К като игра на карти, но с думи

Яна Букова е добре позната като поетеса и като преводачка от гръцки; навярно и други като мен още ги държи томчето стихове „Кого живея?“ на Костас Монтис. „К като всичко“ – заглавие, което силно ме смути по мои си причини – е дебютната й прозаична книга. Прозаична, доколкото е написана в проза, а не в стихове. Но жанровото определение на текстовете в нея може да се окаже нелека задача.

На премиерата в „Хамбара“ се говореше за „разкази“, но това е малко подвеждащо. Фрагментарните прози на Яна Букова не са точно разкази, защото не разказват, а напротив, преднамерено бягат колкото се може по-далеч от разказването. В тях нищо не става. Ако се очаква нещо да стане, то е изместено в неопределеното бъдеще от низ незначителни, празни жестове, илюзии за избор („Ябълките“). Какво би могло да стане, след като няма време, няма място, влакът на Михаил Сергеич (!) е заседнал в снега и не помръдва, вътре в него без страст и без развитие се точи енигматична игра на карти („Чай в снега или малка засечка на N-ската гара“). В най-добрия случай нещо може да е станало в миналото, но и това е под подозрение, доколкото самата възможност за „минало“ в застиналото безвремие на тези сухи, незнайно откъде идващи гласове, е силно съмнителна. Единственият текст, където нещо наистина обещава да се случи, млъква злорадо миг преди събитието („Учителят се завърна пиян“). Като читателя на речници от едноименния текст, тези прози остават винаги на същото място, ако ще и да говорят за „прогрес“.

Отказът от действие означава и отказ от действащи лица. Лицата са в най-добрия случай замесени, но и без друго тяхната самоличност е разпадната, гледните точки се разбягват, възможните центрове на „повествованието“ са зачеркнати с префинен словесен анархизъм. Ако всичко това ви звучи малко а ла roman nouveau, то навярно имате известни основания.

Бягайки от сюжета, от историята, от структурата, бягайки изобщо от литературността, тези текстове все пак имат обща база и това е особената оркестрова организация на словото. Ритмиката на образите, преплитането им в сложен невротичен танц навежда на мисълта, че си имаме работа с писане, което в своята антилитературност се опира на музикални принципи. Из канавата на книгата пробягват лайтмотиви; самите изречения тук работят по-скоро като музикални фрази.

Изобщо, в книгата на Яна Букова езикът функционира по неочаквани начини, бунтува се срещу удобните рамки на обичайната употреба. Затова в „К като всичко“ речникът може да се чете като нещо средно между литературен и свещен текст, да се търсят скрити смисли в изреченията, илюстриращи лемите; а в „Сянка на мъж отказва да напусне дрехите си“ се натъкваме на странни – какво им е всъщност странното – хибриди между журналисти и мутри.

В крайна сметка в „К като всичко“ езикът не толкова говори, колкото е. Като прибавим към това работата на символите – тук всяка вещ, а те са много, заплашва да е смътен символ – като прибавим и факта, че без да разказват, тези текстове все пак внушават определени настроения – например тихата жестокост, материализирана в отровата – текстовете на Яна Букова все повече заприличват на поезия. Впрочем, самите им заглавия звучат по-скоро като за стихотворения, заглавието „Учителят се завърна пиян“ е чисто и просто първото изречение от текста, нещо, което рядко срещаме в прозата, но порядъчно често – в поезията.

Какво още? Излишно е да споменавам Кафка. Бернхард също е тук, струва ми се, макар и без истерията си. Бягството от литературността се оказва минирано с литература и това е едно от хитрите неща в тази книга.

Нека го кажа ясно: това не е прозата, която аз лично бих чел за удоволствие. Твърде бързо престава да ми е интересна. Не знам дали това означава, че съм старомоден, или пък тъкмо обратното. Във всеки случай, не се изкушавам да издигам собствения си вкус в общовалидно мерило – тази критическа поза ми е чужда. Смея да твърдя, че книгата на Яна Букова ще спечели тесен кръг от силно привързани читатели. За имената на някои от тях съм готов да се обзаложа отсега.