално оперен колектив."

Сега тук е мястото да поясня, че след споменатия спектакъл поканих диригента за кратко интервю. То се проточи. Тогава разбрах за пореден път колко измамна е видимостта. Значи, пред очите и ушите ми онзи възприеман като крайно рационален тип експлодира в емоции, спомени, самоирония, учудване към съдбата... Ама нали, вметвам, неговата майка, известната клавирна педагожка проф. Мара Балсамова никога не е разправяла как в невръстна възраст се е качвал на столче да дирижира музиката по радиото?

"Тя не! Тя нямаше и как да го знае. Но аз, честно си казвам, това си го спомням. Не на столче, седнал на земята, зад завесата в хола, където майка ми преподаваше уроци по пиано. Седнал на земята и си дирижирам. Това е един от малкото ми детски спомени, свързани с музика. Защото нали после тръгнах по съвсем немузикантски път. Гимназията, МЕИ... Е, по едно време като дете започнах уроци по пиано. При ученичка на майка ми (нали, за да не се глезя), но аз така й се бях качил на главата..."

...Че в един прекрасен ден, когато проф. Балсамова случайно дочува как вървят уроците, направо го спира. И дотук с пианото. Много по-късно той ще й се сърди, задето не го е натискала. И до още много по-късно ще го потиска синдромът на наваксването, заради "пропуснатите" начални години в професията. Което от своя страна изиграва ролята на онзи бич за съзнанието, който не ти дава мира в постоянното състезание. Най-вече със самия себе си.
Като дете от добро софийско семейство (баща адвокат, Стефан Нотев, според сина човек с изключително достойнство, извънредно честен, строг и дистанциран, за майката научихте, следва още), Георги все пак е трябвало да получи висше образование.

"Нямах никаква идея. Разбрах, че мога да вляза в МЕИ. Взех изпитите, вървеше ми математиката."

Но какво от това. Нещо го гложди. Времето му е посветено главно на концерти, изложби... И тогава биват произнесени серия непредвидени, но съдбовни за младия Нотев отключващи фрази. Приятелката му, художник, в ранната младост: "Не съм забелязала да се занимаваш с друго, освен с изкуство. Какво всъщност следваш?"

Не след дълго той решава, че на всяка цена ще кандидатства в Музикалната Академия. Представете си, след като е зарязал в детството всякакави подобни опити, споделя намерението си една вечер с майка си, която току-що се е завърнала напълно изтощена от същата тази Академия.

"Ако сега дъщеря ми поиска подобно нещо от мен, мисля си, че направо ще я отрежа. Ама и Марчето каза почти същото, след което си говори с мен до сутринта."

"Марчето" е едно от любовните синовни обръщения към проф. Балсамова. Следва консултация с таткото и резултатът е още една ключова стъпка към нереалната дотогава мечта. Толерантността на семейството му позволява да постъпи според желанията си, да напусне МЕИ и да се подготви за...

Налага се да пропуснем безброй детайли, свръхемоционални, любопитни, нестандартни, свидетелстващи за неслучайните случайности в живота и кариерата на Георги Нотев. Дали - макар и несъзнавано - не става дума за тъй изтърканата от злоупотреба дума "призвание"?

"Призвание е, как да не е призвание. Щом като цял живот се занимавам с това, никога не съм изневерявал на дирижирането. И нищо друго не ме е интересувало. Може и чак сега да го осъзнавам, но освен спомена от невръстните години, знам, че без тази работа просто съм нищо. Не ми е идвало и на ум да променям каквото и да било. При всякакви, дори най-тежките проблеми, винаги съм търсил у себе си вината. И трябва да призная - в повечето случаи съм я откривал."

Академията се сбъдва. Клас теоретичен, клас хорово дирижиране (поканен от Васил Арнаудов), клас Константин Илиев, доайенът. Следват всякакви отлични дипломирания. Обаче!

"Да ви кажа, почти всеки студент в края на диригентския клас се мисли за нещо почти, ако не и повече от Караян. Бях любим студент на проф. Константин Илиев, който през последната година на следването, преди още да съм се дипломирал, ми съобщи как трябва да отида във Видин. Направо се шашнах, чудех се къде съм сбъркал, с какво съм го обидил, моя скъп професор. Ей Богу, ако ми бяха предложили Софийската филхармония, нямаше да падна от стола. Но Видин!?!... Много време измина, докато разбера."

Видин се оказва важен момент в работата му, следва Плевен - изключително съществен, известен и продължителен етап, който всъщност го налага в културната карта на България. Оттам тръгва славата на диригента Нотев, който умее да подчини на волята си и направи ефективен един извънстоличен симфоничен състав. Който знае как да формира цялата конструкция на симфоничната и оперната култура в града. Който отлично балансира собствените си изисквания и условията на реалността.

Междувремено, още преди тая слава, отново майка му, проф. Мара Балсамова, го подтиква да се яви на конкурс за диригенти в Италия. Резултатът е награда, която Нотев коментира почти с учудване, но от която намира само едно нещо за съдбовен шанс - един месец в курс на Игор Маркевич. Не си спомням да се е самоизтъквал като негов специализант. Вероятно, защото шокът, предизвикан от подходите на Маркевич към познаването на партитурите, го е насочил към други, по-важни и значителни детайли на работенето.

"Значи имаше такъв "урок" при Маркевич - събра ни всичките там курсисти, няма звук, няма пиано, няма партитури... И казва - един от вас да започне симфонията, всички го следят. Така, наизуст, само от ръце, трябва в главата ти да звучи точно какво се случва в оркестъра. И в даден момент посочва друг сред нас - сега продължи оттук, откъдето стигна колегата! Можете да си представите."

Можем да си представим и това, че срещата с Маркевич е подействала още по-силно върху заложеното у Георги Нотев безжалостно вглеждане в себе си. Да изследва докъде е преодолял неукостта в този безкраен процес на постигане в този тъй безкраен занаят. Дори днес, когато би трябвало да усеща стабилността, натрупаното през годините, дето се казва, изработването на безусловни рефлекси и оттам някакво спокойствие, той казва: "Може би, донякъде... Но успокоение - на!"

Това изказване, мисля, е ключов за разбирането на манталитета и поведението на диригента.

"Ти си работи, работи си, каквото и да казват или правят срещу теб, от каквото и ти самият да си недоволен. Всъщност, макар и това да са думи на майка ми, неведнъж ги бях чувал като дете, отправени към нея от баща ми. Връщаше се примерно прекалено ядосана и изнервена от Академията, оплакваше се. А той й казваше: "Мара, ти си работи, щом си уверена в правотата си. Пък може и някои от противниците да имат известно право, а?"

Този принцип - да приемаш правото на опонента, струва ми се, доста е помагал в живота и кариерата на Георги Нотев. Да, голяма част протича извън родния му град София. Значи така е трябвало, коментира той. Нещо губиш, друго печелиш.

Съществува понятието "боди билдинг", което не знам как да преведа на нашия критически жаргон. Може би ще да означава усилието да подчиниш на себе си техниката на дирижирането (не оркестърът е моят инструмент, ръцете са инструментът!) и да я предоставиш на собствената си чувствителност. Резултатът би трябвало да се нарече изкуство.
В подобни случаи се очаква да бъдат откроени най-големите постижения на диригента през годините. Дали стотиците премиери, огромен брой сред тях български, стотиците концерти, спектакли, записи, участията в национални и международни фестивали, прегледи, гастролите и срещите с най-изтъкнати оркестри и солисти изчерпват (или поне са достатъчно верен знак за) напрежението и неудовлетворението на ставащия човек. Може би свидетелстват за присъствието му, но струва ми се, че най-голямото постижение в кариерата на Георги Нотев е тъкмо това непрестанно догонване на самия себе си. Защото критериите му са високи. Защото музикантите, с които работи, потвърждават сигурността си, когато той е на пулта. Защото и когато е твърд и изискващ, знае колко повече отговорността си е лично негова. А самочувствието?

"... И си казвам в този момент, че съм имал късмет, че съм щастлив човек. Направо галеник на съдбата! Цял живот съм имал възможност да се занимавам с това, за което дори несъзнателно в началото съм мечтал. Никога не съм планирал - сега тая година тук, после трябва да отида еди-къде си, да заема такова място, да се явя на еди-кой си конкурс... Какво значение имат постовете, наградите, признанията. Онова, което ме интересува, е да правя музика. Щом съм тук и сега такъв, какъвто съм, значи така е трябвало да бъде."

Не намирам за необходимо да добавя каквото и да било.

Припомням си първоначалния му присмех към юбилейните писания. И го разбирам сега като нежелание да се маркират спирки по пътя. Тъй като Георги Нотев не го вижда, своя диригентски път, като вече извървян, опознат до баналност, регламентиран. Което е особено вълнуващо, пълно е с всякакви предизвикателства, още по-интригуващи за него по силата на опита и познанията. Важното е да не се отпускаш в удобството на рутината, да не си повярваш прекалено много.

Е, струва си да му честитим юбилея, не точно като повод за равносметка. Повече като подтик, щом така го предпочита.
още от автора


 
Георги Нотев на 60
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”