Български  |  English

Одисей: българският 16 юни 1904

Марин Бодаков: Защо първият превод на произведение на Джеймс Джойс у нас се забавя с цели 52 години - разказът "Пансионът" е писан през 1914, а е публикуван на български едва през 1966 в сп. "Пламък" (в превод на Благой Благоев)? Дали това не сигнализира за някакви наши културни дефицити? Все пак "Одисей" е преведен доста по-отдавна на суахили...

Иглика Василева: Не става въпрос за културни дефицити. Колкото и да е абсурдно, издаването на Виржиния Улф и Джеймс Джойс у нас бива забавено не по идеологически причини - и двамата писатели са от най-левичарски настроените интелектуалци на Западна Европа. Те - нека вметна, че и двамата са родени и умират в една и съща година (1882-1941) - имат леви убеждения, но в чисто литературен план творбите им са изключително авангардни. Именно творческите търсения са причината Улф и Джойс да бъдат дамгосани като упадъчни автори и преводите им да попаднат под възбрана. Вижте колко късно Жени Божилова започва представянето на Виржиния Улф, и то не с романите й, а със "Смъртта на еднодневката"! Чак през 1983. Трудностите при направата на превода можеха да бъдат преодолени, но издателската ситуация беше следната: "Каквото не разбираме, не го издаваме..."

Зорница Христова: Може би преди 1989 формалните експерименти бяха допускани само при недвусмислено изявени идеологически позиции на автора - като Маяковски, Пикасо?

Иглика Василева: Големият парадокс е именно в това: хем дамгосани като упадъчни, хем идеологически "наши"...

Зорница Христова: Не смятате ли обаче, че ако превеждахте "Одисей" преди 15 години, щяхте да разполагате с много повече време за спокойна работа? Пък и не само време, споделеното културно съзнание за важността на захванатия "опус магнум" (примерно в рамките на държавно издателство като "Народна култура") създава друга мотивация...

Иглика Василева: Вероятно. Но през всички тези години литературната критика доста поработи върху "Одисей" и в резултат на това много от забулените в тъма неща бяха разкрити. Благодарение на това сега съм далеч по-спокойна за верността на своя превод; дори и да има недоизровени смислово места, те са далеч по-малко. А и достъпът до тълкувателната литература е доста по-свободен оттогава: сега мога да си поръчам от аmazon.com нужните ми за превода книги, докато като студенти дори не можехме да се доберем до "Одисей". Забавянето на превода беше компенсирано именно от тези облекчения.

Марин Бодаков: Имахте ли български "компенсации"? Как е развита българската критика върху Джеймс Джойс?

Иглика Василева: Калина Филипова е най-големият наш джойсовед, но тя бързаше да напише и предаде дисертацията си върху неговото творчество, така че не успях предварително да се запозная с нея. Не успях да видя българския поглед върху ирландския автор. Надявам се да го направя сега.

Прочее, и българският превод на "Сума на теологията" на Тома от Аквино се появи със закъснение спрямо превода на "Одисей". Съжалявам за това, работата на проф. Цочо Бояджиев щеще да ми бъде от голяма полза, тъй като католикът Джойс доста използва Тома в своя пародиен катехизис. И все пак, забележете, преводът на двата фундаментални текста на Запада бяха публикувани в една и съща година, тази година...

Марин Бодаков: Как оценявате своите предшественици в Джойсовия превод Асен Христофоров и Николай Б. Попов?

Иглика Василева: Когато решавах дали да приема превода на "Одисей", надделя фактът, че вече имахме два действително прекрасни превода на Джеймс Джойс. Просто продължих по техния път. Работата на Николай Б. Попов - и като редактор на "Дъблинчани", и като преводач на "Портрет на художника като млад" - е много дълбока, направо блестяща. Знам, че и Спас Николов се е намесвал в редактирането на "Дъблинчани", спомням си собствения му "джойсовски" език... Имах на каква сигурна основа да стъпя. Всъщност Джойс се появява на български хронологически: отделни разкази от "Дъблинчани" на Христофоров през 1973, както и целият сборник заедно с романа "Портрет на художника като млад" на Николай Б. Попов през 1981. И сега "Одисей". Остава само "Бдение над Финеган"...

Марин Бодаков: Много персонажи са привнесени в "Одисей" от "Дъблинчани" - дали читателите ще ги разпознаят? Същото е и с "Портрета...".

Иглика Василева: Пак ще подчертая, за времето си с "Дъблинчани" Асен Христофоров е направил истински подвиг, особено при липсата на речници и справочници. А в "Одисей" си направих труда да напиша бележки, че еди-кой си герой в романа се появява от еди-кой си разказ от "Дъблинчани". Самият Джойс е имал голямо самочувствие като писател, смятал е, че който го чете, трябва да познава всичките му предишни произведения. Затова и не въвежда по специален начин героите си от едната творба в другата - той приема предварително, че те са познати на читателя. Според мен обаче не е нужно да си прочел "Дъблинчани", за да посегнеш към "Одисей".

Марин Бодаков: Как ще коментирате факта, че руският преводач на "Одисей" Сергей Хоружий е публикувал цели 548 коментарни бележки?

Иглика Василева: Като ви кажа, че в българското издание бележките са 1367. Разбира се, някои от тях се повтарят, в смисъл че пише "виж бележка еди-коя си".

Зорница Христова: Забелязвам напоследък тенденция редакторите да изхвърлят всички пояснителни бележки на преводача - да не би читателят да бъде затормозен и да се откаже да следи повествователната линия...

Иглика Василева: Това е западната традиция. Аз имам подръка два "Одисея" без нито една бележка. Наистина коментарите могат да бъдат тълкувани като подценяване на читателя, т.е. щом някой е посегнал към "Одисей", той следва да знае... Как обаче да не го подценявам, след като аз съм завършила английска филология и минавам божем за някакъв англицист, но като знам колко неща в текста ме бяха докарвали до плач от безсилие, колко време и допълнителни книги ми трябваха, за да ги проумея, на колко места усещах как не мога да стигна до същността на едно просто описание, колко неща първоначално ми звучаха плоско и безсмислено, как ми убягваше посланието и колко смътни фрази ме затормозваха в продължение на дни. Ето прост пример: на едно място в "Одисей" имаше следния текст: Бурни нощи. Студено пиле, пури и танталови изкушения. И това "изкушение" ме разсипа, докато разбера, че така се нарича вид поставка за бутилки, в която бутилките са заключени, но това го разбираш чак след като посегнеш да издърпаш някоя, затова и танталови. В крайна сметка се оказа, че това си е нещо като шкаф, но къде е шкаф, къде са танталовите изкушения, то си бяха направо мъки. След това вече нещата си дойдоха на място. Как да не обясниш такова нещо? Едно време г-жа Вера Ганчева в "Народна култура" казваше: "Бележките никога не са в повече." И може би беше права. При мен обаче има нещо не съвсем коректно: наред с обяснителните бележки, съм давала и тълкувателни, което по принцип не се прави, но непрекъснато ме сърбяха ръцете да направя текста по-достъпен.

Марин Бодаков: Смятате ли, че благодарение на "Одисей" в самата вас преводачът и литературният историк почнаха да се състезават?

Иглика Василева: Не знам. Сигурна съм обаче, че като преводач исках "Одисей" да стигне максимално плътно до читателя. Защото мина целият ХХ век и въпреки че би трябвало, тази книга, смятана за най-великия роман на миналото столетие, не видя бял свят у нас. Нека сега компенсираме това дълго отсъствие чрез сваляне на някои от бариерите пред читателя. Споменахте, че "Одисей" е преведен на суахили - това само показва, че беше крайно време да излезе и на български. Наистина руските бележки са по-изчерпателни от моите, историческите и географските позовавания са много по-изчерпателни... Като взети от подробен справочник. Аз не съм за този подход, все пак по-важен е текстът на Джойс и бележките не следва да го захлупват. Защото за човек, който не познава ирландската история, бележката би могла в един момент да се окаже по-интересна от самия текст, което вече представлява изместване на фокуса. Може би един ден "Одисей" ще се появи у нас без бележки, но като че ли засега анотираното издание е за предпочитане... А западняците правят точно обратното: първите издания не съдържат никакви бележки, но пък започва да излиза обилна спомагателна литература за Джойс и тогава се появяват изданията с бележки, като изборът им зависи изцяло от съставителя.

Марин Бодаков: Вие по кое издание работихте?

Иглика Василева: По договор бях задължена да работя по изданието от 1922, но си набавих и други издания - и започнах да сравнявам бележките в тях. Имаше големи разминавания. Различни тълкувания за една и съща фраза и дори за цитираните източници, но истината е, че критиката не е разтълкувала книгата докрай. Има много неясни места, които са оставени без коментар - очевидно още никой не се е сетил какво е искал да каже или пък за какво намеква Джойс. В такива случаи съм разчитала на преводаческия си инстинкт и на познанията си по английски, на нищо друго. Истината е, че не само "Одисей", но и Джойс въобще не може да бъде четен без бележки.

Зорница Христова: Бележките дават фоново знание, но вие имате прекрасно лееща се фраза...

Иглика Василева: ...И накъсването й, за да провериш отзад при бележките какъв точно е смисълът, си е просто жалко.

Марин Бодаков: Самюъл Бекет, прочее бивал секретар на Джойс, твърди, че неговите текстове не трябва да се четат, а да се гледат и слушат. Вие четяхте ли на глас българския превод?

Иглика Василева: Много от критиците казват: "Четете Джойс, четете "Одисей", това, че ще се спънете, не бива да ви спира. Рано или късно вие ще заплувате в тази мътна река... Ритъмът на фразата ще ви увлече и ще почнете да проумявате романа. А ако не можете така, четете на глас, докато у вас се възбуди глад за четене." Пък и аз винаги съм изчитала преводите си на глас, без да са на Джойс.

Зорница Христова: Обаче продължава да съществува заблудата, че "звуковата обвивка" е важна само в поезията, докато при прозата определящо е семантичното ниво. Но смисъл могат да носят и дължината на изреченията, и композиционната схема... А при Джойс, освен лексикалния превод, трябва да се търси и фонетичен, тъй като той има претенцията на места да "музицира" с думите?

Иглика Василева: Главата "Сирените" наистина много ме измъчи. И когато нещата - след като четох и четох, и четох - изведнъж ми просветнаха, вече нямах никакви колебания в това, което ще направя. Но знаех, че читателят ще има съмнения. На места изчитах преведеното и си казвах: "Един нормален човек има да се пита какви ли са тия глупости..." Словесното моделиране на музиката в "Одисей" няма прецедент в световната литература, да не говорим за родната. Не забравяйте, че все пак става дума за проза. А и думите не трябва да бъдат поетично-романтични - действието се развива в бар, сирените са бардами, които се шегуват с клиентите, дърпат си жартиерите, за да привлекат вниманието им. Един жартиер пльоква върху бедрото - и Джойс го описва по твърде музикален начин.
Претворяването тук е голяма играчка, защото цялата глава е симфония от думи, чийто смисъл няма значение, важен е само звуковият ефект. Леополд Блум е във въпросния бар със сирените, има подиум с пиано, всички певци аматьори си изпробват гласовите възможности, часът е четири следобед, тогава е срещата на жена му Моли с нейния импресарио и любовник. Срещата не е делова, както се сещате, и Блум мисли за нея в музикални тонове. Но той все пак е съвременният Одисей; няма желание да се върне в собствената си къща от страх да не притесни любовниците. Докато Омировият Одисей никак не се притеснява да избие до крак женихите, нашият, разбира се, е цивилизован, миролюбив, модерен и в своята многопластовост безкрайно объркан. Затова и книгата е библия на модернизма. Цялото това напрежение подпалва ума му и Леополд Блум стига до почти поетична реч: Нервна потиснатост, потайност лепкава преглъща. Важен е само звуковият ефект: в музика я уж превръща. Тук прави рима. Няма да ви цитирам всичко, но когато Блум си представя как двамата се любят, Джойс използва поредица от глаголи: tipping her, tеpping her, tapping her, topping her и на теб ти трябва същия алитерационен ефект - същия брой глаголи, които започват с една и съща буква, но и предполагащи последователност на действието: котка я, катурва я, катери я, клати я. Много лесно е да ги наредиш така, но колко много се мисли преди това. И Блум продължава като в стихотворна форма: портите се разлепват, широко се разтварят ... Да излее сок и семе, да бликне през ширналите шлюзи. Не звучи ли като поезия? Това е то музицирането на речта. А когато любовникът приключва, Леополд Блум си представя: Потоп, поток, поточе, рукна лата радост в локва се разлива, пльок. Ооох! Това е! Езикът на любовта. Независимо от характерната за прозата графическа подредба, това е просто поезия.

Лесно е да се философства върху превода, сега твърде много хора си опитват перото, но за да се получи, хиляди страници трябва да са минали през главата ти. Първо се овладява занаятчийската част, т. е. бързото и леко, почти автоматично превръщане от единия език на другия. Дали си го овладял, си личи по словореда, който при добър превод трябва да е български, а не, както често четем по книгите, английският словоред си стои непокътнат, само думите в него са заместени с български, навързани като на хоро. След това започва същински творческата част на превода и там без сериозни литературни познания нищо не се получава. Преводът винаги е огледало, въпросът е то да не е криво, да не е прашно, да не е с почерняла амалгама... най-добре да е кристално.

Зорница Христова: Трябва ли добрият преводач по дефиниция да бъде пурист, дори леко носталгик, който се противи на обедняването на езика? Наскоро ми изтъкнаха като ваш "недостатък" честата употреба на "ала" вместо по-вездесъщото "но". Да следваме развитието на езика или да се опитваме да му влияем?

Иглика Василева: Това е смешно. Често пъти в изречението ми трябва именно "ала", защото ритъмът го изисква. Понякога и една буква е важна, за да не увисне краят на фразата като интонационно недоизказан. Предполагам, че този, който го е казал, по-скоро се е подразнил от архаичното звучене на "ала". И може би е прав. За съжаление архаизирането на превода, когато се налага, често пъти върви по линия на простонародни, селски думи, които черпим от класиката. Те, разбира се, са неуместни в градски контекст, но в същото време това е богатството на нашия език и ние в никакъв случай не трябва да се отказваме от него и да го запълваме с чуждици - това е най-лесното, да следваш линията на най-малкото съпротивление, може би е модерно, но е и пагубно. Ако ние не си пазим езика, няма кой да ни трепери над него. В "Одисей" например аз съм търсила известно архаизиране на езика, както го е направил и Николай Б. Попов в "Портрета", защото английският влиза в Ирландия по времето на Кромуел и се запазва в този си странен и старинен вид най-малко до времето, когато пише Джойс. Това е един ирландски английски - с по-различен словоред и по-различно значение на отделните думи. Словоред не се превежда, затова той няма как да се усети като чудатост на превода. При думите обаче трябва да има връщане към началото на отминалия XX век. Искам да кажа, че известно архаизиране при Джойс никак не е неуместно. "Одисей" се превежда сега, но е писан между 1914 и 1921 г.
Преводната литература обаче не само трябва да поддържа нивото на езика, ами и да го обогатява. Не с чуждици, разбира се, пък и вестниците достатъчно работят в тази насока. Важно е друго: трябва да бъдат изваждани думи и изрази, които са дълбоко запечатани в нашата памет, но с течение на годините са се атрофирали от неупотреба, а иначе са експресивни, живи думи. Много образни. Ето по-нов например. Напоследък много се дразня от един най-обикновен израз, който се среща и в художествената литература, и във филмовия превод и вече е навлязъл в ежедневната реч. Непрекъснато повтарят, че някой си бил "на неправилното място, с неправилния човек и т.н." Това е буквален превод на английското: to be in the wrong place, at the wrong time, with the wrong person и т.н. На български си имаме съвсем точното и съвсем същото: "попаднах не където трябва, не с когото трябва и не когато трябва". Защо ни е този тромав израз "с неправилния човек, място, време и т.н.". Леност на ума, или превод слепешката, или незачитане на родното, или непознаване на родния език, или закърнели сетива към него? Подобни буквализми съсипват живеца на езика. Звучат хашлашки и кухо.

Зорница Христова: ...и не само думи, а и регистри... Може ли езиковият регистър на английските вестници да бъде превеждан с този на българските? Все пак всекидневниците ни май стигат по-скоро до "Сън"...

Иглика Василева: Разбирам, че това е реторичен въпрос, но ще кажа, че българският език действително има много голям потенциал. Друг е въпросът, че ние зорлем си налагаме ограничения. Не българският ми беше пречка при превода на "Одисей".

Марин Бодаков: Словесният арсенал на българските символисти беше ли ви от полза?

Иглика Василева: Стига да се разровиш надълбоко, и там може да намериш подходящи еквиваленти. По-важното в случая беше да не се модернизира преводът, говорим за "Одисей", той може да се модернизира като похват и концепция, но не и на ниво думи. Не можеш да използваш "вдявам" и "в час ли си?", защото това затрива тотално епохата. А след като си се мъчил да прецизираш атмосферата от началото на ХХ век, да използваш актуален младежки жаргон, е не само недопустимо, то е объркващо. Казвам го, защото виждам как безотговорно понякога се модернизира класиката на словесно ниво.

Марин Бодаков: Какво съдържаше вашето пътуване към Джойс? Кои други текстове са ви карали да се чувствате литературен детектив?

Иглика Василева: Най-важна за мен беше работата ми над Виржиния Улф и нейния поток на съзнанието. Макар че разликата между неговия поток и нейния е действително голяма. Улф е характерна с психологизма и изящната си фраза; Джойс е по-скоро студен и интелектуален, отколкото психологизиращ, езикът е по-груб и определено мъжки. Тук не мога да не спомена едно негово изказване, че от всичко на света най-мрази някой да изпада във възторг. Самият той май никога не го правил. Живял е хладно и сребристо.

Потокът на съзнанието при Джойс не е така хомогенен, както е при Виржиния Улф. Имаме го при Стивън Дедалус (епизод трети "Протей"), когато героят се разхожда по плажа, наблюдава отлива и всяка мида, локва и клечка го препраща към изчетените от него автори и идеите, на които се възхищава, но и които оспорва мислено. В този поток се изреждат скрити цитати първо от Лесинг, после Шекспир, Тома от Аквино и много други. Друг е "потокът" при Моли Блум - един далеч по-семпъл поток на съзнанието, който предпочитам да назова "вътрешен монолог" (епизод "Пенелопа"). Тук Моли Блум не може да заспи, мята се като риба на сухо и изпада в една типично женска логорея. Преводът е труден и от чисто графическа гледна точка - това са само 8 изречения, но все пак са разположени на цели 60 страници без нито един препинателен знак. Тази логорея обаче не е смислово трудна за превод, защото всички неща, които героинята избъбря, вече са се случвали, някой вече е споменал за тях. В този последен епизод най-сетне виждаме и нейната гледна точка. Единствената женска гледна точка в този почти изцяло мъжки роман. Феминистките твърдят, че Моли е жената такава, каквато я вижда мъжът. Според мен си е жена до мозъка на костите.

Марин Бодаков: Следователно сте имала легенда какво от коя глава идва...

Иглика Василева: Въпреки че в моя английски екземпляр аз си наслагах всички препинателни знаци, реално нямаше какво да ме затрудни: нещата хем вече са се случили, хем Моли си е една необразована певица и няма как да ползва скрити цитати от Лесинг, примерно. Любопитно е да се знае, че няма голяма разлика между писмата на Нора Барнакъл, съпругата на Джойс, и монолога на Моли. И Нора е писала без препинателни знаци, и тя е изписвала собствени имена с малка буква. От редакторките на сп. "ЛИК" Нина Венова и Петя Александрова научих, че от последната глава на "Одисей" е правен моноспектакъл - режисьорът правилно е решил, че от първо слушане тя може да бъде разбрана.

Третият вид поток на съзнанието според критиката е в главата "Кирка". Това е драматургична фантазия, която можем да сравним единствено с "Изкушението на Свети Антоний" на Гюстав Флобер. Действието се развива след 12 часа през нощта в публичен дом, героите са пияни, и нали in vino veritas, всякакви задръжки падат, всичко излиза на повърхността. Аз работих тази глава с голямо вдъхновение, защото това е един от най-големите експерименти на Джойс: пиянските, по-точно пияните мисли на героите - страхове, ламтежи, въжделения, срамни тайни - той превръща в действащи лица. Пияните мисли са облечени в костюми и започва една неподражаема словесна вакханалия. Според мен обаче това не е точно поток на съзнанието, въпреки че става дума за вътрешния свят на героите. Те са така гротескно изтипосани, че вътрешното става външно по един дебелашки начин и затова аз не мога да го приема като поток на съзнанието. На мен много ми допадна това словесно развихряне на Джойс. В сравнение с него "Изкушението на Свети Антоний" е като достолепна викторианска стара мома. Разбира се, мястото на действието е такова, че Джойс може да си го позволи...

Марин Бодаков: Какво точно се смята за неподатливо в превод като "Одисей"?

Иглика Василева: Това е нещо, което може да се дискутира само в конкретен текст. Не съществува определение за "неподатлив на превод текст". Всеки случай е индивидуален и аз не бих говорила толкова за неподатливост, колкото за трудност. Не бих казала, че "податливост или неподатливост на превод" може да бъде свойство на оригинала.
Текстът си съществува самостоятелно, а не в някакво съотношение спрямо превода. Податливостта на превод не е качество на оригинала, а на преводача и зависи от неговата способност да тълкува и претворява. Знайте, че преводаческият поглед към текста е доста по-различен от този на литературния критик, той обхваща много повече неща от тълкуването. Разбира се, говоря за художествена литература, а не за плажни четива. Поначало преводът се състои от разчитане на текста, съставяне на концепция и претворяване, но в текста няма по-податливи или по-неподатливи на превод елементи. Това, върху което един ще се поти цял ден и пак ще го окепази, друг преводач го прави от раз, без да се замисли дори. За това става дума. Пак казвам, преводът може да бъде ужасно труден, но "неподатливостта на превод" не е функция на изходния текст. Преводимостта зависи изцяло от уменията на преводача.

Марин Бодаков: Изследователите твърдят, че освен вече споменатите словесна музика, поток на съзнанието и драматургична фантазия, отделни епизоди на "Одисей" са: имитация на креслив вестникарски репортаж, контрастно редуване на вицове с високопарни пародии, женска преса, модели на литературния език от древността до днес, вяла и заплетена реч, пародиен катехизис. На какво жанрово образувание българският език се опъваше най-много?

Иглика Василева: Съвсем правилно твърдят и аз ще ви ги назова. Епизод "Еол" - когато Одисей достига остров Еолия и Еол се опитва да му помогне като завързва в един мех стихийните ветрове - ето тук бих архаизирала с "ветри" - да му служат за попътен вятър. Действието се развива в редакцията на "Фриманс джърнъл" и "Ивнинг телеграф".
Журналистиката е мимолетна проза, затова и заглавието Еол. В епизода има не само имитация на креслив вестникарски жаргон, но и в редакцията непрекъснато става течение, врати се отварят, затварят, блъскат, влизат и излизат хора; в епизода "Сирените" Джойс се опитва да композира музика с помощта не на ноти, а на думи. Неистов експеримент, наистина езикът се пука по шевовете от невъзможността да пее. Смисълът на думите изобщо не е важен, само тяхното звучене. Постига го по линия на алитерацията, римуваната проза и недовършената фраза.

Моделите на литературния език са в "Кравите на Хелиос", където Джойс прави преглед на цялата съществуваща литература, започвайки от калкиращите латинския най-ранни англосаксонски писатели и това е епизодът, който най-много ми се опъна, щом питате. Цялата глава пародира различни стилове, та чак до съвременния жаргон. Сред пародираните автори са Бъниан, Лорънс Стърн, Колридж, Дикенс, Карлайл. Тук беше много трудно, защото някои от авторите не са превеждани на български, всъщност повечето. Езикът е архаизиран, прозата - ритмизирана. Пъплила съм като мравка.

Марин Бодаков: И се налага да ги въвеждате в българската култура чрез пародията?..

Иглика Василева: Ами да. Тук на читателите може да им е малко скучно, защото просто няма как да разпознаят тези било непреведени, било останали някак встрани автори. А и не всички направени от Джойс пародии са сполучливи. Според Набоков най-добре се е получила пародията на Дикенс. Набоков, между другото, е голям почитател и развенчател на Джойс. Единствен си прави труда да преброи думите в "Одисей". Твърди, че са 260 000 и че речникът му възлиза на 30 000. Бърза да го изобличи, че не е носел цялата информация за Дъблин в главата си, а само Дъблинския пътеводител на "Томс" в джоба си. Че дословно бил преразказал вестник "Ивнинг телеграф" от 16 юни 1904 г., съдържащ дописки за конните състезания "Аскът" с изненадващата победа на никому неизвестния кон Захвърлен, за трагедията с пожара на кораба "Генерал Слокъм" в пристанището на Ню Йорк, за автомобилното състезание за купата "Гордън Бенет" в Германия и т.н. Дори малко пренебрежително описва романа така: "Събрал е (Джойс) солидна група герои и цял ден ние ги гледаме как ходят, возят се, седят, пият, ядат, смеят се, флиртуват, разговарят, остроумничат, мечтаят, извършвайки серия от физиологически действия и философски упражнения".

Марин Бодаков: Кои междутекстови връзки ви изненадаха най-много?

Иглика Василева: Нищо в романа не ме е изненадало, но много неща ме затрудниха. И не защото текстът е неподатлив на превод, а защото е трудно податлив на тълкуване, на места се чувствах напълно безпомощна, защото трудността на тълкуването е трудността да останеш максимално близо до автора и да го изразиш максимално вярно на български. Това означава да избягаш от буквалната близост, от близостта на буквалния превод, който мнозина погрешно смятат за верен. Защото преди да преведеш нещо, трябва да разтълкуваш истинските внушения. Трудността иде от това, че тази работа е шизофренична. Преводачът е винаги раздвоен между две цивилизации. И докато пътува от страната на оригинала към родната си страна на изказа, мозъкът му възвира.

Марин Бодаков: Вие бяхте тези дни в Дъблин. Съгласна ли сте с твърдението, че следвайки "Одисей", ирландският град може да бъде реконструиран напълно такъв, какъвто е бил на 16 юни 1904?

Иглика Василева: Ей сега ще ви покажа картата на Дъблин, по която скитосва Леополд Блум. Аз бях само два дни, но веднъж, както се возя в градския транспорт и не щеш ли, от автобуса зърнах името на улица "Холс". Слязох на първата спирка. Там се намира родилният дом, където се развива действието в епизод XV, "Кравите на Хелиос". Та стои си там същата сграда, огромна, точно както си е стояла и в началото на XX в. И точно както е в романа, парадният вход откъм улица "Мариън" - заключен. И сега си беше заключен. Ама нали съм чела, веднага отивам при входа откъм улица "Холс" - там, разбира се, както и преди сто години, вратата е отворена. Не стига това, ами пред очите ми огромна табелка, че в този родилен дом се развива действието в XV епизод на романа "Одисей" от Джеймс Джойс. Направо тръпки ме полазиха. Защо не го бях видяла преди да започна превода? Щеше да бъде по-различно.

Марин Бодаков: И на мен ми стана много особено, когато на 3-ти май сутринта видях как на площад "Славейков" слагат купчините "Одисей"...

Иглика Василева: "Доживяхме", казвате...

Зорница Христова: Как си представяте "потенциалния читател" на вашия превод?

Иглика Василева: Литературно любопитен читател, който има достатъчно книги зад гърба си. Няма значение какви точно, важното е да има навика да чете. Защото навикът за четене практически предполага навик за вникване и размисъл. Публиката на "Одисей" е много широка, защото самата книга е много широка. Един критик заявява, че в "Одисей" има и музиката на небесните сфери, и музиката на изпразването на червата. И много интелектуалщина, и много файтонджийски лафове, и много кръчмарски бърлоги. Обхватът на перото му е необятен. И какво асоциативно мислене само, непрестанно полита в нови неведоми посоки.

Зорница Христова: Вие също сте издател, не се ли изкушихте да използвате това престижно заглавие за славата на "Златорогъ"?

Иглика Василева: Издателите от "Фама" поеха небивал риск, може би и затова се споразумяха с "Хеликон", защото в случая търговец с добре разработена книгоразпространителска мрежа е от голямо значение. Вярно е, че към "Одисей", това бяло петно, са се стремили много издатели. Аз поне знам двама: Методи Петриков и Лъчезар Минчев. Някои дори твърдяха, че преводът им е в напреднал стадий. Публикацията на такава книга обаче е наливане на много пари, които надали ще си възвърнеш, а и притежателят на правата, Стивън Джеймс Джойс, внук на писателя, е доста особен човек - не ги дава на всекиго и не ги дава евтино. Мария Коева от "Фама" прояви френска тактичност и английска упоритост, докато се стигне до подписване на договора. А "Златорогъ" е малко издателство.

Марин Бодаков: Как работихте с "Фама"?

Иглика Василева: Аз действително не бях сама в този труден превод: имах много добър редактор в лицето на Мария Коева, изявена преводачка на висока френска литература и съвестен редактор. Това е много важно - един интелигентен и литературно образован редактор, който всъщност е и първият ти читател, може да улови пропаданията на преводача - в текст от 1000 страници човек не може само да лети... Игор Шемтов, може би защото английският не е първият му чужд език, също беше поставил много уместни питания, които ми помогнаха да видя къде английският ме е подвел. Когато занесох първите 6 екземпляра в Ирландския литературен институт в Дъблин, подпомогнал българското издание, там хората се скупчиха около книгата, заизлизаха от всички стаи, казаха, че отдавна не са виждали "Одисей" с твърди корици. Много похвалиха оформлението. А на мен мед ми капе, като че ли аз съм го правила. Така де, нека видят, че и ние можем не по-зле от тях.

Марин Бодаков: Усеща ли се празнота след превод като този?

Иглика Василева: Две години работих единствено "Одисей", нямах време дори да прочета друга книга. Да, през февруари и март изпитвах по-скоро пустота, желание да скръстя ръце и да наблюдавам живота отстрани. Но сега вече се освестих, ще ми се да се хвана с нещо много леко и много лесно.

Марин Бодаков: Преводът "Одисей" би могъл да се нарече дело на цял живот. Какво възнамерявате да правите през втория си живот?

Иглика Василева: Ще гледам да не се орезиля, за което, както е известно, никога не е късно.

Марин Бодаков: Очаквате ли обаче академична дискусия около превода на "Одисей"?

Иглика Василева: Като знам колко значими преводи излязоха през последните десет години и нито един не беше коментиран като превод, наистина не знам какво да мисля. Дори по-зле: много добри преводи минаха незабелязано, много лоши бяха похвалени. Млади и неопитни преводачи по приятелска линия бяха обявени за добри, с което всъщност им бе направена лоша услуга, спря се тяхното развитие. Липсата на опитен редактор след тях също им пречи да прогледнат. Жалко, защото ние имаме прекрасна преводаческа школа и има от кого да се учим.

Критиката на превода е сложно нещо, защото трябва да разбереш концепцията на преводача, да вникнеш в избрания от него подход към текста и тогава да прецениш дали е правилен или сбъркан. Но това става с познаване на произведението в оригинал. Само тогава може да се види дали пресъздаването отговаря на оригинала. А подмятания от типа "хубав" или "красив", "ала" или "но", са просто несериозни. Не съм съгласна обаче с изложената напоследък теза, че проблемът за качеството на превода е бил съществен преди 15 години, а сега вече не е. Качеството винаги е важно. Ако има академична дискусия, в нея трябва да се търсят по-дълбоките нива на превода. В преводаческата работа има доста тънкости. Има, да речем, т. нар. компенсаторен метод: ако човек не го познава, той ще се вторачи в някое изречение и въобще няма да знае, че на места преводачът е просто безпомощен, той няма пространство, в което да разтвори крилата си, и по принуда превежда бледо. Но другаде пък подсилва внушенията, за да компенсира предишната си немощ. Важното е, когато теглиш финалната черта, ако трябва да се постигне примерно драматизъм, в превода да има точно толкова драматизъм, колкото и в оригинала. Това е. Как ще го постигнеш, си е твой проблем. Но събрат преводач може да долови умението ти, както и липсата му, затова подобна дискусия предполага хора с някакъв опит, с няколко преведени книги зад гърба си, защото единствено тогава човек може да проникне в текста откъм преводаческата му вратичка. Ако се хванем да критикуваме отделни думи, критиката ще заприлича на дребнаво заяждане. Преводът е вид творчество, интерпретаторско творчество. Като това на музиканта, на актьора, които интерпретират готовия текст или музика. Как да вдъхнеш живот на една книга, ако я превеждаш не творчески, а механично? С такъв тежък автор като Джойс преводът трябва да позволява различни прочити, трябва да оставя част от загадъчността, трудността, неяснотата. Аз мога да направя превод на тълкуванието, но работата на преводача е да направи превод на оригинала. За да има различни читателски гледни точки, за да може критиката да спори какво действително е искал да каже авторът. Преводачът може да знае повече, може почти всичко да му е ясно, но все пак той трябва да съхрани неяснотите на оригинала.


5 май 2004




Иглика Василева е автор на преводи на Виржиния Улф, Хенри Джеймс, Е. Л. Доктороу, Уолт Уитмън, Лорънс Дърел, Хенри Джеймс, Владимир Набоков, Айрис Мърдок, Пол Остър, Том Стопард, Джон Банвил, Мери Лавин, Майкъл Кънингам и др.






още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”