Мартенски музикални дни - 2006
Работещ световен модел
И да не бяха станали член на Европейската асоциация на фестивалите (през есента на 2005-а), по дух, организация и размах „Мартенските музикални дни‛ - Русе от години вече са част от тях и „измиват‛ лицето ни, когато стане дума за национална/регионална гордост, за т. нар. „работещи‛ световни модели в българската култура. Опиянението от две седмици (17 – 31 март) фестивална виталност, имуностимулацията с преживявания те държат така мощно приповдигнат, че дори и рязкото лишаване от «дозата» не те срива задълго...
Движението в паралелни линии и сгъстеният ритъм за фестивала е емблематично: концерти (в някои дни по два, че даже и три), оперна премиера, международна музикална академия „Проф. Саша Попов‛ (тази година за първи път майсторски клас по хорово дирижиране води проф. Ервин Ортнер), изложби, специални проекти (сред тях първото издание в България на мемоарната книга „Гара на мечтите‛ на Юри Башмет), пресконференции (ще си позволя да цитирам по-нататък по нещичко от диалозите ‛очи в очи‛). Но вътре в тази бегла систематика по-важни са смисловите музикални нишки, които изграждат фестивала и са залог за неговия голям успех.
Чуждите знаменитости
След хор „Арнолд Шьонберг‛ и Ервин Ортнер, Кшищоф Пендерецки и „Симфония Варсовя‛ (вж. бр.12 на „Култура‛), за първи път в България гостува френският струнен квартет «Изаи» (24.ІІІ). Срещи с най-добрите струнни ансамбли в света са един от перспективните проекти на ‛Мартенски музикални дни‛, който доведе вече в Русе квартетите „Келер‛, „Джулиърд‛ и „Токио‛. В създадения през 1984 г. френски квартет ще открием важна българска следа - композитора Андре Букурещлиев. Първо репетирали в близост до неговия апартамент в Париж, после работили заедно, а през 2001 г. получават Голямата награда на Академията „Шарл Кро‛ за записа на неговите квартети и инициират създаването на фондация „Андре Букурещлиев‛, която да популяризира творчеството и книгите му за музика. От Виена (Йозеф Хайдн – Волфганг Амадеус Моцарт – Антон Веберн) към Париж (квартета на Дебюси) - два полюса в репертоара на ансамбъла чухме, който гравитира между ХVІІІ и ХХІ век. „Разговор за музиката между четирима‛ - формулировката на изпълнителите що е „дух‛ на един квартет намери плътност в обаятелното музициране, изпълнено с тънък ток помежду им, в многоизмерната палитра на кадифено топъл звук, линеарност, щрихи, елегантна фразировка.
Великолепният руски цигулар Дмитрий Ситковецки (в последно време повече активен диригент) е още един музикант, когото познавахме само от записи. Обяснимо: в соцминалото – заради емиграцията му в САЩ през 1977 г. (допълнителен привкус прибави и напусналата СССР негова майка, известната пианистка Бела Давидович), днес - заради звездната му заетост и „цена‛. Оказва се обаче, че с инициативност и приятелско „рамо‛ всичко е възможно. И така, в Русе чухме триото Дмитрий Ситковецки, Юри Жислин (тази година вместо на цигулка свири на виола) и Александър Чаушян (виолончело, брилянтен инструменталист с добре развиваща се кариера). И тримата живеят в Лондон, понякога свирят заедно в ансамбъл или в камерния оркестър NES на Ситковецки. Изпълниха „Голдберг вариации‛ от Бах (27.ІІІ). Транскрипцията е направена от Ситковецки през 1983 г., след като преоткрива гениалния последен запис на Баховите вариации от Глен Гулд. Ето и разказът му: «Направи ми огромно впечатление и в продължение на 2-3 месеца бях под неговото въздействие. Купих нотите, разбира се, аз съм цигулар, но ми се искаше по някакъв начин да участвам в това съчинение. И тъй като Бах самият е правил превъзходни транскрипции, музиката му се поддава на различни адаптации. Най-важното е да се запазят точният контрапункт и структура. Затова реших в началото, като експеримент за себе си, да разложа фактурата на три инструмента и за два месеца направих транскрипцията. Даже за първи път в живота си свирих на виола - не бях го правил до този момент, нито пък после - за да проверя нейната партия, защото е много трудна. „Голдберг-вариациите‛ са благодатни, има много тригласни канони и е една от малкото Бахови творби, в които няма религиозни конотации, написана е за любители – дълбока и велика музика по идея, изпълнение, качество, контрапунктична техника и затова моите любовни взаимоотношения с нея продължават повече от 20 години. Имам и транскрипция за струнен оркестър. Свирил съм „Голдберг-вариации‛ с големи музиканти от моето поколение, като Миша Майски, Юри Башмет, Давид Герингас, но за мен е голямо удоволствие да предам щафетата на младата генерация‛.
Транскрипцията е направена с удивително майсторство, партиите на трите инструмента са така пластично разработени, че нито за миг не те напуска усещането как музиката естествено и пълноценно „диша‛ в ново тяло. Разбира се, то идваше и от ансамбловото съвършенство на изпълнението, от флуидите, които сляха изпълнители и публика в невероятно изживяване.
И още един от големите руски цигулари срещнахме на ‛Мартенски музикални дни‛ – Виктор Третяков. Дойде заедно с Юри Башмет и „Московски солисти‛, за да изпълнят Симфония концертанте за цигулка и виола КV 297 от В.А.Моцарт (26.ІІІ). Обкръжението й (Стравински – Концерт в ре за струнни, Макс Брух – Kol nidrei, Моцарт - Малка нощна музика) подсили ефекта, че на сцената се случва нещо страховито - рядко сме виждали и чували двама солисти така плътно заедно. Кристално бистрият цигулков глас на Третяков (ах, този патент на руската школа!) и чувственият, сякаш от сърцето на виолата изтръгнат глас на Башмет се сплетоха в неописуемо единение (особено в бавната част). И чак когато прочетох книгата на Башмет „Гара на мечтите‛, проумях какво е да се роди приятелство в музиката, както и откровението на колегата му Ситковецки как музиката за тях във времето на социализма е била „религия, единственият живот, всичко..‛. Пак в тази книга (издание на ‛Мартенски музикални дни‛ в чудесен превод на Драгомир Йосифов) потръпваш при описанието на раждането на Концерта за цигулка, виола и виолончело от Алфред Шнитке (Концерта „на троих‛, посветен на Гидон Кремер, Башмет и Мстислав Ростропович). Чухме го във втората фестивална среща с „Московски солисти‛ в изпълнение на концертмайсторите Степан Якович (цигулка) и Алексей Найденов (виолончело) и, разбира се, Юри Башмет (28.ІІІ). Наистина беше показателно как големият музикант може да „издърпа‛ другите около себе си, без да ги пресира или засенчва, да ги накара да потърсят своя код към разтърсващата музика на Шнитке. Такъв е и Башмет диригентът. От цялото му същество струи заряд, който властно увлича и напълно те абстрахира от не съвсем прецизираната мануална техника (впрочем, пак там в книгата подшепва със самоирония този факт), но тя в никакъв случай не е пречка да извади важни и незабележими подробности в музиката на Шостакович (Прелюд и скерцо оп.11) или в причудливите „Мимолетности‛ на Прокофиев (от петнайсетте в транскрипция на Рудолф Баршай, осем бяха изпълнени за първи път от оркестъра в Русе!). Башмет се чувства съучастник във фестивалната програма на ‛Мартенски музикални дни‛: „В Япония винаги искат да свирим Чайковски, в Ню Йорк – освен Чайковски - и Рахманинов, а тук, в Русе, се стремим да изпълним нещо специално за по-дълбоки ценители‛ - така обяснява представянето и на „бонус‛ сериозни творения, най-вече от съвременната музика. А тази година, при шестото гостуване на „Московски солисти‛, чухме още българската премиера на Камерна симфония №1 от Мойсей Вайнберг.
Годишнините на Моцарт, Шостакович и... Виеру
Едва ли има музикален фестивал по света, в който през 2006 да не струи Моцарт. Никога няма да е достатъчно да се свири музиката му и да се изследва, да звучи със свежест и наслада (не като в мавзолейно поклонение) и същевременно със стил. Така усетихме Амадеус в концерта на Младежкия фестивален оркестър под диригентството на Драгомир Йосифов (23.ІІІ.). Чухме трима много различни солисти – Иванка Маринска (акуратна и с лек академичен уклон в концерта за фагот КV 191), Явор Желев (инструментално прецизен, но и искрящ със собствени находки в Концерта за флейта КV 313) и Катрин Викърс (канадска пианистка, професор във Висшето училище за музика и изящни изкуства във Фанкфурт на Майн, която потърси съвсем камерно-интимни измерения на последния клавирен концерт, №27 КV 595). Кулминацията обаче бе с Коронационната меса на Моцарт в изпълнението на квартет от великолепни млади и професионално издържани гласове от Австрия: Урсула Лангмайр - сопран, Маргот Ойцингер - мецосопран, Александер Каймбахер - тенор и Йохан Лойтгеб – бас, заедно с хор „Проф. Васил Арнаудов‛ - Русе. В интерпретацията можем да отличим много разклонения – величавост без сянка на патетика, бистра лекота във вокално-инструменталните линии, ясна драматургична осмисленост на отделните части във формата.
И още Моцарт - в концерта на Камерния ансамбъл „Софийски солисти‛ под диригентството на Пламен Джуров (30.ІІІ). В партньорство с Минчо Минчев своя дебют на фестивала направи 16-годишната Лия Петрова, вече изграден инструменталист със самочувствие (Концертоне за две цигулки КV 190). Последователна е мисията на известния ни цигулар да подкрепя млади талантливи музиканти, така е и с Пламен Джуров; и не случайно мнозина са натрупали сценичен опит със ‛Софийски солисти‛. Минчо Минчев достави много радост на своята публика с майсторското изпълнение на Цигулковия концерт КV 218, а специален акцент в програмата беше първото представяне в Русе на ранната Моцартова Missa brevis от Камерния хор „Св. Седмочисленици‛ с диригент Димитър Григоров. Пастелният и нюансиран в дълбочина звук е характерен за този хор, който с професионална лекота може да изпее всичко, затова и в концепцията си диригентът предпочете солисти от състава в съгласие с практиката от XVIII век - Гина Василева, Лилия Славова, Пламен Папазиков и Антон Петров. Това придаде различен привкус в концертно поднесената музика сакра и изразително се намести в съвременния му подход към Моцарт. Сюрприз за всички бе бисовото изпълнение на едноминутния музикален автограф, който Амадеус написва за Британската библиотека, лично преоткритие на Григоров. В същия концерт френският обоист Давид Валтер предпочете безмълвното Моцартово присъствие до Йозеф Хайдн (изпълни с покоряваща красота неговия Концерт в до мажор), а в коцерта на Софийската филхармония под диригентството на Милен Начев (25.ІІІ) германецът Оливър Керн със същата идея свири Първия клавирен концерт на Бетховен (ще отбележим специално неговата интересна солистична интерпретация!).
Арката Моцарт-Шостакович прокараха в рецитала си Валя Дервенска и Мария Принц (25.ІІІ). Несъмнено е артистичното израстване на младата цигуларка, което показа в Моцартовата соната КV 454 и особено проникновено в Сонатата на Шостакович оп.134, трудна пиеса дори и за опитни изпълнители. Пианистката Мария Принц получи плакет на община Русе, отличие за приноса й към фестивала – на нейното съдействие дължим и гостуването на редица известни музиканти от Виена.
Силното българско присъствие на ‛Мартенски музикални дни‛ се открои и в матинето, посветено на Шостакович (26.ІІІ) с участието на Стела Димитрова –Майсторова (пиано), цигуларите Теодора Христова и Йордан Димитров, Огнян Константинов (виола), Георгита Бояджиева -Николова (виолончело) и певицата Людмила Герова. Поело ударно от първото клавирното трио през вокално-инструменталната сюита по стихове на Блок, градирането на музикалната енергия се изля в клавирния квинтет оп.57, изпълнен с цялата многопластовост на смисли и емоции.
„Две, три, четири... ръце‛ - неочакван, но прицелен ракурс изведоха в своето матине Цветана Иванова и Драгомир Йосифов (19.ІІІ). Дар към паметта на румънския композитор Анатол Виеру (80 години от рождението) със собствената му музика и с... две фантазии за пиано от Моцарт. «Защото тяхната възвишеност отлично съответства на различната, но също толкова ясна възвишеност на музиката на Виеру» - цитат по програмата на Йосифов. Малко познаваме творбите на този вглъбен по натура авангардист, в четирите последни пролети от живота си той гостува на ‛Мартенски музикални дни‛, даже пише за фестивала композицията Елегия ІІ. С концентрация и себевграждане Цветана Иванова и Драгомир Йосифов изпълниха Канон и фуга и „Раждането на езика‛, а пианистката, соло, за първи път у нас - клавирните пиеси оп.167 (писани в годината на смъртта му - 1998).
Линията съвременна музика никога не е пренебрегвана в Русе, при това с привличането на вещи нейни интерпретатори. „Трябва задълбочено да се работи върху съвременната музика – тя е сложна със сигурност и за нас, и за слушателите, трудно се възприема, нуждае се от подготвеност, от отзивчивост на сетивата. Ще си позволим да рамкираме с двукратно изпълнение трите малки пиеси за виолончело и пиано от Веберн оп. 11. Те са с кратка продължителност от 2-3 минути, но в тези минути е изграден цял космос. За нас като изпълнители е лесно да попаднем в него, но за публиката не е така. Пиесите са много кратки и повторението би улеснило възприятието им, пък и биха прозвучали различно‛ - така кларинетистът Иб Хаусман промоцира проблематиката около програмата, която изпълниха заедно с Петер Брунс, виолончело, и Франк Гутшмит, пиано (29.ІІІ) - своеобразна генеалогия на немско-австрийската музика от Брамс към Берг и Веберн и от тях, към написаната преди две години Камерна музика ХІV на Паул-Хайнц Дитрих (това е първото й изпълнение извън Германия, удостоено с присъствието на 75-годишния автор). „За нас е интересно не да свирим пред една публика Брамс, пред друга - Берг или Дитрих, а да ги изпълним заедно, защото помежду им има много връзки, които се преплитат. За един музикант е лесно да се движи по един коридор, да е лесно разпознаваем, но ние искаме да покажем как се говори с музика и на други езици‛ - допълни още Хаусман. И го направиха с великолепно владеене на звукови оттенъци в панорамно широк диапазон, с усет, рефлексия и почти „любовен‛ поглед един към друг.
Не мислете обаче, че ‛Мартенски музикални дни‛ са само низ от върхове. Състояха се и няколко съвсем ординерни концерта, като рециталът на австрийското дуо Ева Щайншаден и Александър Вавтар или представянето на Софийската филхармония. Повече бяха очакванията ни от иначе прекрасния педагог, виолиста проф. Волфганг Клос. Но определено недоумяващо безпомощно бе закриването на фестивала с Деветата симфония на Бетховен под диригенството на Методи Матакиев. Дали защото оркестърът на т. нар. Оперно-филхармонично дружество се попресили с ангажименти - тържественото откриване на фестивала и оперна премиера? (На практика целият оркестър обслужва и симфоничните концерти, и оперните спектакли – ‛добрата новина‛ е, че през сезона те не са особено интензивни.) Или пък беше нужен един по-професионален хор (моите уважения към 70-годишния юбилей на „Дунавски звуци‛!)? Или друга конфигурация от солисти? Отговорът е без значение, вече. Но можем да открием поуки в премиерата на „Дон Жуан‛ на Русенска сцена (21.ІІІ). Екипът: Велизар Генчев (диригент-постановчик), Иван Савов (сценография и костюми), оркестърът и хорът на ОФД – Русе; гост-солистите: Мартин Цонев (Дон Жуан) и Петър Бучков (Лепорело) - с много добро вокално и артистично покритие на образите, Светла Кръстева (Донна Ана) и Цветана Бандаловска (Дона Елвира), Мария Радоева (студентка в ДМА, ярък дебют с Церлина), Николай Моцов (Дон Отавио), Гео Чобанов (Мазето), Пламен Кумпиков (Командора) бяха вложили огромна енергия, за да създадат в броени дни жив, добре измислен и добре изведен спектакъл. С находчиви театрални хрумвания в контекста на статичната оперна условност, с динамичен темп на музикалното действие, с чудесно изработени речитативи. Колкото до разминаването тук-таме на певците с оркестъра, мисля, е съвсем простим грях (има дан и премиерната треска, и оскъдните репетиции за опера като „Дон Жуан). Дано тази постановка остане в репертоара и се играе по-дълго, поне ни спомня нявгашната слава на Русенската опера. А към пожеланията можем да прибавим и една по-добра концертна зала за фестивала ‛Мартенски музикални дни‛. Ако това звучи утопично, поне да бъде обновена с удобства за артистите и публиката съществуващата зала „Филхармония‛!
И да не бяха станали член на Европейската асоциация на фестивалите (през есента на 2005-а), по дух, организация и размах „Мартенските музикални дни‛ - Русе от години вече са част от тях и „измиват‛ лицето ни, когато стане дума за национална/регионална гордост, за т. нар. „работещи‛ световни модели в българската култура. Опиянението от две седмици (17 – 31 март) фестивална виталност, имуностимулацията с преживявания те държат така мощно приповдигнат, че дори и рязкото лишаване от «дозата» не те срива задълго...
Движението в паралелни линии и сгъстеният ритъм за фестивала е емблематично: концерти (в някои дни по два, че даже и три), оперна премиера, международна музикална академия „Проф. Саша Попов‛ (тази година за първи път майсторски клас по хорово дирижиране води проф. Ервин Ортнер), изложби, специални проекти (сред тях първото издание в България на мемоарната книга „Гара на мечтите‛ на Юри Башмет), пресконференции (ще си позволя да цитирам по-нататък по нещичко от диалозите ‛очи в очи‛). Но вътре в тази бегла систематика по-важни са смисловите музикални нишки, които изграждат фестивала и са залог за неговия голям успех.
Чуждите знаменитости
След хор „Арнолд Шьонберг‛ и Ервин Ортнер, Кшищоф Пендерецки и „Симфония Варсовя‛ (вж. бр.12 на „Култура‛), за първи път в България гостува френският струнен квартет «Изаи» (24.ІІІ). Срещи с най-добрите струнни ансамбли в света са един от перспективните проекти на ‛Мартенски музикални дни‛, който доведе вече в Русе квартетите „Келер‛, „Джулиърд‛ и „Токио‛. В създадения през 1984 г. френски квартет ще открием важна българска следа - композитора Андре Букурещлиев. Първо репетирали в близост до неговия апартамент в Париж, после работили заедно, а през 2001 г. получават Голямата награда на Академията „Шарл Кро‛ за записа на неговите квартети и инициират създаването на фондация „Андре Букурещлиев‛, която да популяризира творчеството и книгите му за музика. От Виена (Йозеф Хайдн – Волфганг Амадеус Моцарт – Антон Веберн) към Париж (квартета на Дебюси) - два полюса в репертоара на ансамбъла чухме, който гравитира между ХVІІІ и ХХІ век. „Разговор за музиката между четирима‛ - формулировката на изпълнителите що е „дух‛ на един квартет намери плътност в обаятелното музициране, изпълнено с тънък ток помежду им, в многоизмерната палитра на кадифено топъл звук, линеарност, щрихи, елегантна фразировка.
Великолепният руски цигулар Дмитрий Ситковецки (в последно време повече активен диригент) е още един музикант, когото познавахме само от записи. Обяснимо: в соцминалото – заради емиграцията му в САЩ през 1977 г. (допълнителен привкус прибави и напусналата СССР негова майка, известната пианистка Бела Давидович), днес - заради звездната му заетост и „цена‛. Оказва се обаче, че с инициативност и приятелско „рамо‛ всичко е възможно. И така, в Русе чухме триото Дмитрий Ситковецки, Юри Жислин (тази година вместо на цигулка свири на виола) и Александър Чаушян (виолончело, брилянтен инструменталист с добре развиваща се кариера). И тримата живеят в Лондон, понякога свирят заедно в ансамбъл или в камерния оркестър NES на Ситковецки. Изпълниха „Голдберг вариации‛ от Бах (27.ІІІ). Транскрипцията е направена от Ситковецки през 1983 г., след като преоткрива гениалния последен запис на Баховите вариации от Глен Гулд. Ето и разказът му: «Направи ми огромно впечатление и в продължение на 2-3 месеца бях под неговото въздействие. Купих нотите, разбира се, аз съм цигулар, но ми се искаше по някакъв начин да участвам в това съчинение. И тъй като Бах самият е правил превъзходни транскрипции, музиката му се поддава на различни адаптации. Най-важното е да се запазят точният контрапункт и структура. Затова реших в началото, като експеримент за себе си, да разложа фактурата на три инструмента и за два месеца направих транскрипцията. Даже за първи път в живота си свирих на виола - не бях го правил до този момент, нито пък после - за да проверя нейната партия, защото е много трудна. „Голдберг-вариациите‛ са благодатни, има много тригласни канони и е една от малкото Бахови творби, в които няма религиозни конотации, написана е за любители – дълбока и велика музика по идея, изпълнение, качество, контрапунктична техника и затова моите любовни взаимоотношения с нея продължават повече от 20 години. Имам и транскрипция за струнен оркестър. Свирил съм „Голдберг-вариации‛ с големи музиканти от моето поколение, като Миша Майски, Юри Башмет, Давид Герингас, но за мен е голямо удоволствие да предам щафетата на младата генерация‛.
Транскрипцията е направена с удивително майсторство, партиите на трите инструмента са така пластично разработени, че нито за миг не те напуска усещането как музиката естествено и пълноценно „диша‛ в ново тяло. Разбира се, то идваше и от ансамбловото съвършенство на изпълнението, от флуидите, които сляха изпълнители и публика в невероятно изживяване.
И още един от големите руски цигулари срещнахме на ‛Мартенски музикални дни‛ – Виктор Третяков. Дойде заедно с Юри Башмет и „Московски солисти‛, за да изпълнят Симфония концертанте за цигулка и виола КV 297 от В.А.Моцарт (26.ІІІ). Обкръжението й (Стравински – Концерт в ре за струнни, Макс Брух – Kol nidrei, Моцарт - Малка нощна музика) подсили ефекта, че на сцената се случва нещо страховито - рядко сме виждали и чували двама солисти така плътно заедно. Кристално бистрият цигулков глас на Третяков (ах, този патент на руската школа!) и чувственият, сякаш от сърцето на виолата изтръгнат глас на Башмет се сплетоха в неописуемо единение (особено в бавната част). И чак когато прочетох книгата на Башмет „Гара на мечтите‛, проумях какво е да се роди приятелство в музиката, както и откровението на колегата му Ситковецки как музиката за тях във времето на социализма е била „религия, единственият живот, всичко..‛. Пак в тази книга (издание на ‛Мартенски музикални дни‛ в чудесен превод на Драгомир Йосифов) потръпваш при описанието на раждането на Концерта за цигулка, виола и виолончело от Алфред Шнитке (Концерта „на троих‛, посветен на Гидон Кремер, Башмет и Мстислав Ростропович). Чухме го във втората фестивална среща с „Московски солисти‛ в изпълнение на концертмайсторите Степан Якович (цигулка) и Алексей Найденов (виолончело) и, разбира се, Юри Башмет (28.ІІІ). Наистина беше показателно как големият музикант може да „издърпа‛ другите около себе си, без да ги пресира или засенчва, да ги накара да потърсят своя код към разтърсващата музика на Шнитке. Такъв е и Башмет диригентът. От цялото му същество струи заряд, който властно увлича и напълно те абстрахира от не съвсем прецизираната мануална техника (впрочем, пак там в книгата подшепва със самоирония този факт), но тя в никакъв случай не е пречка да извади важни и незабележими подробности в музиката на Шостакович (Прелюд и скерцо оп.11) или в причудливите „Мимолетности‛ на Прокофиев (от петнайсетте в транскрипция на Рудолф Баршай, осем бяха изпълнени за първи път от оркестъра в Русе!). Башмет се чувства съучастник във фестивалната програма на ‛Мартенски музикални дни‛: „В Япония винаги искат да свирим Чайковски, в Ню Йорк – освен Чайковски - и Рахманинов, а тук, в Русе, се стремим да изпълним нещо специално за по-дълбоки ценители‛ - така обяснява представянето и на „бонус‛ сериозни творения, най-вече от съвременната музика. А тази година, при шестото гостуване на „Московски солисти‛, чухме още българската премиера на Камерна симфония №1 от Мойсей Вайнберг.
Годишнините на Моцарт, Шостакович и... Виеру
Едва ли има музикален фестивал по света, в който през 2006 да не струи Моцарт. Никога няма да е достатъчно да се свири музиката му и да се изследва, да звучи със свежест и наслада (не като в мавзолейно поклонение) и същевременно със стил. Така усетихме Амадеус в концерта на Младежкия фестивален оркестър под диригентството на Драгомир Йосифов (23.ІІІ.). Чухме трима много различни солисти – Иванка Маринска (акуратна и с лек академичен уклон в концерта за фагот КV 191), Явор Желев (инструментално прецизен, но и искрящ със собствени находки в Концерта за флейта КV 313) и Катрин Викърс (канадска пианистка, професор във Висшето училище за музика и изящни изкуства във Фанкфурт на Майн, която потърси съвсем камерно-интимни измерения на последния клавирен концерт, №27 КV 595). Кулминацията обаче бе с Коронационната меса на Моцарт в изпълнението на квартет от великолепни млади и професионално издържани гласове от Австрия: Урсула Лангмайр - сопран, Маргот Ойцингер - мецосопран, Александер Каймбахер - тенор и Йохан Лойтгеб – бас, заедно с хор „Проф. Васил Арнаудов‛ - Русе. В интерпретацията можем да отличим много разклонения – величавост без сянка на патетика, бистра лекота във вокално-инструменталните линии, ясна драматургична осмисленост на отделните части във формата.
И още Моцарт - в концерта на Камерния ансамбъл „Софийски солисти‛ под диригентството на Пламен Джуров (30.ІІІ). В партньорство с Минчо Минчев своя дебют на фестивала направи 16-годишната Лия Петрова, вече изграден инструменталист със самочувствие (Концертоне за две цигулки КV 190). Последователна е мисията на известния ни цигулар да подкрепя млади талантливи музиканти, така е и с Пламен Джуров; и не случайно мнозина са натрупали сценичен опит със ‛Софийски солисти‛. Минчо Минчев достави много радост на своята публика с майсторското изпълнение на Цигулковия концерт КV 218, а специален акцент в програмата беше първото представяне в Русе на ранната Моцартова Missa brevis от Камерния хор „Св. Седмочисленици‛ с диригент Димитър Григоров. Пастелният и нюансиран в дълбочина звук е характерен за този хор, който с професионална лекота може да изпее всичко, затова и в концепцията си диригентът предпочете солисти от състава в съгласие с практиката от XVIII век - Гина Василева, Лилия Славова, Пламен Папазиков и Антон Петров. Това придаде различен привкус в концертно поднесената музика сакра и изразително се намести в съвременния му подход към Моцарт. Сюрприз за всички бе бисовото изпълнение на едноминутния музикален автограф, който Амадеус написва за Британската библиотека, лично преоткритие на Григоров. В същия концерт френският обоист Давид Валтер предпочете безмълвното Моцартово присъствие до Йозеф Хайдн (изпълни с покоряваща красота неговия Концерт в до мажор), а в коцерта на Софийската филхармония под диригентството на Милен Начев (25.ІІІ) германецът Оливър Керн със същата идея свири Първия клавирен концерт на Бетховен (ще отбележим специално неговата интересна солистична интерпретация!).
Арката Моцарт-Шостакович прокараха в рецитала си Валя Дервенска и Мария Принц (25.ІІІ). Несъмнено е артистичното израстване на младата цигуларка, което показа в Моцартовата соната КV 454 и особено проникновено в Сонатата на Шостакович оп.134, трудна пиеса дори и за опитни изпълнители. Пианистката Мария Принц получи плакет на община Русе, отличие за приноса й към фестивала – на нейното съдействие дължим и гостуването на редица известни музиканти от Виена.
Силното българско присъствие на ‛Мартенски музикални дни‛ се открои и в матинето, посветено на Шостакович (26.ІІІ) с участието на Стела Димитрова –Майсторова (пиано), цигуларите Теодора Христова и Йордан Димитров, Огнян Константинов (виола), Георгита Бояджиева -Николова (виолончело) и певицата Людмила Герова. Поело ударно от първото клавирното трио през вокално-инструменталната сюита по стихове на Блок, градирането на музикалната енергия се изля в клавирния квинтет оп.57, изпълнен с цялата многопластовост на смисли и емоции.
„Две, три, четири... ръце‛ - неочакван, но прицелен ракурс изведоха в своето матине Цветана Иванова и Драгомир Йосифов (19.ІІІ). Дар към паметта на румънския композитор Анатол Виеру (80 години от рождението) със собствената му музика и с... две фантазии за пиано от Моцарт. «Защото тяхната възвишеност отлично съответства на различната, но също толкова ясна възвишеност на музиката на Виеру» - цитат по програмата на Йосифов. Малко познаваме творбите на този вглъбен по натура авангардист, в четирите последни пролети от живота си той гостува на ‛Мартенски музикални дни‛, даже пише за фестивала композицията Елегия ІІ. С концентрация и себевграждане Цветана Иванова и Драгомир Йосифов изпълниха Канон и фуга и „Раждането на езика‛, а пианистката, соло, за първи път у нас - клавирните пиеси оп.167 (писани в годината на смъртта му - 1998).
Линията съвременна музика никога не е пренебрегвана в Русе, при това с привличането на вещи нейни интерпретатори. „Трябва задълбочено да се работи върху съвременната музика – тя е сложна със сигурност и за нас, и за слушателите, трудно се възприема, нуждае се от подготвеност, от отзивчивост на сетивата. Ще си позволим да рамкираме с двукратно изпълнение трите малки пиеси за виолончело и пиано от Веберн оп. 11. Те са с кратка продължителност от 2-3 минути, но в тези минути е изграден цял космос. За нас като изпълнители е лесно да попаднем в него, но за публиката не е така. Пиесите са много кратки и повторението би улеснило възприятието им, пък и биха прозвучали различно‛ - така кларинетистът Иб Хаусман промоцира проблематиката около програмата, която изпълниха заедно с Петер Брунс, виолончело, и Франк Гутшмит, пиано (29.ІІІ) - своеобразна генеалогия на немско-австрийската музика от Брамс към Берг и Веберн и от тях, към написаната преди две години Камерна музика ХІV на Паул-Хайнц Дитрих (това е първото й изпълнение извън Германия, удостоено с присъствието на 75-годишния автор). „За нас е интересно не да свирим пред една публика Брамс, пред друга - Берг или Дитрих, а да ги изпълним заедно, защото помежду им има много връзки, които се преплитат. За един музикант е лесно да се движи по един коридор, да е лесно разпознаваем, но ние искаме да покажем как се говори с музика и на други езици‛ - допълни още Хаусман. И го направиха с великолепно владеене на звукови оттенъци в панорамно широк диапазон, с усет, рефлексия и почти „любовен‛ поглед един към друг.
Не мислете обаче, че ‛Мартенски музикални дни‛ са само низ от върхове. Състояха се и няколко съвсем ординерни концерта, като рециталът на австрийското дуо Ева Щайншаден и Александър Вавтар или представянето на Софийската филхармония. Повече бяха очакванията ни от иначе прекрасния педагог, виолиста проф. Волфганг Клос. Но определено недоумяващо безпомощно бе закриването на фестивала с Деветата симфония на Бетховен под диригенството на Методи Матакиев. Дали защото оркестърът на т. нар. Оперно-филхармонично дружество се попресили с ангажименти - тържественото откриване на фестивала и оперна премиера? (На практика целият оркестър обслужва и симфоничните концерти, и оперните спектакли – ‛добрата новина‛ е, че през сезона те не са особено интензивни.) Или пък беше нужен един по-професионален хор (моите уважения към 70-годишния юбилей на „Дунавски звуци‛!)? Или друга конфигурация от солисти? Отговорът е без значение, вече. Но можем да открием поуки в премиерата на „Дон Жуан‛ на Русенска сцена (21.ІІІ). Екипът: Велизар Генчев (диригент-постановчик), Иван Савов (сценография и костюми), оркестърът и хорът на ОФД – Русе; гост-солистите: Мартин Цонев (Дон Жуан) и Петър Бучков (Лепорело) - с много добро вокално и артистично покритие на образите, Светла Кръстева (Донна Ана) и Цветана Бандаловска (Дона Елвира), Мария Радоева (студентка в ДМА, ярък дебют с Церлина), Николай Моцов (Дон Отавио), Гео Чобанов (Мазето), Пламен Кумпиков (Командора) бяха вложили огромна енергия, за да създадат в броени дни жив, добре измислен и добре изведен спектакъл. С находчиви театрални хрумвания в контекста на статичната оперна условност, с динамичен темп на музикалното действие, с чудесно изработени речитативи. Колкото до разминаването тук-таме на певците с оркестъра, мисля, е съвсем простим грях (има дан и премиерната треска, и оскъдните репетиции за опера като „Дон Жуан). Дано тази постановка остане в репертоара и се играе по-дълго, поне ни спомня нявгашната слава на Русенската опера. А към пожеланията можем да прибавим и една по-добра концертна зала за фестивала ‛Мартенски музикални дни‛. Ако това звучи утопично, поне да бъде обновена с удобства за артистите и публиката съществуващата зала „Филхармония‛!