Български  |  English

Ядрото на Европа

Какво споява Европа отвътре? По-лесно е да се назоват необходимите, но недостатъчни условия за устойчиво - и в политическо отношение - съюзяване. Ходът с валутния съюз измести цялото внимание към икономическата плоскост, върху която това внимание като че ли най-категорично може да се задържи (и интересът да се измери). Само че съревнованието за най-изгодно съотношение между цени и труд - което и без това не може да се ограничи регионално, когато пазарът е световен - не създава ценности per se, в които европейците да открият своите, специфични за тях ценности. Това че "собствеността задължава" дори в ущърб на конкурентноспособността, вече не важи като максима и социалните разходи се осчетоводяват просто като дефицит, който не може повече да бъде поеман. "Пактът за стабилност", който принуждава държавата да бъде скромна, се превърна в истинския критерий за това дали Европа е способна да отстоява себе си. Но една Европа, която не може да си позволи нищо повече от това да пресмята, губи основата си като солидарна общност и ако няма печалба за преразпределение, тя не е в състояние да предложи никакви компенсации на членовете си. От чисто икономическа гледна точка обединението на германците се оказа лоша инвестиция и спря мотора на стопанската им мощ. Твърдението, че разширяването на Изток ще се окаже по-добра сделка, е смело предположение. А и политически то няма да доведе до идилията, на която се надявахме - както вече безпощадно ни показа Иракската криза.

Защото и "ценностната общност" на разширения Съюз е подчинена на толкова различни приоритети, че рискува да загуби дееспособността си. Зестрата на трудно извоюваните и съответно скъпи национални идентичности, които "новата Европа" носи на "старата", изцяло се разминава с нейните исторически постижения и активизира национално-консервативните кълнове на разделението дори в нея. "Никога повече"-то на една сто и петдесетгодишна гражданска война съставляваше патосът на обединението в Римските договори, които събраха победители и победени от Втората световна. И дори готовността за запазване на мира да не беше абсолютна, във всеки случай в сянката на Студената война тя обвърза немците със съюз, който неутрализираше милитаристичния им потенциал по убедителен за съседите начин. И никой по-усърдно от самите западногерманци не се зае да усвои европейската интеграция като форма на действено поправяне на грешките - по-сърцато и от присъединяването към НАТО, която организация наистина обещаваше необходимата защита и отваряше икономиката за следвоенното чудо, но не можеше да успокои раздвоената съвест. Двойната травма от вината за войната и за Холокоста се превърна в комплекс за задължителна самоцензура, който можеше да бъде премахнат целенасочено само в по-високата самостоятелна единица "Европа". Заради скъпия ни мир трябваше да се приеме дори разделението на Германия.

"Промяната чрез приближаване" допринесе много по-ефективно за падането на Стената, отколкото демонстративният отказ от "надпревара във въоръжаването". След Вили Бранд това беше една от догмите на германската "източна политика". С нарастването на взривоопасността на историческия заряд тя направи от крайната предпазливост задължение. А когато постигането на целта надмина всички очаквания, предстоеше откритието, че часовниците на освободените страни вървят по друго време. Навсякъде, където на власт дойдоха бившите дисиденти, те поставиха борбата за човешки и граждански права - та чак до убийството на тираните - над повелите на колективното осигуряване на мира. Поради което насред процеса по присъединяването те трябваше да преглътнат едно ново разделение на ЕС. Защото и в юга на "старата" Европа на Ръмсфелд правителствата бяха съгласни с "новата", че война може да се води и без благословията на международното право и че тя дори може да е необходима и справедлива. Така англо-американският унилатерализъм в Ирак създаде факти, които парализираха Европа и вкараха държавите-противнички на войната (Франция и Германия) в неочаквани коалиции: с Русия и - с подобаваща дистанция - Китай.

След познатия ни край на войната, спорът кой трябва да се чувства "изолиран" изглежда решен. Но затова пък толкова повече нарастват съмненията, че от Европейския съюз някога може да стане сила, която да говори с единен глас. Прекалено голям, за да бъде политически безмълвна маса, той си остава прекалено разнороден, за да може да натежи на везните на световната политика. "Смисълът разширява, но пречи; действието внася оживление, но ограничава", се казва във "Вилхелм Майстер". Схващането на европейците за новия световен ред на Буш като "ограничен" не ги обезщетява за това, че "смисълът" на Европа не ще и не ще да се оформи в единна политическа мисъл. Конституционният конвент на Жискар д'Естен в Брюксел няма да напредне, докато реалните нагласи на европейците не осигурят почва под краката му. Но щом като най-малкият общ знаменател на Европа не може да бъде икономиката, а най-големият - културата (както така красиво го рисуват в тържествените речи), то върху какво тогава да се гради единството на Европа?

С Европа на човек му върви като на св. Августин с времето. Ако не го питат какво е време - знае; запитат ли го обаче, не знае. При това отговорът може да е прост: Европа е факт, който става такъв, когато се създава. С допълнението (което може да се очаква от един швейцарец) - когато я искат. Европа е безспорна само като общност на спомените и опита. С тази особеност, че това са спомени, които трябва достатъчно дълбоко да ни разделят, преди да са ни свързали, а опитът да се отнася до противоречия, които изглеждат непреодолими. И все пак те бяха преодолени, но не от пресметливите, а от потресените.

За мен като за швейцарски европеец помирението между Франция и Германия си остава по-голямо чудо, отколкото краят на Студената война. Ядрото на старата Европа е пукнатина, очертаваща силуета на новата. Столиците на ЕС - от Брюксел през Люксембург до Страсбург, се намират насред историческите бойни полета, разположени като шевове по рана, която никога вече не бива да се отваря. Тази Европа на ядрото се научи да сключва мир сама със себе си, a tout prix1. Защото цената, платена за това, остава постоянно задължение на Европа към Европа.

На това единствено по рода си оздравяване искат да придадат характер на модел, който служи и за засипване на гробове, за събаряне на стени по широко отворената - в повече от един смисъл - източна граница на Европа. Но понеже само желание не стига, кохезията на европейското ядро - а с него и идеалното му "acquis communautaire"2 - не бива да се подлага на произволно претоварване. Постигнатата на Запад цивилизованост на политическите нрави трябва да остане непокътната. А в граничния случай - който никой европеец не би си пожелал - трябва да се избере връщането към ситуацията, в която сингуларната историческа воля напълно е превъзмогнала националния идиотизъм - right or wrong, my country3. Тази воля остава основното (и в никакъв случай не непоклатимо) постижение на задаващата се Европа. Следите от Желязната завеса още вдъхват ужас, макар античовешките гранични укрепления да са съборени. Разпространението на националистично-популистките реакции и от двете страни на преодоляната граница доказва, че нанесените от тоталитаризма рани са още възпалени. Със стопяването на старите блокове изчезва и анестезията, с която подчинените на тяхната логика принудително бяха държани спокойни и националността им беше станала невидима. Днес тя заповеднически си иска правата "обратно". И ако исторически е вярно, а културно трябва да остане вярно, че Европа живее от противоречията си, то с безогледни противоречия политическа Европа не може да живее и трябва да се подсигури институционално срещу тях. Точно защото е толкова ценно онова нещо, което прави способни европейците да не живеят в единство помежду си и със самите себе си, то трябва да продължи да бъде поносимо за тях и да бъде издигнато до формата на ефективно федерално управление.

В някои отношения днес европейският процес прилича на онзи, преживян от Швейцария между Виенския конгрес от 1818 г. и 1848 г. Двайсет и две своенравни общности, всяка лабилна вътрешнополитически, се боричкат помежду си, за да пожънат плодовете на своите различия - между другото, също "европейски" дефинирани - под формата на конфедерация. Новите федерални власти са осъзнавали, че е трябвало едновременно и да управляват, и вътрешно да помиряват държава, съставена от малцинства. При това ЕС не се радва на две предимства, с които тогава е разполагал процесът на швейцарското обединение - слабост на политическата власт и ангажимент към външнополитически неутралитет. Глобален играч - global player - като ЕС не може да се скрие. Но поради собствената си противоречивост той е принуден и предупреден да развива особена чувствителност към противоречивостта у другите. Ако той не се "учи да побеждава" от САЩ, то е, защото е трябвало да се научи да не забравя за цената на победата. "Още една такава победа и съм загубен", е казал античният цар Пир. Европейците също са платили толкова скъпо победите си, че вече не са готови да "спечелят" уж последната. Опитът им подсказва, че "войната срещу тероризма" днес създава повече врагове, отколкото може да премахне, и с това самата тя се числи към злините, които претендира, че изкоренява.
Кръстоносните походи от миналото са тръгнали от Европа и заради това сега тя не може да бъде спечелена за подобно нещо. Но дори само за да им се противопостави, на нея й трябват войници - радикалният пацифизъм би бил всичко друго, но не и гаранция за мир. През XIX век единството на Швейцария е било по-ефективно изграждано с помощта на милицията, отколкото с патриотична реторика. Външната политика на Европа ще има нужда от лице като това на Йошка Фишер, чиято биография дава гаранции, че другата страна винаги ще бъде изслушвана и че максимата "много врагове, много слава" вече не е максимата на Европа.

Онова, което споява Европа и което я разделя, в същността си е едно и също. То е общата памет и изграденият полека-лека навик да не си създава фатални навици. Европа е това, което ще бъде. Тя нито е Западът, нито е люлката на цивилизацията, тя няма монопол над науката, Просвещението и модерността. За разлика от предишния си опит, тя няма нужда да търси основания за идентичността си. Защото онзи, който я резервира само за себе си, принудително изпада в заслепителното високомерие, с което през XIX век са смятали, че са представители на света и са се стремяли да го завладеят. Нейните граници не бива да са никакви други, освен онези, с които се сблъсква, без да иска, докато цивилизова сама себе си. Но и на тези граници Европа не бива да реагира като на дразнители, а - за първи път в историята си - трябва да проявява чувствителност към тях като единно цяло.

На този проект не трябва да се забранява мълчаливият патос. Защо европейците да изпитват по-малка радост, отколкото швейцарците, от своята разнородност? Федеративна Европа не е само новост в космоса на човешката история. Това, че тя още никога не е съществувала, е не само източник на предпазливост и размисъл, но и на вдъхновение. Европа трябва да е толкова изобретателна в организацията си, колкото самият живот, който съвременната биология вече разглежда не като целенасочен процес, като естествена противоположност на библейската история, а като пачуърк, като ежедневно търсене на равновесие в една ниша, която също се движи. Непрестанна игра на въпроси и отговори спрямо една едновременно застрашаваща и спасяваща "глобализирана" околна среда. Така всички европейски органи - и глава, и крайници, "Брюксел" и старите национални държави - ще станат носители на процеса на интелигентното самоформиране. Такава Европа няма причини да се страхува за идентичността си, дори само защото е вътрешно мислима единствено като продукт на политическа екология и защото може да се откаже от (все по-гнилата) идентичностна пропаганда. Европа може да се задоволи с доказателствената сила на гражданското си съществуване. То също е историческа новост от първо качество.

Ако се изразим мелодраматично - Европа е съдбовна общност. Античната стоа4 е познавала концепцията за amor fati, "любовта към съдбата". Тя никога не е била удобна, но затова пък в никакъв случай не е бездейна. Не е необходимо да бъде обичана Европа, за да бъде построена. Но е позволено.



в. Neue Zuricher Zeitung, 31 май/1 юни 2003
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”