Новооткрит роман на Труман Капоти

‛Лятно пътуване“ е новооткритият роман на Труман Капоти, който ще накара всички изследователи на писателя да променят хронологиите и да погледнат под друг ъгъл на дебюта му. А и за пореден път да обсъдят лекотата, за да не кажа безразличието, с която Капоти се отнася към собственото си творчество.

‛Лятно пътуване“ е типичен южняшки роман, независимо, че действието се развива в Ню Йорк, и независимо, че самият Капоти не обича да бъде етикетиран като южняк. Казвам обаче, че романът е южняшки, защото в него има нещо от онази обреченост, която съпътства романите на Фокнър и Стайнбек, и от мрака на Юджин О`Нийл. Героите се движат по ръба, лесно се поддават на тъмнината и още по-лесно пропадат. Защото са много със себе си, много дълбаят в душите си и трудно приемат, че изговарянето, че обръщането към другия може да даде някакво решение. Те са бегачи, най-вече от себе си. Но това бягство е обречено, то – както и повечето състояния и начинания – е провал.

Разбира се, изключения има. И Капоти пестеливо ги представя – влюбени семейни двойки, които пътуват из Европа, или се радват на дома и децата си. Те са щастливи. Но техният модел не заразява. Заразителни са семействата, в които разпадът белязва всички, в които неосъществимостта е водеща (като това на Клайд). Климатът на индивида е неблагоприятен и климатът на сплотеността, на семейството не може да го промени – такава е лаконичната прогноза на писателя.

Сюжетът на романа наглед е прост и познат. Младо момиче, почти дете, се влюбва в неподходящо момче, тайно се жени за него и забременява. Но нещо не се получава. Щастието си отива. Любовта се изпарява. Усещането е, че са се оказали хванати в клопката на мечтите, но че тази клопка не разсейва неудовлетворението, апатията, невъзможността да се примириш със себе си, с направеното и да оттласнеш самотата, която дълбае ниши и разяжда. Опитът да се прекрачи в щастието обръща всичко наопаки и оставя само разруха и разпад.

Подобно на Холи Голайтли от ‛Закуска в Тифани“, и Грейди Макнийл е странна, потайна, трудно предсказуема, и тя не може да се задоволи с това, което й се предлага и не намира мястото си. И все не може да си отговори на въпроса кога започва животът. Дали той върви с детството и отброява някакви години, или е важна границата и живеенето започва едва с порастването. И докога всичко е оправдано? И има ли възраст, която мери невинността?

Като повечето романи на Труман Капоти, и този демонстрира вкуса му към стегнатото журналистическо писане, алюзира с документалистиката и в същото време като лайтмотив през романа минават великолепно намерените метафори и лирически пасажи. Както и недоизказаностите, защото няма нищо по-важно от мълчанията, границите в думите, праговете, историите, които не разказваме, за да не допуснем близост и нахлуване в аза.