Милен Цветков, по-добрият българин

Сътрудничеството на Милен Цветков с ‛Нова телевизия“ хич не беше лесно: още със свалянето му от ‛Здравей, България“ се разбра, че като водещ за медията той ще бъде трън в петата; повече повод за притеснения, отколкото за удовлетворения. Той обаче – и това е безспорно – е така харизматичен, че едва ли която и да е уважаваща професионализма (си) телевизия би могла да си позволи да го изпусне като кадър. Започнаха да му дирят ниши: най-първата беше вечерното коментарно предаване ‛60 минути с Милен Цветков“. То обаче абсолютно не хареса на властта: в твърде деликатни ситуации я запокитваше, сблъсквайки челно лицедеите й един с друг. След туй им хрумна да го вържат като говорител на новините, ала шило в торба стои ли? – хората на институциите бяха пак поставяни на тясно, а водещият ги гледаше с един особен поглед тип ‛виж ми окото“, от който ставаше ясно, че: ‛А бе, говори си ти, слушам те, ама то не значи, че ти вярвам!“. Естествено, това пак не се хареса и ръководството на ‛Нова“ опита да му нахлузи регулативен хомот, искайки да е просто четец, което пък на Милен Цветков не хареса и той каза ‛довиждане“.
Слава Богу, не за дълго: от 17.30 до 18.30 часа всеки делничен ден отново по ‛Нова“ тече предаването ‛Часът на Милен Цветков“. Като самото име изрича: 60 минути, 1 час – все тая: не е важно да се запълва програмното време, важно е кого излъчват в програмното време. А това съм аз, Милен Цветков, който, уважаеми зрители, пак е тук и пак си говори с вас по телефона. А зрителите като че ли само това са чакали – обажданията никога не спират.
Напълно естествено: в своето екранно поведение Милен Цветков много повече внимава да се хареса именно на зрителите, не толкова на гостите в студиото, да не говорим за началниците си. Защото има нещо, което сякаш единствен той владее в ефира – да се поставя на еднакво ниво със зрителя, да влиза в неговия тон, независимо дали е съгласен или не с него. Та дори с прословутото намаляване звука на телевизора – той май ще бъде първият, който ще научи българина, че когато звъни в студиото, трябва да натисне ‛mute“-то. Толкова го харесват хората, че заедно с официалното и топло учтиво ‛г-н Цветков“ често чуваме и фамилиарното и леко покровителствено ‛Миленчо“. ‛Миленчо“ е наш, от средата ни е: държи се майтапчийската, весел е и усмихнат, не цепи басма на властниците, а ги вкарва там, където им е мястото – в миша дупка. И въпреки че (изглежда това е било условието, поставено от управителното тяло на ‛Нова“, за да се върне на екран) Милен Цветков в сегашното си предаване отделя повече внимание на по-периферни обществени въпроси, не на централните политически (за тях са запазени има-няма 10 минути в ‛Часът на специалиста“), връзката ‛По жицата“ (така се казваше времето за обаждания във водения от него вариант на ‛Здравей, България“) не прекъсва; предизвиква зрителите не със злободневието на темата, а с отношението си – спори с тях, не се съгласява, влиза в диалог: мнението на зрителя е зачетено, той е чут, изслушан, откликнато му е. Гледащият е припознал водещия като наше момче, като ‛човек от народа“, като ‛приятел на народа“, но не в известния санкюлотски смисъл на злост и революционна ревност и бдителност, а в по-фриволния - на бъзик, шега, майтап: Милен Цветков е сангвиничният ‛приятел на народа“: Вийон, не Марат. Тъкмо с това (го) и печели: в негово лице телевизията не е винаги официална, смръщена, сърдита, излъчваща ужасни новини и страшни сериозности, а е лековата, свободна, разпусната; танцува в студиото, на моменти дори тананика. Иронизира се, демистифицира се: ‛Часът на Милен Цветков“ е единственото предаване, което се (само)обсипва с подигравки заради електронните табла, указващи кога да избухне ‛Аплауз“ – нещо, което дори Слави Трифонов не прави. ‛Хайде, време е за ръкопляскания!“, подканя публиката в студиото водещият, или: ‛Тука всички са атакисти, Волен Сидеров специално ги е подбирал с конкурс!“ – това към депутата Димитър Стоянов от ‛Атака“ след скандал в парламента. Всъщност Милен Цветков играе на екран по-добрата част от българина – онзи, който не е намръщен, който не се жалва непрекъснато и не завижда на съседа; за когото ‛животът е песен“ и той го живее с плам, страст и свирукане с уста. Българинът в карнавално-празнична модификация: Милен Цветков демонстрира всекидневно от екрана, че ние можем да бъдем и други, не само най-големите песимисти в Европа. Тъкмо това зрителят (му) харесва, повече чак – припознава като свое; той е нашият игрив и весел Хитър Петър, яхнал телевизионното магаренце и препускащ из прашните пътища на България, а не безпардонният и груб пак наш Бай Ганю, скъпернически треперещ над розовите си мускали и пръскащ слюнки срещу бай Иречек и европейската цивилизация. В лицето на Милен Цветков виждаме себе си като себе си, но добри, благи, светли, приветливи; българското не със свити юмруци, а с широко разперени ръце за прегръдка. Виждаме надежда, че дори и такива, каквито днес (мислим, че) сме – омърлушени, опоскани, дребнави и зли, все пак ще можем да кажем с гордо чело, че: ‛И ний сме дали (и пак ще дадем) нещо на света...“
Милен Цветков – българският оптимизъм в телевизионен вариант...