Български  |  English

Преходът в антропологична перспектива

В края на миналата година в София се проведе международен колоквиум, посветен на научното творчество на Райнхарт Козелек и с неговото участие. Темата на колоквиума бе "Историческото време и режими на темпоралността. Модуси на множествеността на историческото време на Запад и на Балканите - проблемът за модернизацията". Това събитие съвпадна с набиращия сила дебат за границите на "прехода" в страните от бившия комунистически блок и в частност в България. Дебатите на колоквиума около проблематиката на историята на понятията и историческата темпоралност, без това да влиза в предварителните замисли на организаторите, съвсем естествено ни насочиха към едно от най-употребяваните понятия в страните от посткомунистическото пространство.



Върху прехода са изписани стотици страници, но и до днес то остава, поради неизяснеността на теоретичната му основа, спорно, с вариращо, в зависимост от концептуалния кадър на конкретния дискурс, съдържание. Но във всичките му разнообразни употреби не може да не забележим един повтарящ се мотив. Той се изразява в определянето на прехода като време на наваксване на изостаналостта по отношение на развития Запад, на синхронизиране с нормативните еталони, зададени от него, и оттам - на нормализиране. По един или друг повод в колоквиума бяха засегнати тези теми. Нашето намерение е не да дублираме вече протеклия дебат, а да видим с какво методологическите предложения на Козелек могат да ни бъдат полезни за хвърляне на допълнителна светлина върху същността на понятието преход. Това изглежда толкова по-необходимо, тъй като без да е изяснена същността на понятието, съвпадащият и следхождащият колоквиума български дебат за прехода експонира идеята за неговия край. Без при това да е налице консенсус относно границата, прекрачването на която отбелязва този край.

Ще се опитам да очертая, без претенции за изчерпателност, една типология на възгледите за "края на прехода".

1. Краят на прехода е свързван с нормализирането на политическата система на обществото.


Това твърдение се мотивира от някои социолози с резултатите от последните парламентарни избори и идването на власт на Националното движение "Симеон Втори". Този в известен смисъл уникален факт изведе в опозиция двете основни партии, които след промяната се редуваха във властта, усложнявайки по този начин политическата структура на обществото. Краят на прехода се свързва с отслабването на "неразумната политическа конфронтация и цялостното идеологизиране на живота", с установяването на политически диалог между различните политически формации, засилваща се нагласа да се приеме критиката от страна на опонента като елемент на дебат, а не на конфронтация (1). Струва ми се обаче, че политическата конфронтация, макар и смекчена, не е загубила от неразумната си ожесточеност, което нагледно се прояви в сблъсъка на мненията около войната в Ирак, големите приватизационни сделки или "яхтения" скандал.

Този възглед за края на прехода се споделя и от някои специалисти по политическите сондажи и някои политолози (разликата между които става все по-неуловима). Отхвърлянето на двуполюсния модел на последните избори се свързва с доминиращите електорални нагласи в полза на неосъществения досега политически център. С който не съвсем аргументирано се свързва на свой ред и "политическата рационалност, загърбваща емоциите". Така разбираната политическа рационалност като че се свързва с намаляване значението на политиката. "Наблюдаваме генерална смяна на акцентите в обществените отношения и в масовото съзнание, която изглежда като преход от правенето на История към потъване във Всекидневието" (2). Не може да не отбележим обаче, че това "потъване във Всекидневието" съдържа една базисна двусмисленост: то може да бъде свързано както с общото разочарование от политическото, с умора и резигнация на масите, така и с характерната българска реакция в трудни времена да се затваряме в частния живот, с произтичащите от това рискове от блокиране на обществото.

Към горната логика се наслагват и допълнителни аргументи. Краят на прехода се свързва и със завършването на класическото стратифициране на обществото - делението на "сини" и "червени" е изместено от делението на "богати" и "бедни", - както и с процеса на "еманципиране на политиката". "Ние живеем при постпреходен политически модел. Това означава, че отношенията между партиите са отношения в рамките на политическия елит, а не в рамките на обществото"(3). Но така разбраното "еманципиране на политиката" не рискува ли да превърне политиката в една затворена сфера, откъсната от обществото, и най-вече - не прикрива ли масовото дезинтересиране от политиката? Дали обществото става все по-нечувствително към политическите послания или политиката се преформулира? По-скоро изчерпването на идеологическите реторики на основните политически формации бележи не края на политическия преход, а кризата на съществуващия политически модел.

2. Краят на прехода е свързван с извършените административни промени.


След провала на комунизма и мирното му оттегляне предстоеше да се предприемат редица практически административни мерки, целящи разграждането на политическата система на комунизма - установяването на плуралистична политическа система, изграждането на демократични институции и приемането на демократична конституция, възникването и утвърждаването на структурите на гражданското общество, създаването на нормативна база и механизми на пазарното стопанство... (4). Тези наслагващи се и взаимно подпомагащи се промени би трябвало да доведат до едно ново структуриране на всички сфери на социалното. Ако преходът е белязан от ирационалност, хаотичност, непредсказуемост и ниска продуктивност, липса на интелектуални, политически и всякакви общоприети авторитети, то неговият край неизбежно трябва да бъде свързан със стабилизиране на обществените структури и повишена предсказуемост на обществения живот (5). Бившият президент Желю Желев обаче е на друго мнение: "Ако се съди само по наличието на тези основни етапи и елементи на прехода, той би трябвало да е завършил отдавна. Но, за съжаление, това далеч не е така, защото новите демократични закони и институции освен да бъдат създадени, трябва и да функционират демократично и ефективно, както и пазарната икономика да бъде свободна и работеща пазарна икономика" (6). У нас обаче промените са до голяма степен формални и това означава, че не можем да говорим за завършване на прехода. Тази незавършеност Желев нарича "посткомунизъм", понятие, обикновено употребявано като синоним на понятието преход - сложна смесица от елементи на демокрация и остатъци от комунизъм. С една дума, незавършеността се състои в лошото адаптиране на възприетите норми или по-скоро в противоречието между външното им приемане и липсата на интериоризирането им както на нивото на обществения живот, така и в поведението на всеки един от нас.

3. Икономически критерии за оценката на прехода и неговите граници.


Краят на прехода се свързва с "необратимостта на промените в икономически план, а не в търсенето на доброто им, качествено осъществяване". Ако едни смятат, че недоволството на българското обществено мнение говори, че преходът не е завършил, то други защитават мнението, че за края на прехода свидетелства не доброто функциониране на пазарната икономика, а невъзможното връщане към държавно-контролираното стопанство. Преходът е завършил, въпреки негативните резултати. "Защото ако в първите години след 1989 г. процесите на трансформация се схващаха като движение нагоре, към върха, днес краят им е равен на достигането на социалното дъно"(7). Според някои преценки 80% от българите днес се намират на социалното дъно. Остава отворен въпросът дали преходът може да бъде мислен извън постигането на някакво качество на живота, доколкото всяка радикална социална промяна е точно в името на това. Неудовлетвореност и недоволства има и в развитите демокрации, така че сами по себе си те не могат да свидетелстват за границите на прехода. Но и в единия, и в другия случай налице е сериозно разминаване между опит и очаквания. От една страна, очакванията могат да изглеждат нереалистични, но от друга - те в определена степен са съвсем основателни.

Няколко показни екзекуции, свързани с бизнес интереси, в това число и убийството през февруари на шефа на прословутата Мултигруп Илия Павлов, най-богатия човек в България и сред десетте най-богати хора в Централна и Източна Европа, чиито активности обхващат десетки клонове на националната икономика, послужи като база за поставяне въпроса за края на прехода в друга перспектива. Появиха се предположения, че развитието ни не е линейно, а по-скоро циклично. Преходът започна като организирано конспиративно преразпределяне на държавната собственост, съпроводено с улични престрелки и гангстерски войни. В последните убийства можем да видим нещо повече от обикновено ехо на началото. Изглежда, борбата за преразпределение на собствеността още не е приключила. В такъв смисъл може да се каже, че убийството на Илия Павлов символично "затваря цикъла на българския преход". Ако големият бизнес, възникнал на границите на законността, още не се е отказал напълно от сенчестите си методи, то ние се оказваме там, откъдето сме започнали. "Ако преходът трябва да бъде описан с ключови думи - Държавна сигурност, мутри, контролирани правителства, газ, банки, съдебна система, опити за нормализация - всички те са били част от историята на Мултигруп и нейния номинален основател, двигател, образ." В такъв смисъл убийството му може да бъде определено и като продължение на хаоса от първите години след промяната и присъда за всичко, което е било създадено през последните 13 години (8). В този смисъл "краят на прехода" може да бъде прочетен като отрицание на прехода - отрицание на икономическия модел, по който той бе осъществен. Оттук произтича и изводът, че икономическият ни живот трябва да се преизгради по друга формула. Което означава, че краят на един вид преход по необходимост става начало на друг вид преход.

Тази кратка типология на възгледите за "края на прехода" показва, че проблемът не може да бъде изчерпан, ако остане затворен на някоя от очертаните три плоскости или в различни техни съчетания. И точно в този пункт дебатите около творчеството на Козелек могат да ни помогнат да се осъзнае необходимостта от поставянето на проблема за прехода в по-широк контекст. Поставен в контекста на тезата за времевите пластове, преходът се разкрива не само като политически, административен или икономически, но преди всичко като антропологичен проблем.

Впрочем състоянието на "преход" за българите и за България не е ново състояние, по-скоро обратното, това е обичайното състояние, което не пречи всеки път да бъде изживявано като ново. Животът от поколение на поколение е протичал в постоянен преход, независимо как е наричано това състояние. Във всички случаи то е свързано със закъснялото ни развитие и стремежите за преодоляването му и включването ни в по-висок цикъл на цивилизационното развитие. В най-новата ни история могат да бъдат обособени няколко подобни радикални промени. За първи път това състояние е описано и коментирано още през епохата на Възраждането, във връзка със стремежите ни за национална независимост и приобщаване към европейското пространство. В последната четвърт на ХIХ век, след Освобождението от турско робство, се осъществява преход към светска държава, свободно капиталистическо стопанство и политически плурализъм. През 30-те години на ХХ век България споделя сътресенията, характерни за Германия и редица страни от Средна и Югоизточна Европа, които се изразяват в прехождане към латентна гражданска война и тенденции към авторитарен режим. След 1944 г. натрапеният комунистически проект беше концептуализиран и представян като преход от изостанала аграрна страна към развита индустриално-аграрна страна, от експлоататорски капиталистически производствени отношения към колективна собственост и егалитарни принципи на разпределение. В същото време самата социалистическа държава е описвана като преходно състояние, първи етап към визираното в теорията комунистическо общество на изобилието и т.н. През 1989 г. с рухването на комунизма започна обратният преход от държавно дирижирано стопанство и тоталитарно общество към пазарно капиталистическо стопанство и политически плурализъм...

Но какво означава да живееш постоянно в преход? В известен смисъл живеенето в постоянна промяна означава повторението на една и съща екзистенциална ситуация. Външният контекст, част от ценностите, регулиращи обществения живот, идеологиите са се променяли, разбира се, но не се е променяло вътрешното чувство на хората за доминирането им от външни обстоятелства, за непостигнати цели, за липсата на достигнати и усетени реално в ежедневието, задоволителни резултати на вложените в промяната усилия. Ето защо назоваваните или неназовавани цели на преходите все по-трудно мобилизират хората.

Всички тези моменти на "преход", включително и преходът, започнал с промяната от 1989 г., са свързани със сериозно структурно разколебаване, съпроводено от криза на старата ценностна система и на градените на нейна основа идентичности. Налице е съществуване между две състояния - едното отхвърлено, но несвършило, другото провъзгласено, но неутвърдено. Това обяснява не само трудността на прехода, но и негативите, които го съпровождат(9). Състоянието на преход поставя сериозни проблеми, доколкото е момент на разпадане на времевия континиум, на невъзможността да се свържат пластовете на времето. Нещо, което се изразява не само в нарушената връзка между минало, настояще и бъдеще, но и в невъзможност всеки от тези пластове да получи ясен профил. Метафорично казано, миналото, настоящето и бъдещето губят идентичността си. В известен смисъл споровете за оценката на минали събития или период от историята са нещо естествено, но оценяването им по два напълно изключващи се начина - като стимулиращ образец или черна дупка - прави невъзможно възприемането им в перспективата на настоящето.

Отношението към миналото, настоящето и бъдещето в състоянието на българския преход се осъществява изключително под формата на екзистенциално изживяване в рамките на частния живот. Живеенето в преход е схващано като съществуване в едно неавтентично състояние, неопределеност и незавършеност. Това в повечето случаи предизвиква имагинерни бягства в миналото или в бъдещето, пълно неглижиране на миналото или омраза към потенциалното бъдеще. Задържането на понятието преход вече 13 години в активно обращение е до голяма степен израз на не-приемане и дори ценностно отхвърляне на настоящето. Преходът придобива смисъла на някакво абсолютно настояще, увиснало в безтегловността на историческото време. Преходът придобива психологическата конотация на отложен живот. Това превръща настоящето преди всичко в сцена на екзистенциални драми или в театър на самоцелни обществени борби. Не събитията са плод на хората, а хората изстрадват събитията. Оттук може да заключим, че лансираната напоследък теза за края на прехода в прагматичен план притежава характера на призив да се примирим с настоящето, да го приемем и да се съсредоточим върху непосредствените реални задачи. Това би ни спестило рециклирането на фалшивата идея за "революционна промяна", която често е белязала българската представа за бъдещето, свързано не с миналото или настоящето, а по-скоро с чудото.

Но днес и това не е актуално, вече не забелязваме проекти за бъдещето. Всички моменти на преход са се позовавали на едно бъдеще, чиито обещания никога на са се сбъдвали. Бъдещето е развило един вампирски синдром - то е изсмуквало живителните сокове на живеенето в настоящето. Вече никой не е готов да жертва каквото и да било в името на бъдещето. Връзката между настоящето и бъдещето не се вижда, тъй като те се мислят като коренно различни.

Всяко говорене за прехода би трябвало предварително да уточнява какви са преследваните цели, кое е мястото на "пристигането". Точката на пристигането обикновено е някакво "другаде", което не е назовано, което няма конкретен вид и е по-скоро едно не-настояще. Различните автори, които посочих в началото, имат различен отговор за характера на търсената "нормалност", откъдето произлизат и различните представи за "края на прехода". Само че много трудно може да бъде постигнато общо съгласие по отношение на подобна крайна цел. Ако се постигне дадена конкретно назована цел, краят на прехода може да бъде обявен, но само по отношение на тази цел, която неминуемо ще бъде схващана като частна. Ако се има предвид "нормалността" като състояние на страните-модел на промяната, такава цел може да разчита на много по-широк консенсус, но тогава "краят на прехода" би бил много далече.

Един от основните проблеми на прехода по същество е неспособността на политиците и интелектуалците да изработят концепти, които да организират опита, да тематизират промяната и да очертаят един реалистичен хоризонт на очакване. Политическото говорене през последното десетилетие се свежда до два типа дискурс - силно идеологизирания и експертния, в него много рядко става въпрос за ценности. И този факт се превръща в израз на формализирането и обедняването на социалните отношения. Ключовите понятия, обусловили прехода, се внасят отвън и са свързани с либералната демокрация и пазарното стопанство, но поради факта, че зад тях не присъства усилието на опита, на собственото търсене, те бързо се износват, олекват от смисъл и се превръщат в реторически фигури в процеса на партизанските битки за власт.

Напоследък, изглежда, се поражда идеята за известна стъпаловидност на хоризонта на очакването. Това е свързано с едно силно организиращо и мобилизиращо понятие, очертаващо конкретен, обозрим хоризонт, макар датата 2007 година да е отчасти проблематична. Става въпрос за датата на присъединяването ни към Европейския съюз. Тя очертава един хоризонт, който се свързва с коренното реорганизиране на опита на нашето общество, факт, който би се превърнал и в шанс за преодоляване на антагонизма на времевите пластове. В шанс за преодоляване на конфликта между опита и очакването, тъй като моментът на присъединяването трябва по необходимост да съвпадне с момента на синхронизиране на нормативната база на обществото ни с нормативната база на страните-модел, нещо, към което ние се стремим от приемането на първата ни конституция през 1878 г. до днес. Това ще създаде един нов контекст на функциониране на понятията, в това число и на понятието преход, което няма да позволи или, поне ще направи далеч по-трудно тяхното конюнктурно декодиране.

Нека във връзка с тази перспектива изоставим понятието преход и се обърнем към едно друго понятие, което намираме в Козелек и което изглежда по-адекватно на ситуацията - понятието "преходно време". Комбинацията между закъсняло развитие и ускорено, наваксващо развитие създава допълнителни предпоставки за засилване на усещането за преходно време. То, според Козелек, се характеризира с прекъсване на опита, който обществото притежава, и появяването на нов опит. "Ние преживяваме прекъсвания в опита, ставащи с такава скорост, каквато в по-ранните столетия изобщо не е могла да бъде регистрирана. Така историците се изправят пред модерната задача - да познаят пълната различност на миналото, за да го конфронтират с процесите на промяна в нашето собствено време. Най-сетне, те са изправени и пред предизвикателството да включат в своите сметки и възможната посока на развитие, водеща към едно колкото открито, толкова и непознато бъдеще. И винаги, когато се появи нов опит, който досега не е бил преживян, се затвърждава този основен времеви опит за прехода"(10). Оттук следва, че в процеса на придобиването на нов опит адаптирането към политическите, икономическите и социалните промени неизбежно се проявява преди всичко в един антропологичен аспект.
Прекъсването на опита при резки промени, подобни на тази от 1989 г., става с такава скорост, че поставя по тревожен начин въпроса за това, какво следва, какво представлява бъдещето. От тази гледна точка преходът може да се смята за завършен не когато се променят политическата, икономическата и пр. рамки на живота, а когато доминиращата маса индивиди интериоризират настъпилата нова темпоралност. Преходът в субективно-психологически план се състои в чувството, което завладява хората, че историята се разгръща извън тях и независимо от тях, че те пасивно консумират съдбата си.

"Моята теза, в исторически порядък, е, че историята може да се появи пред хората като достъпна и мислена като правена от тях само когато самата история стане автономна под формата на концепт в единствено число. Преминаването от специфични истории в множествено число към единствена история в единствено число показва на семантично ниво едно ново поле на опита и един нов хоризонт на очакване" (11). По такъв начин можем да приемем, че антропологичното измерение на прехода се покрива с отношението към историята и начина на нейното осмисляне. Краят на прехода би бил възможен тогава, когато бъдем в състояние да напишем история на прехода в единствено число, която да замени всичките досега предлагани специфични, множествени истории на прехода. У нас те са истории на участниците в прехода - Петко Симеонов, Евгений Дайнов, Желю Желев, Филип Димитров и т.н., респективно това, независимо от качествата, които притежават, и интереса, който заслужават, са частни версии за прехода на стоящите зад тях политически позиции и интереси.

За да стане това обаче, е необходимо да е налице още едно условие - да сме в състояние да се съпротивяваме на стесняването на полето на опита. Ето защо, предупреждава Козелек, трябва да се борим против тенденцията да се схваща миналото под ъгъла на свършеното, непроменимото, изтеклото. "Трябва да претворим миналото, отново да ревитализираме неговите неосъществени потенциалности - осуетени, те убиват..." (12). Това обяснява защо в момента не сме в състояние да напишем историята си в единствено число. Защото не сме решили проблемите с миналото си, а, от друга страна, имаме неизяснени и нереалистични очаквания към бъдещето, резултат от което са разочарованията от несбъдващите се краткосрочни очаквания.

Основният урок, който може да се извлече от всичко това, е, че трябва да направим нашите очаквания по-определени, а нашия опит - по-неопределен.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”