Български  |  English

Широк хоризонт

"Сладкото насилие: Идеята за трагическото", която излезе през септември 2002 г., е поредната полемична книга на прочутия марксистки литературен теоретик Тери Игълтън. Дори в България, при един не съвсем скопосен превод на неговата "Теория на литературата", той има своята известност. И може би своите почитатели - при неговия стегнат, но жив стил, при неговия стремеж да бъде отворен към всички възможни несъгласия. Игълтън винаги ми е създавал чувството за човек, който би се нагърбил да обясни който и да е термин на съвременната литературна теория дори на бабичка от лондонския "Хаджи Димитър".

"Сладкото насилие" се бори с едно от най-солидните клишета на съвременното академично литературознание: че трагедията е мъртва. Първата й глава, "Теория на остатъците", е серия от гамбити, в които са намесени верига от литературоведи. "В трагедията", твърди Т.Р.Хен, "се подразбира не само възможността за изкупление, но и духовното убеждение, че човекът е прекрасен в праха след смъртта си и че може да надскочи природата сили." Трудно е да повярваме, че жертвите в Босна или Камбоджа са прекрасни в урните с праха си, коментира Игълтън.

Само наивник (или нечел Увода в теорията на литературата) би си помислил, че Игълтън ще тръгне да дава последна и най-прецизна дефиниция на понятието за трагическо. "Няма по-изпипано определение за трагедията, което да работи като часовник, от "много тегаво". "Използваме една и съща дума за Медея и Макбет, за смъртта на тийнейджър и за авария в някоя мина." Тъй че трагедията, обобщава Игълтън, е пример за Витгенщайнова "семейна прилика", в която имаме подобие, не и строг набор от критерии.

Затова и избирайки за тема "трагическото", Игълтън минава през Аристотел (няма как), християнството, парадоксалните люшкания на махалото от Шекспир до днес. Прекосява жанровете - книгата съвсем не е само за театралното "трагическо", а също и за употребата на понятието във философията, политиката, религията, психологията. Някои рецензенти твърдят, че амбицията на "Сладкото насилие" е равна на онази на "Естетическата идеология" - прочуто и вече класическо негово изследване. Но по-важното наистина е, че Игълтън иска да надмогне елитистките спорове за трагическото, водени според него от литературоведите и в разрез със съвсем свързващата трагическото с прочита на действителността гледна точка на самите писатели. Тук опора му е най-вече бащата на "културния материализъм" в Англия Реймънд Уилямс, автор на "Модерната трагедия" (1966), в която се говори за идеологическото функциониране на "трагическото".

С шеметен замах Игълтън предава като противоборстващи си две най-значими модерни представи за трагическото: тази на Джордж Стейнър, автор на "Смъртта на трагедията", и онази на Михаил Бахтин с неговия карнавал (за западняците известен по-скоро като "гуру" за алтернативния радикален театър на 1960-те). След Ницше мнозина повтарят, че трагедията е погинала с изчезването на вярата в съдбата и боговете, но тъкмо чрез руския автор тази илюзия може да бъде критикувана най-добре.

Споменавам тези две широко обсъдени от Игълтън доктрини включително защото покрай Бахтин в книгата на два-три пъти е цитиран и българинът Галин Тиханов, автор на монография върху Лукач и Бахтин, публикувана в Оксфорд юнивърсити прес.

Самото Игълтъново разбиране за трагическото основно е базирано на Хегел и Фройд. Първият е използван с трагическия си възглед за историята като опит да се отхвърли разрушителната негативност на "нощта на света". От Фройдовото съчинение "Неудовлетворнието в културата" е възприето схващането, че нашата модерна трагедия се състои в това, че еросът ни кара да жадуваме индивидуалната си свобода в противоречия с онази на другите.

Книгата е колкото научна, толкова и публицистична, защото Игълтън може да побере в нея и Шекспир, и 11 септември. И защото и в този текст ясно се стреми да превърне своя, тъй да се каже, широк марксизъм в алтернатива и на "патрицианската носталгия", и на "постмодерната амнезия". Той не пропуска да отбележи, че студентите имат право да знаят защо през XVIII век на Шекспировия театър се е гледало като на паметник на варварството, а не на високата трагическа муза и че отговорът не е в това, че епохата е била по-жалка.
Днес, разбира се, нито един студент не чете хуманитаристика, ако не предполага, че ще му свърши работа за някой изпит. Та един симпатяга е написал мнението си в книжарница "Амазон" и то гласи: "Взех си книгата, предполагайки, че ще ми помогне да си взема с отличен изпита по английска литература, тъй като готическата традиция е част от нея. Но съм разочарован, защото той лудо препуска из какви ли не автори и теории. Едва ли ще си купя друг Игълтън. Нямам бол пари за харчене."

И тук нещата са така. Но сега, когато българската академична общност вече има пред себе си току-що появилата се "Идеята за култура", в превод на Правда Спасова и с марката на издателство "Критика и хуманизъм", когато се очаква съвсем нов превод на Увода в литературната теория (издание на "Агата-А", което ще излезе около 20 юни), най-сетне когато очакваме самия Тери Игълтън на живо с лекции в Нов български университет и в Пловдив, нека си дадем сметка, че атрактивното писане не изключва концептуалната задълбоченост.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”