Златна роза 2006 - eнергийно завръщане

27 фестивал на българския игрален филм ‛Златна роза‛ се проведе от 1 до 5 септември във Варна. Организаторите са Изпълнителна агенция Национален филмов център, Българска национална телевизия и община Варна (със съдействието на Бояна филм, Българска национална филмотека, Медийни системи АД). Фестивалът бе открит от министъра на културата Стефан Данаилов.

Следобедът на 1 септември бе отреден за класическите филми ‛Привързаният балон‛ и ‛А бяхме млади‛ на Бинка Желязкова. Вечерта бе премиерата на документалния филм ‛Бинка: да разкажеш приказка за мълчанието‛ на живеещата в Ню Йорк млада режисьорка Елка Николова. Най-сериозното му качество е, че е първи опит да се обгледа фундаменталния принос на режисьорката-бунтарка за поетиката на киното (не само българско).

Последният ден проф. Александър Грозев представи новата книга на член-кореспондент Неделчо Милев ‛Теория на киното‛.



Тазгодишното издание на ‛Златна роза‛ ни въвлече в количествен комфорт, безпрецедентен за киното ни от началото на безкрайния преход. В зала 1 на ФКЦ бяха показани 15 нови заглавия, произведени през последните две години с подкрепата на НФЦ, БНТ и европейски фондове. Четири от тях бяха телевизионни (‛Смисълът на живота‛ на Красимир Крумов, ‛Суфле д’аморе‛ на Пламен Панев, ‛Приятелите ме наричат Чичо‛ на Ивайло Христов и киновариантът на сериала ‛Врабците през октомври‛ на Анри Кулев) и съответно – заснети на Betacam SP. Четирима се оказаха и режисьорите-дебютанти: документалистът Васил Живков, Милена Андонова, Пламен Панев и Надежда Косева (с новелата ‛Ритуалът‛, продуцирана от Арт фест в сборния мултинационален филм ‛Поколение: изгубени и намерени‛). Само последната е млада, т. е. под 30.

Печеливш ход на организаторите бе безплатният вход. Варненската публика от всички поколения се тълпеше да гледа български игрални филми, дори вече преминали там на екран (‛Откраднати очи‛ на Радослав Спасов, продуциран от Гала филм; ‛Лейди Зи‛ на Георги Дюлгеров, продуциран от Бъръ филм; ‛Време за жени‛ на Илия Костов, продуциран от Корунд-Х ЕООД).

Ако на предишните две издания на ‛Златна роза‛ киното ни показа крехко стабилизиране, а радостта се изстрелваше на самотни шрапнели (‛Емигранти‛ на Людмил Тодоров и Ивайло Христов, ‛Мила от Марс‛ на Зорница София, ‛Под едно небе‛ на Красимир Крумов), сега го видяхме изправено и, общо взето, енергийно. Терапията включва и Закона за филмовата индустрия, колкото и да е нескопосан; и решенията на комисията към НФЦ за подкрепа на проекти, колкото и да са субективни, и подкрепата на БНТ, колкото и да е бюджетно мизерна... Но панацеята за обновеното лице на киното ни в крайна сметка се оказва стабилизирането на продуцентството и израстването му като размах и мисия. Тоест, вече акцентът е не просто инкасирането на средства, а глобалната стратегия за транслирането на филма - от идеята до публиката и фестивалната му съдба. Имаме 5 международни проекта: ‛Откраднати очи‛ (България/Турция и подкрепен от Евроимаж), новелата ‛Ритуалът‛ на Надежда Косева (Арт фест) в сборния мултинационален филм ‛Поколение: изгубени и намерени‛, продуцираните от Клас филм ‛Разследване‛ на Иглика Трифонова (България/Холандия/Германия) и ‛Обърната елха‛ на Иван Черкелов и Васил Живков (България/Германия), ‛Маймуни през зимата‛ на Милена Андонова (България/Германия). Ако на миналата ‛Златна роза‛ само ‛Мила от Марс‛ дойде във Варна с международен успех (Голямата награда в Сараево), сега 6 филма пристигнаха, възвърнали българското фестивално присъствие и националното ни самочувствие: ‛Лейди Зи‛ (безпрецедентно повторение с Голямата награда от Сараево 2005 и още доста), ‛Откраднати очи‛ (с награда за женска роля на Весела Казакова от МКФФ в Москва 2005 и още осем), ‛Поколение: изгубени и намерени‛ (с 2 награди от София Филм Фест 2005), ‛Принцът и просякът‛ на Марияна Евстатиева-Биолчева (Гала филм, 2 награди от ‛Златна ракла‛ и МКФ за детски филм в Минск 2005), ‛Обърната елха‛ (Специалната награда на журито от Карлови Вари 2006) и ‛Маймуни през зимата‛ (наградата за най-добър филм от секцията ‛На Изток от Запад‛ на същия фестивал). Това създаде очакване за празник.

И той се случи – поне като настроение по време и след прожекциите. Игралното ни кино се завръща след дълго лутане из неволите на пазарната икономика и творческия ступор. Филмите разказват опосканото българско настояще като маргиналност и надежда, травма и оцеляване, обич и смърт, опитвайки се да надвият патетиката. Не всички успяват, но поне озъбеният реваншизъм към соцминалото вече е еволюирал до занимание с екзистенциалните скиталчества като проекция на обществения абсурд. И дори да се връщат към идеологическите зверства, както е в ‛Откраднати очи‛ и ‛Бунтът на L.‛ на Киран Коларов (продукция на Колар и Гала филм), авторите се опитват да следват перипетиите на героите като индивидуален рикошет на репресиите. Не е случайно, че и двата филма залагат на мелодрамата.

Прави впечатление, че индивидуалният житейски проект и неговото не-случване в повечето произведения са поднесени не като нонсенса ‛логорейна регистрация‛ (както най-често бе досега), а като психологически прочит на уродливата днешност и разните проявления на особеностите на националния характер. Човешките колизии са експлицирани на екрана в универсалните парадигми агресия-апатия, раждане-смърт, любов-омраза, престъпление-наказание, през мотивите за бягството, затвора, оцеляването, смъртта... Редяха се какви ли не кинематографични проекции на днешното българско живеене между социум и екзистенция, абсурд и натурализъм, страх и смях... Героите са предимно клетници, принудени от обстоятелствата да надвият мизерията като обречени алхимици. Българското кино открай време обича несретниците, но, за разлика от преди, сега филмите са комуникативни, ‛мутренската естетика‛ е нокаутирана от внимателното изследване на мотиви и емоции, а чалгата е имплантирана във филмовото тяло като социокултурен код. През разните рими от колизии, ракурси, етноси, животни и превозни средства, фестивалът произведе и куриоз – Дунав, Видин и плаващ съд събират двете полюсни поетики: масово-вулгарната от ‛Време за жени‛ и елитарно-философската от ‛Обърната елха‛. Какво пък, в една България живеем…

В екранните размишления върху връзката между архетип и типология на днешността закономерно се стига до експанзия на натуршчиците. Те - и възрастни, и деца - се явиха в разни филми и етноси, но най-силен бе концентратът им в ‛Лейди Зи‛ (Анелия Гърбова и Павел Паскалев, оценени на други фестивали) и ‛Обърната елха‛ (цигани, селяни и 16-годишната прелест Слава Дойчева, останали незабелязани от журито).

Това издание на ‛Златна роза‛ бе пълно и с невръстни мъдреци, въпреки че само ‛Принцът и просякът‛ е изцяло в жанра ‛детски филм‛. Жигосаното им детство (‛Лейди Зи‛, ‛Обърната елха‛, ‛Пазачът на мъртвите‛, ‛Време за жени‛, ‛Смисълът на живота‛ и ‛Нощ и ден‛ на Красимир Крумов, продуциран от Елемент филмс) ги впряга в ярема на стоицизма – до степен, че те преобръщат педагогическата посока в отношенията възрастни-деца и се превръщат в стратези на оцеляването.

Общо взето, филмите бяха далеч по-цялостни, отколкото сме свикнали. Компонентите – по-стабилни. Дори и драматургията, макар че продължава да е ахилесовата пета на филма (може би с единственото изключение ‛Разследване‛). Видима е работата в екип – от диалог и визия, през музика и монтаж до актьорска работа. Че са добри българските актьори, знаем. Мнозина любимци се явиха на екрана в типични и неочаквани роли и филми: Весела Казакова, Иван Бърнев, Ицко Финци, Мая Новоселска, Валери Йорданов, Валентин Танев, Стефка Янорова, Велко Кънев, Николай Урумов, Петър Попйорданов, Самуел Финци, Деян Донков, Христо Гърбов... Мъжките присъствия доминираха, а Красимир Доков бе безспорният фаворит сред тях – неустоимо внушителен и органичен. Партньорката му в ‛Равновесие‛ Светлана Янчева е всеизвестно актьорско чудо, но в този филм е гениална – почти неизменно в кадър, тя обсебва до катарзис. И за нейното планетарно изпълнение журито остана сляпо. Що се отнася до операторското майсторство, то открай време е на високо професионално равнище. На този фестивал обаче видяхме виртуозни пластични вариации, адекватни на световните стандарти: на Рали Ралчев (различен и в трите филма), на Димитър Гочев в ‛Пазачът на мъртвите‛, на Емил Христов в ‛Смисълът на живота‛ и ‛Нощ и ден‛, на Радослав Спасов в ‛Лейди Зи‛, на Пламен Сомов в ‛Откраднати очи‛...

За първи път от много, много време насам българското игрално кино не се държи като ‛мрачен особняк‛, ницшеански високомерник или екранен пелтек. Отваря се към публиката, настоява за диалог и той, представете си, се случва в богата жанрова амплитуда - от комедията до притчата. Дали в пределен автентизъм (‛Лейди Зи‛, ‛Разследване‛, ‛Маймуни през зимата‛), в алегоричен ключ (‛Пазачът на мъртвите‛) или в двете заедно (‛Обърната елха‛ или ‛Нощ и ден‛), авторите разказват нашия живот през познаваеми културни и ценностни знаци. Естествено, диалектиката отново си каза думата – има ли среда, ще вирее и мейнстрийм, и експеримент.

Тезата на Камю ‛Да живееш, означава да поддържаш живота на абсурда‛ от екрана на тазгодишната ‛Златна роза‛ ехтеше с пълна сила. При това - не само в ексцентричната ‛гробищна‛ комедия ‛Пазачът на мъртвите‛ на Илиян Симеонов, гротескната селска сага ‛Врабците през октомври‛ на Анри Кулев по сценарий на класика-абсурдист Станислав Стратиев или виртуално-сватбената новела ‛Ритуалът‛ на Надежда Косева по сценарий на дебютанта Георги Господинов.

Комедията се завърна в разни вариации на ‛смях през сълзи‛. ‛Време за жени‛ на Илия Костов е на моменти вулгарен, но е някак симпатичен с типологичната си достоверност и с ироничното намигване към английския оригинал ‛Време за мъже‛ на Питър Катанео. ‛Приятелите ме наричат Чичо‛ на Ивайло Христов е опит за комедиен екшън, но съизмерването му с холивудските или френски образци е осуетено заради жалкия бюджет. ‛Пазачът на мъртвите‛ е бъкан от черен хумор и нежна мистика, чиито контрапункт е зловещ военен трансфер на трупове от конфликта в Косово.

Драмата неизменно се прокрадва навсякъде, но в най-кондензиран вид я съпреживяхме в ‛Лейди Зи‛, ‛Обърната елха‛, ‛Маймуни през зимата‛, ‛Разследване‛. За хората, запознати с бекграунда на българското кино, тези филми са дълбинно свързани: Росица Вълканова, Иглика Трифонова, Милена Андонова, Иван Черкелов са от славния випуск на Георги Дюлгеров, завършил през 1982. Неслучайно Росица е кръстила своята компания ‛Клас филм‛. Новите произведения на учителя и неговите еманципирани ученици бяха естетическите преживявания на фестивала. Спокойно бихме могли да обобщим, че ‛Златна роза‛ 2006 бе фестивалът на Дюлгеров.

И тъй като за ‛Лейди Зи‛ в ‛Култура‛ е писано обилно, ще маркирам новите филми.

‛Маймуни през зимата‛ е шесторен женски дебют: на режисьорката (и съсценаристка) Милена Андонова, на писателката Мария Станкова, на продуцентката Невена Андонова, на актрисите Бони, Диана Добрева и Ангелина Славова. Това е и първият ‛сестрински‛ филм в историята на киното ни – Милена и Невена са дъщери на големия Методи Андонов. Поел с летящ старт от Карлови Вари, във Варна той триумфира. Става дума за мил камерен филм, съставен от 3 новели за жена, мечта и майчинство, разделени от 20 години (1961, 1981 и 2001). Социумът ‛потъва‛ във фактурата, за да отстъпи пред интимната универсалност на конфликтите, а алогичността на живеенето е проектирана в съдбите на героините. За мен обаче само Бони като циганката Дона е убедителна, но за сметка на това е изоставена някъде из монтажа. Филмът е визуално ефектен, ала драматургично рехав. Радвам се за Милена, Невена, Рали... Но ми се струва, че победата на ‛Маймуни през зимата‛ е продиктувана от подмолни, извънхудожествени мотиви.

‛Разследване‛ продължава търсенията на Иглика Трифонова върху терена на синтетичното кино, заченати с ‛Писмо до Америка‛. Отново с продуцентката Росица Вълканова, този път тя е създала наистина излят филм – суров и трусов. Връхлита те като психологическо цунами. Следователка (Светлана Янчева) е в плен на амбицията да принуди обвинен за убийството на брат си арестант (Красимир Доков) да проговори. Скита ли, скита подир сламките на неговите близки, съпровождана от благия си асистент (Деян Донков), а вечер прави опити за разпит. Важно е не толкова престъплението, колкото катарзиса. Филмът се вписва в американската тенденция ‛арестантско просветление‛ а ла ‛Осъденият на смърт идва‛ на Тим Робинс. Но е толкова български и гъст на внушения, че няма и повей вторичност. ‛Разследване‛ ще се обсъжда тепърва, а сега спирам само с констатацията, че беше най-достойният за ‛Златна роза‛. Но журито, точно като онова от 2000, отреди на Иглика Трифонова Специалната си награда.

Фестивалният взрив бе ‛Обърната елха‛. Не само защото разполови колегията. Филмът е фрагментарно-монументална духовна мозайка на българското празнуване, разделена в 6 новели и обединена от елха по пътя. В него бучи неудовлетворението с цялото грозновато-опърпано очарование на българина днес. Абсурдът още от древността се прилага трояко (като естетическа, философска и метафизична категория), а в ‛Обърната елха‛ за първи път го видяхме и в български интеграл - от документалност до спектакловост. Натуралистичен до шок и на места морализаторски, филмът е болезнено адекватен на обществените и ментални нагласи. Той реабилитира едрата кинематографичност. И изстрелва в орбитата на най-високия естетизъм. И ‛Обърната елха‛ тепърва ще нищим.

Тазгодишната ‛Златна роза‛ имаше енигматично страховита ‛шапка‛ – познатият от ‛М‛ на Фриц Ланг сериен убиец се лута из лабиринта на ужаса. ‛Експресионистичният‛ старт на прожекциите бе умиляван от логото върху фестивалните тениски ‛Аз обичам българския филм!‛

А помежду им за първи път от 1992 насам видяхме българското игрално кино в обновен контекст. Заражда се процес. Гледайте новите български филми.

Ще научите повече за себе си.