С Александър-Шурбановия Хамлет

С Александър-Шурбановия „Хамлет“ в ръка отново си спомням едно негово ранно стихотворение. Вече не съм сигурна дали навремето точно това стихотворение ме накара да се наредя на извилата се опашка пред книжарницата за „Кентърбърийски разкази“ на Чосър, или обратното, попаднах на него, когато, пленена от поетичната виртуозност на превода, потърсих в каталога на библиотеката и други книги на Шурбанов. Както и да се случи това, в мен е още живо усещането за новата дълбочина, която оттук насетне то придаде на преводаческите постижения на моя професор по стара английска литература. Затова и сега се изкушавам да цитирам няколко стиха от него:


Поезия


Вий сядате на своя сигурен,

Изпитан бряг

И възхитени наблюдавате

В прозирните води на ежедневието

Привидната игра на мойто тяло –

Как плавно се извива –

като в танц,

как устремно се стрелва,

как се стапя

в дълбоката зелена неизвестност

и как се връща в сребърно сияние

към границата между двата свята –

на въздуха и на водата.

И вие ми завиждате,

защото

не знаете,

че моята игра

е всъщност непрекъснато усилие.
/1-18/


С Александър-Шурбановия „Хамлет“ в ръка, се замислям защо преводачът на Чосър и Милтън е избрал точно тази Шекспирова драма или може би защо тя е избрала него. Едва ли само защото „Хамлет“ е иконата на английския ренесансов театър или пък защото тази пиеса днес е поразително актуална. Едва ли и само защото времената се менят и май вече се нуждаем от един по-точен и по-съвременен Шекспир, а доколкото познавам Александър Шурбанов, той носи в себе си наистина възрожденско чувство за дълг пред своето време. Най-вече, мисля си, защото „Хамлет“ е пиеса за съпротивата на човека срещу същото това овъншняване, което толкова вълнува и поета Шурбанов. В този смисъл „Хамлет“ сигурно е Шекспировата пиеса, която резонира най-силно с неговата творческа натура. Неслучайно това е една от Шекспировите драми, които са отдавнашен обект на Шурбановите научни и преподавателски търсения. Многогодишната магистърска специализация, която той предлага в Катедра Англицистика и американистика на Софийския университет и която се превръща в истинска творческа лаборатория за студентите, се занимава с изследването на лирическите модулации и в тази Шекспирова творба. Преподаването на „Хамлет“ доведе и до текстове, които проф. Шурбанов представи на значими международни научни форуми и в крайна сметка до монографията, върху която напоследък работи. „Хамлет“ заема централно и в неговите рецепционни изследвания: значителна част от неотдавна издадената от Delaware University Press монография ‛Шекспир в червено“, писана в съавторство с Бойка Соколова, се занимава с битието и на тази пиеса на българска сцена.

С Александър-Шурбановия „Хамлет“ в ръка, отново се питам за старите и новите преводи. Когато през 1891 г. Трифон Ц.Трифонов за първи път превежда ‛Хамлет“ от руски и немски, той едва ли си е представял дългата поредица от български „Хамлетовци“, която ще последва: на Божил Райнов (1896), на Георги Бакалов (1900), на Петър Генков (1911), на Димитър Подвързачов (1911), на Гео Милев (1919), на Руси Русев (1931), на Ж.М. Станев (1931), на Николай Вранчев (1939), на Сава Калименов (1939), на Георги Жечев (1941), на Любомир Огнянов (1955, прераб. 1962), на Валери Петров (1975), на Владимир Свинтила (1996). Какъв е смисълът от нови и нови преводи на класическия текст? Защо в някои периоди има сякаш неистов глад за него? Сигурно отговорите се крият и в историческите преломи на отминалия век, и в потребностите на самото литературно поле от високи образци. Не най-маловажният сред тези отговори навярно е и чувстваната от познаващия оригинала човек нужда от ново приближаване до един смисъл, чиито случване е постоянно отложено във времето. Смисълът от нови преводи сякаш е в отстранението на старите, с които сме започнали да свикваме. Едно продуктивно отстранение, доколкото то ни дава шанса да получим, точно през играта на различията между превод и превод, неочаквано свеж и по-малко опосредстван достъп до оригиналните смисъл и образност.

В дългия списък от преводачи, докоснали се до великата Шекспирова творба, било то през руски и френски или пък в оригинал, се открояват имената и постиженията както на големи български поети като Гео Милев и Валери Петров, така и на изследвачи като Руси Русев и Любомир Огнянов. Спомням си един от литературните дебати преди години. Основното питане в него беше кой е по-добрият преводач на поезия – поетът или филологът. В лицето на Александър Шурбанов това ненужно противопоставяне се оказва успешно преодоляно. Поетът-ерудит, който изследва и преподава Шекспир, не само има уникалната способност да вникне и в най-сложните езикови плетеници на текста, като ги разположи в езиковия контекст на елизабетинска Англия. Той, по щастливото стечение на двустранната си дарба, притежава и достатъчно фините сетива да възпроизведе с удивителна точност ефекта „Хамлет“на родния си език.

Така че, с Александър-Шурбановия „Хамлет“ в ръка, просто се наслаждавам на четенето. И тук бих искала да се върна към стихотворението, с което започнах. Удивително е как един плод на, доколкото знам, почти десетгодишно усилие звучи като редове, изписани на един дъх. Ако има дума, която характеризира Шурбановото превеждане и тук, както и при Чосър и Милтън, при Тед Хюз и Ейдриън Мичъл, това е sprezzatura, думата, с която италианският Ренесанс описва виртуозната лекота, постигана от неговите художници. Едно изкуство, което, по думите на Балтазаре Кастилионе, не показва, че е изкуство, „така че да се скрие изкуството, и да се направи така, че онова, което се казва или върши да изглежда без усилие“. В този смисъл езикът на новия „Хамлет“ е наистина „спрецатурен“ – естествен, без да е бъбрив, сгъстен, без да е насилен, какъвто е езикът и на английския оригинал. Език, който определено е мислен и през театралното битие на творбата – пълен със скрити енергии, играещ с ритъма по Шекспировски, сценично функционален.

Защото едно от постиженията на зрялата Шекспирова драматургия е тъкмо играта с ритмичните очаквания на възприемателя. Петостъпният ямб вече не е така отчетлив, стихът не се скандира както при ранния Марлоу, да речем. Българският преводач на тази драматургия трябва да направи своя избор – дали да остане верен на прекрачилото отвъд отчетливата норма Шекспирово зряло прозодично майсторство, или да се съобрази с по-строгата българска метрична традиция. Преводът на Александър Шурбанов не се страхува да поеме риска и да провокира някои по-традиционни метрични нагласи. Рискът със сигурност си струва – така сценичната реч става впечатляващо жива и естествена. Например:


Хамлет. И как изглеждаше – навъсен?

Хорацио. По-скоро скръбен, отколкото гневен.

Хамлет. Блед или зачервен?

Хорацио. Не, много бледен
. /1.2/


Лаерт. Два благослова – двойна благодат.

Щастлив случай да се простим отново
. /1.3/


Или:


Хамлет. Настойчив призив от страна на краля

Към Англия – с оглед да се уважи

Нейният дълг към датската корона
. /5.2/


Разбира се, както и при Шекспир, пентаметърът си остава доловим под привидно разговорната ритмика, но без да упражнява насилие над драматичната реч.

Както и в Шекспировия оригинал, такива моменти на метрична освободеност са мощен контрапункт на съхраненото изящество на класическата метрика, която откриваме другаде в текста:


Кралицата. Как тръпне моят страх от всяко нещо –

като че ли пред бедствие зловещо!

Така от страх пред смъртната разплата

Сама убива себе си вината.
/4.5/


Или:


Хамлет. Потрай, сърце! Злосторството дори

И вдън земя не може се укри
. /1.2/



Или:


Лаерт. Помни, страхът те брани от беди,

А младостта самичка си вреди
. /1.3/


Поетите от Шурбанов рискове обаче не са само метрични – те са и в подбора на думите. Мисля си, че римуваната поезия в това отношение парадоксално улеснява преводача – усмирителната риза на римата свива до минимум и така сякаш предопределя избора на останалите думи в стиха. Белият стих на Шекспировата драма от друга страна предлага по-голяма свобода – но затова и по-труден избор. Често изборът на Шурбанов се определя от колорита –


Хамлет. Но вижте, утрото с багряна гугла

по онзи росен хълм възлиза вече
. /1.1/


Полоний. Колко чревати със значение са понякога отговорите му /2.2/


Хамлет. Каква бруталност – да капичне едно такова капитално теле! /3.2/


Или:


Хамлет. Какви ли сънища ще ни споходят

Шом сме свалили тленната омотка
.../3.1/


Често пъти този подбор се ръководи и от стремежа за пресъздаване на шекспировите звукопис и игри на думи:


Залутаният блуден дух поемаІ към своя плен /1.1/


Лаерт. Най-честната девица е разблудна,

Когато пред луната се разбули
.


Офелия. Аз този твой добър урок ще сторя

Страж на сърцето си.
/1.3/


Хамлет. А ето го сега във владение на Негова светлост Червея, с отхвръкнало чене и с чутура, цапардосана от гробарска лопата .


Това ли е то равносметката на равносметките и лихвата на лихвите му – да си напълни пресметливата кратуна с несметна смет! /5.1/


И особено брилянтни находки като:


Марцел. А те работят тъй, че не делят

Неделята от делничните дни.
/1.1/


Розенкранц. Отронена от трон,

Въздишката прераства в хоров стон
./3.3/


Като си мисля за отстраняващата новост на новия „Хамлет“, струва ми се обаче, че основният риск, поет от преводача си остава компресията на образността, чиято степен на наситеност е съотносима с оригиналната. Например


Марцел. Защо е тази потна надпревара,

Запрегнала ведно нощта с деня
?/
1.1/


Полоний. Ти още си зелена

и непресята в изпитни
такива
. /1.3/


Кралят. От Франция потайно идва брат й,

Задавен от загадката и в облак

Обвит, а тук ушите му се пълнят

С чума от слухове за гибелта

На татко му, та тъмното съмнение,

Преливано тъй от ухо в ухо,

Току-виж някой ден оклеветило

И нашата особа
.
/4.5/


Списъкът може да продължи сякаш до безкрай: „баща ми, пълен с хляб“, „изборът му е бездруго/ вчертан в гласа на тялото“ и т.н. Такава компресия мисли читателя не като консуматор на удобно смляния Шекспиров оригинал, а изисква неговото напрегнато съучастие в правенето на смисъла, както това се е случвало в пространството на Шекспировия „Глобус“. Струва ми се, че това е едно от най-забележителните достойнства на новия превод на „Хамлет“, който държа в ръцете си -- един модерен и в същото време точен и автентичен „Хамлет“, при който гласът на Барда не е заглушен от гласа на българския поет.