Български  |  English

През Примката на призрака

Хенри Джеймс е писателят, с когото американската литература започва да "усвоява" Европа. Подгизнали от краевековни тъги и дилеми, големите му романи бродят из луксозните пейзажи на Стария свят и изследват психологическите последици от наченките на космополитизма. Пряко гълъбовата изящност на персонажите си и сложните ситуации, в които ги заплита, Хенри Джеймс резюмира Европа тъкмо такава, каквато биха искали да я виждат нейните днешни културобединители - флорентинско-френски фон на фини страсти. Или пък така на нас ни се привижда - нали писателят призовава колегите си да "драматизират, драматизират, драматизират" и да оставят читателя колкото се може повече сам да следи и да съди действието.

В "Примката на призрака" тази задача се оказва нелека. Като измамна белетристична Ариадна Джеймс ни връчва две нишки, които водят до два различни, макар и донякъде огледални, центъра на лабиринта. Дали новелата наистина цели да възроди "добрия стар свещен ужас" на жанра в традициите на "Мистериите на Удолфо", така услужливо цитирани от героинята? Въпреки твърденията на автора, че правдоподобните призраци били лоши персонажи, неговите "губителни присъствия" попадат тъкмо в "нормата на паранормалното" - такава, каквато е описана от "Дружеството за паранормални изследвания", председателствано от брат му Уилям в продължение на две години.
Тези привидения са привидно бездейни, не дрънчат с вериги и не вият жаловито; и все пак движат действието със стремежа си да се явят на две деца и - както твърди разказвачката - да покварят душите им. Ако ги приемем за реални, би трябвало ведно с нея да дирим доказателствата за свръхсетивното в постепенната развала на невинността.

От друга страна - ако се вслушаме във все по-ясните нотки на неблагонадеждност в гласа на гувернантката - попадаме в ролята на психоаналитика, който трябва да разтълкува системата на лудостта й. Според тази версия призраците са фантазми на неуравновесеното и изплашено момиче, а децата в крайна сметка се оказват нейни жертви. Добре запознат със съвременните си течения в психологията, Хенри Джеймс е наситил новелата си със симптоми също толкова щедро, колкото и със "свръхсетивни" улики. През стоте години след публикацията на книгата на практика няма психоаналитична школа, пропуснала да предложи своя интерпретация. И все пак тъкмо обилието на симптомите и тяхната достъпност за читателското око ни карат да се чувстваме по-скоро колебливи като вечно грешащия в диагнозата д-р Фройд от "Белият хотел" на Д.М.Томас, отколкото тържествуващи като умело разплел загадката детектив. И тъкмо тази постъпателна несигурност завърта винта или - според находчивия превод на Иглика Василева - затяга примката на напрежението в един разказ, чиято развръзка е не развързване, а разсичане.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”