Разговор с Джеръм Д. Селинджър

През един ден на 1976 осъзнах, че толкова ми е писнало, че ако още веднъж ударя някоя тенис топка, безвъзвратно ще изпуша. И тогава си казах: А бе, я чакай, нямаше ли някакъв местен всекидневник - нещо като Бетън Руж Ентърпрайз – дали пък случайно не им трябва спортен журналист? Иначе бях добра тенисистка, заемах ту първо, ту второ място в тенис клуба на Бетън Руж, който се нарича Сауфууд Тенис Клаб. Играя при тях, защото държат един минерален извор. Там се занимавам и с вдигане на тежести, щанги, клякания, стойки и други подобни работи.

Но нито веднъж не ми е трябвало да пиша професионално. През 1974 пробвах с роман – нещо като очистително – за една жена, която беше живяла като мен. Но не знаех как да го направя; дори не бях завършила гимназия. Израснах в Трентън, Мисисипи, което е пресечна точка на Смит Каунти; баща ми беше прост фермер. Бяхме ужасно бедни. Ожених се много рано и родих три деца. Научих се на тенис от един приятел във Флорида. Не смятам, че нещо такова като тенис топка изобщо съществува в Трентън, Мисисипи. Обаче всичко, с което се захвана, научавам веднага. Така стана и с писането.

И тъй, започнах като тенис репортер за Бетън Руж Ентърпрайз. Обаче така и не ме публикуваха. Най-напред занесох статиите в Морнинг Едвъкит, който е най-големият ежедневник в Бетън Руж. Там не само че ги публикуваха, ами не след дълго ме оставиха да пиша почти всичко, което звучеше като що-годе смислена история. Не само че пуснах статии за Бьорн Борг, Били Джийн Кинг и Род Лейвър и защо поличките за тенис са тъй скъпи, ами и отидох във футболната база на Ню Орлийнз Сейнтс да интервюирам Хенк Стрем, и въобще всякакви такива неща.

Работата е в това, че трябва да съм свръхчувствителна към всичко, което правя. Непременно трябва да има предизвикателство. В противен случай ми писва и почвам да се чудя дали да не се захвана с нещо друго. Лятос почнах да се чудя какво точно да направя, че да съм постоянно напрегната и развълнувана. Здраво се замислих. Казах и на Лари Фишър, който е собственик на книжарницата, в която се бях забила да търся теми, че мисля, като се надявах, че той ще ми предложи нещо. Той ми обеща, че също ще помисли.

На другия ден взех да разлиствам някаква писателска енциклопедия. Обърнах на Уилям Фокнър, който ми е просто идол, личен идол, и намерих сума страници за него. После, и то съвсем неочаквано, си казах, понеже наскоро препрочетох ‛Спасителят в ръжта“ – я чакай да видя какво има за Дж. Д. Селинджър – което всъщност и направих. Имаше само някакъв си мизерен параграф.

И тъй, отивам при Лари Фишър и му викам: ‛А бе, Лари, нищо няма за Селинджър.“ А пък той ми вика, че това било, защото никой не знаел нищичко за него. И изведнъж: ‛Да бе, ето ти го твоето интервю!“ И аз му казвам: ‛Това вече е нещо. Като че ли точно това ще взема да направя.“ А Лари се смее и ми вика:“ Бе ти що не идеш да се поразходиш мъничко и на луната!“

Обаче, колкото повече си мислех за това, толкова повече ми харесваше. Казах си, какво пък, ще взема да го направя.

В действителност си бях складирала малък архив за Дж. Д. Селинджър. Много съм практична и обикновено събирам всякакви неща, които може някога да ми потрябват. Оказа се, че Дж. Д. Селинджър и Хауърд Хюз са едни от най-интересните хора, които не познавам. Странни типове. Бях намерила по малко и за двамата. В раздела за Селинджър пазех малка изрезка от Нюзуийк, ако не се лъжа, в която пишеше, че ходел да пазарува в някакъв комплекс, наречен Каминз Корнър, в градчето Уиндзър, Върмонт, недалеч от къщата си в Корниш, Ню Хемпшър. Ето къде можеше да го намеря.

И така, заредих редактора си Джеф Кауърт с два предсрочни материала за Бетън Руж Едвъкит. Не го известих какво смятам да направя. Знаех как щеше да ми отговори: ‛Епс, някои хора от двайсет и седем години се опитват да го интервюират; я по-добре се откажи и почни да готвиш следващия си материал.“ Е да, ама аз не мислех така. Просто си купих билет за полета до Манчестър, Ню Хемпшър.

Както вече казах, аз съм изключително практична. Всичко бях проверила предварително и вече знаех, че цялото пътешествие щеше да ми струва 1000 долара. Казах си, Исусе Христе, Епс, та това са много пари, ако ще ги хвърляш на вятъра. Затуй се замислих за още някой на същото място, от когото да взема интервю, за да оправдая част от разходите. Единственият, за който се сещах, беше Уилям Лъуб, издателят на Манчестър Лийдър. Той специално не спада към личните ми любимци. Може би е най-откритият консерватор на всички времена, който просто вдига страхотна тупурдия покрай себе си, дивак с една дума, обаче пък и не исках да профукам едни хиляда долара за нищо. Звъннах на секретарката му да уредим срещата. Тя каза „елате“. После си хванах самолета и кацнах в Манчестър. Първата вечер там изкарах в проучване на Бил Лъуб. Исках да стъпя на твърда почва. Взех петдесет и седем интервюта от най-различни хора. Десетина от тях не харесваха Бил Лъуб.

Според мен, той самият прекалено обмисляше отговорите си. Обаче убежденията му бяха непоклатими. Веднъж, като заговорих за консерватизма му, той ме прекъсна и поясни, че не гледа на себе си като на консерватор, а като на активист американец. Каза ми, че ако изобщо мислех за родината си, щях тозчас да си ида в Луизиана и да подкрепя кандидатурата на Роналд Рейгън за президент. Целият му офис беше окичен с американски знамена. Едно голямо знаме стоеше подпряно в ъгъла. Направо да си помислиш, че е член на Камарата на представителите. Още други знаменца имаше на бюрото му. Едно беше закачил и на ревера си. Освен това, щедро раздаваше времето си. Покани ме на банкет, на който даде награда на най-големия смелчага в Ню Хемпшър, който пък се оказа, че бил скочил в реката, за да спаси едно дете. Г-н Лъуб му връчи значка. После ме заведе на откритата среща, на която всеки можеше да атакува с въпроси управлението му. Естествено, разрешено му е да не отговаря, но не забелязах да го прави. Ядеше калай отвсякъде: ‛Що за вестниче издавате?“ – изключително саркастично и забиващо.

Като свърших с Уилям Лъуб, наех един небесносин пинто и тръгнах за Грийн Маунтинз да търся Селинджър. Дотогава не бях ходила с кола по планините – и гледай сега как буболечех из тия непознати баири в онзи ми ти небесносин пинто, дето едвам устискваше до върха!

Пътьом спрях в Клеърмонт, Ню Хемпшър, за да отскоча до редакцията на Клеърмонт Ийгъл. В папката си за Селинджър имах изрезка за една ученичка от Уиндзър, някоя си Шърли Блейни, която беше успяла навремето да го интервюира за ученическото издание на Клеърмонт Ийгъл още през 1953. Засякла го в някакво местно ресторантче и просто отишла при него и го помолила за интервю. Той й казал добре и така беше дал – поне доколкото ми е известно – единственото интервю, което някой беше взел от него. Прословутото интервю беше създало такава суматоха – имам предвид, че момичето изведнъж се беше озовало в кореспонденция с най-различни хора от цялата страна – че окончателно затвърдило решението на Селинджър изобщо повече да не дава никакви интервюта.

Реших, че поне информативно трябва да прочета материала на Блейни. Един сътрудник на Ийгъл-а с невероятната кръщелна комбинация Джеферсън Томас (сподели ми, че се чувствал ужасно в казармата, когато трябвало първо да започва с фамилията) ми помогна да се поровя в течението на вестника. Много добро момче. В крайна сметка се разбра, че и двамата сме родени на един и същи ден. Загубихме цели 2 1/2 часа, за да открием статията, която аз прочетох на диктофона си.

Отбих се да видя и книжарницата в Клеърмонт. Тя е много малка, обаче единствената в района, посещавана понякога от Селинджър, когато слиза от Корниш. Поговорих си със собственичката за него. Тя каза: ‛ Той е страхотен особняк, няма друг като него. Влиза и въобще не иска да го закачат. Ако случайно го попиташ какво търси, само поклаща глава и отива нататък... Един ден бях тука с малката си дъщеря, когато той влезе. Тя изпадна във възторг. Взе една негова книга и го помоли за автограф. После той само се обърна и излезна. Много е особен.“

Пренощувах в мотела на Уиндзър, Върмонт. Селинджър, естествено, живее в Корниш, от другата страна на река Кънетикът в Ню Хемпшър, което е нещо като мънзърка махала. Уиндзър е най-близкото място, в което може да се отседне. Мотелът напомня на малка допотопна крайпътна станция отпреди двайсет години – съвсем примитивен, без телефон в стаята, но за сметка на това в красива, непокътната местност в планината. Самият Уиндзър е на около седем мили.

Известно време в стаята си нея нощ прекарах в прослушване на интервюто на Блейни и съчиняване на собствените си въпроси, които записвах по един на страница на малкия ми телен бележник. В това интервю Селинджър споменаваше, че Холдън Колфийлд е автобиографичен персонаж и че за него е било истинско облекчение да разкаже за детството си. Реших да го попитам за това и дали предвиждаше продължение на ‛Спасителят в ръжта“. Беше казал на Блейни за намерението си да посети Индонезия. Интересно, дали изобщо бе отишъл там и какво въобще си спомняше за времето, когато е изнасял представления за военните по корабите на Западните Индии. Исках да го питам и за американската мечта. Най-накрая написах около двайсетина въпроса в бележника си.

На сутринта беше станало студено. През нощта бе нахлул арктически фронт и в басейна на мотела вече имаше скреж. Беше по средата на юни и аз носех обичайните за Бетън Руж летни дрехи. За мой късмет се бях сетила да хвърля и едно дългоръко пуловерче в чантата. Без него яко щяха да ми тракат зъбите.

Подкарах към Уиндзър. То си беше едно малко селско градче – всичко съсредоточено на улицата, наречена Главна, а пък Бридж Стрийт я пресичаше и водеше към покрития мост на река Кънетикът. Първото нещо, което направих, беше да отида в смесения магазин. Казах на човека зад щанда, че смятах да интервюирам Дж. Д. Селинджър. Той ме огледа и рече: ‛Вие сте журналист. Вървете си. Нищо няма да ви каже.“ А пък аз си казах, божичко, ето ти на, едва споменах името и ми хлопнаха вратата под носа. Нямаше да мога да поема твърде много от тия. Просто си излязох навън.

Каминз Корнър, за който ставаше дума в изрезката от вестник в моя файл, се оказа група магазинчета, струпани в една голяма стара дървена сграда с много разклонения – бакалия, винарна, бръснарница и сладоледен салон, макар че, както сигурно сте се досетили, точно днес нямаше навалица за сладоледа.

Влязох в бакалията на Каминз Корнър и казах на бакалина, че във вестника съм прочела, че Дж. Д. Селинджър често идва тук. Явно това го изненада и отвърна, че няма такова нещо. Не мислеше, че идва. Поне обаче беше любезен. Не беше като онзи в смесения магазин. В действителност, този тук въобще не знаеше що за птица е Дж. Д. Селинджър. Казах му: ‛Помислете си. Моля ви.“

Той така и направи и след малко каза, ами да, това име сякаш ми напомня нещо. Действително тук идва един малко странен човек да пазарува веднъж в седмицата. Той по принцип не може да бъде открит в телефонния указател – а това е, меко казано, странно за местните. Обаче му имал номера в картотеката, защото му бил клиент.

Тук той извади номера и, разбира се, на картончето пишеше Дж. Д. Селинджър. Рекох си – най-после! Не поисках номера, защото бях сигурна, че нямаше да го даде, обаче го помолих да се обади вместо мен. Той се съгласи. Набра номера и ми подаде слушалката. Отсреща беше икономката на Селинджър! Казах й коя съм и че бих искала да видя г-н Селинджър. Тя се притесни страхотно и отвърна, че въобще не би трябвало да разговаря с мен. Каза ми, че г-н Селинджър не иска да говори с никого, не иска да се вижда с никого, не иска да го притесняват. Ако ми съдейства, щяла да си изпати. Опитах се да я успокоя. Казах й, скъпа, няма какво да ми съдействаш; просто ми кажи как да го намеря. Междувременно тя така се беше стреснала, че едва й се разбираше. Каза ми да му напиша писмо и да му го пратя. Аз изпъшках. Казах й, че ще го получи чак след седмица. Тя все пак ми подшушна, че ако оставех писмото на служителката в уиндзърската поща, г-н Селинджър щеше да го получи. Предполагам, че най-после си е взела малко въздух, когато изведнъж й благодарих и затворих.

Дотук хубаво, само дето трябваше да си купя една тетрадка на Мийдз със спирала и синя корица, за да напиша писмото до Дж. Д. Селинджър. Реших, че определено е проява на лош вкус, ако му изпратех бележка на лист от репортерската си тетрадка, която е толкова малка, че щеше да ми се наложи да използвам между пет и десет страници само за да му кажа, че искам да се видим. Купих си и химикалка ‛Бик“ за деветнайсет цента. Излязох с тетрадката на улицата и понеже в Уиндзър няма пейки, седнах на края на тротоара да съчиня писмото. И тогава си рекох: Божичко! Какво трябва да му кажа на Дж. Д. Селинджър? Добрутро! Че той получава чували с писма – защо ще отговаря тъкмо на моето?

Започнах с разяснение коя съм и как се препитавам с писане. Въобще и думица не отворих за ‛Спасителят в ръжта“ или друга книга. Вярно, препрочитах ‛Спасителят в ръжта“ по два пъти в годината, но така или иначе Селинджър не ми е любимец – не мога някак си да се идентифицирам с героите му. Ценното за мен беше, че като малка живеех в Смит Каунти, Мисисипи, където мъжете и жените съществуваха изолирано един от друг, а аз имах двама по-големи братя и прочитът на ‛Спасителят в ръжта“ ми подейства като разкриване на таен вход към интимния им мъжки свят. Аз наистина научих много неща от тази книга и със сигурност мога да определя кога някой има литературен талант. Естествено, нищо подобно не му написах. Казах му, че не съм момиче, дошло да узурпира самотата му; аз бях жена, която се издържа с писане и много иска да го види. Питах го и дали все още пише. Казах му, че пиша романи. Също така му казах, че писането на каквото и да е въобще не е лесно занимание.

После обясних, че се намирам в мотела на Уиндзър, където няма телефони по стаите. Тъй като нямаше как да ми се обади, го известих, че утре сутринта ще бъда пред Каминз Корнър в девет и половина и ще го чакам трийсет минути. Ако не се появеше, на другата сутрин пак щях да отида в 9. 30 и да го чакам други тридесет минути... и още му казах, че ако и тогава не се появи, щях да си тръгна за Бетън Руж, защото повече от това не можех да остана в Уиндзър.

Написах му, че ще го чакам в небесносин пинто до завоя, малко след покрития мост, и че съм висока, със зелени очи и червеникавозлатиста коса. Накрая му написах: ‛Повече след това няма да ви издирвам, и то не заради зли кучета или огради, а защото не искам да ви дразня или пък наскърбявам.“ Най-отдолу добавих и PS: ‛Разбирам защо живеете тук. Природата е изумителна. Дори аз се улавям, че шепна понякога.“

Занесох писмото на пощата и казах, че искам да оставя бележка за Дж. Д. Селинджър. Усетих как разбуних духовете, докато го подавах. Жителите на Уиндзър изглеждаха здраво решени да го защитават. Боже опази!

След като свърших това, отидох да си купя няколко резервни батерии за диктофона. Внимавах във всичко. В края на краищата беше толкова студено, че батериите, които носех със себе си, може да се бяха повредили. Най-добре беше да не оставям нищо само на късмета.

После си купих един пакет с осем Таб-а. Това е любимата ми напитка. Пия таб тъй, както някои се наливат с пиене: буквално го лоча. Занесох таба в мотела и там най-после се разпаднах. Интересно. До този момент се държах много самоуверено. Спомних си колко добър беше Селинджър с жените, за които пишеше в разказите и книгите си. Понякога беше груб с мъжете, но с жените беше мил. Холдън е толкова нежен със сестра си в ‛Спасителят в ръжта“. Щеше да е супер баламска работа. Обаче после, в мотелската си стая, почнах да прехвърлям на ум всички евентуални причини, поради които Селинджър можеше и да не дойде. И започнах да се паникьосвам. Мразя да се провалям. Започнах да си припомням разни неща само за да се окуража – като например, че Едуард Хилъри е изкачил Еверест същата година, когато излиза и ‛Спасителят в ръжта“. Безполезно. Толкова се притесних, че взех да псувам, да крача и да се ядосвам, а същевременно се мъчех да се успокоя, като се наливам с таб, докато най-накрая си казах ‛Ай стига!“ и се прехвърлих на едни много свежи плодове. Ям плодове, както пия таб.

Посред нощ се събудих, като знаех, че Дж. Д. Селинджър щеше да дойде. Просто знаех. Бях толкова превъзбудена, че трябваше да си кажа, стига, Бети Епс, я се успокой. Притежавах това нещо. Винаги знам, когато нещо важно щеше да се случи. Същото се получава и когато някой умира. Явяват ми се като библейски откровения.

Станах в четири сутринта и пуснах телевизора. Адът се беше продънил през нощта. Връх ‛Сент Хелънз“ беше избухнал. От телевизора разни проповедници бучаха за ада, проклятието и апокалипсиса. Обаче си спомням как си мислех, че единствено природно бедствие би ми попречило да интервюирам Дж. Д. Селинджър. Бях абсолютно уверена. На закуска оставих бакшиш от пет долара. Знаех, че ще дойде.

Отидох до Каминз Корнър с моя пинто. Там си купих един таб. После заех позиция в пинтото на около петдесетина ярда от закрития мост, който минава над Кънетикът. Знаех, че Селинджър трябваше да пресече този мост, за да влезе в Уиндзър. Имах невероятния късмет точно тогава да поправят моста. Хората оставяха колите си на паркинга от страната на Ню Хемпшър и после минаваха оттатък. Знаех, че Селинджър щеше да дойде пеша. Затова взех фотоапарата и се нагласих да го щракна, докато идва. Насочих го към покрития мост. Намерих си диктофона и взех да го оправям.Бях уверена, че Селинджър щеше да се стресне при вида на диктофона, но пък и щеше да е пълна лудост, ако почнех да скрибуцам с химикалка в лицето му, докато говори. Тук си рекох, по дяволите, ще взема да си напъхам диктофона под блузата, а отгоре ще го прикрия с пуловера си. Трудно щеше да стане, без да изглежда, че имам някакъв вид уродство. Рекох си, ама че работа, хич не ми се иска Дж. Д. Селинджър да си помисли, че едната ми гърда е квадратна. Затова, последно, натиках диктофона под ръкава на блузата, точно на подмишницата, където можех да го притискам към тялото си с ръката. Казах си, ако успея през цялото време да си стискам ръката, всичко ще е супер.

Имах чувството, че поне от три години седя в това пинто. Тъкмо се бях хванала да чета някаква статия от тазсутрешния бостънски Глъуб, озаглавена ‛Какво е късметът?“, когато точно на минутата – в девет и трийсет – той изплува из чернилката на покрития мост... Дж. Д. Селинджър!

Не изглеждаше точно тъй, както си го мислех. Косата му бе побеляла. Това ме свари буквално неподготвена. Появи се от мрака и слънцето огря косата му като сигнален пламък. На всички снимки косата му беше тъмна. Не бях тръгнала на среща с Холдън Колфийлд, обаче явно си мислех за Холдън Колфийлд. Освен това си личеше, че човекът изпитва огромно напрежение. Походката му беше като на някой подплашен или преследван – вървеше леко приведен напред, с високо вдигнати рамене... почти тичаше. Не поглеждаше ни наляво, ни надясно, гледаше право към мен. Щом като го съзрях, бръкнах под блузата си да включа диктофона и отворих вратата на пинтото, за да изляза. Той все така напредваше към мен. Стискаше едно дипломатическо куфарче под мишница. Засили се право срещу мен и каза: ‛Бети Епс?“, което естествено значеше, че беше получил или беше известен за писмото ми. Произнесе името ми неправилно. ‛Епес“ беше неговият вариант. Здрависахме се отстрани до колата. Беше по дънки, с кецове и една от тия ризи като якета. Изглеждаше в отлична форма – много слаб и жизнен. Той е много висок мъж и ме погледна отвисоко с ония очи, страшно черни, които сякаш искряха. Рекох си, мамка му, та аз тъкмо стиснах ръката на Дж. Д. Селинджър; и тогава осъзнах, че диктофонът ‛Сони“ се канеше да падне. Усетих как почна да се изхлузва надолу. Ужас! Свих си ръката, за да спре да пада. И в този момент се сетих, че имам на разположение точно 29 минути до края на лентата, преди да се чуе едно малко ‛бийп!“. Помислих си, че ако това изпиукване се чуеше по време на разговора ни и Дж. Д. Селинджър разбереше, че излиза изпод жилетката ми, щях просто да припадна. Беше кошмарно! Нямате си идея колко беше кошмарно!

Той изглеждаше не по-малко смутен. Ръцете му трепереха. Ето ти го Дж. Д. Селинджър, а пък аз си мислех, по дяволите, тоя човек едва се сдържа да не побегне. Спор няма, че му беше крайно неприятно да стои тук... всеки момент можеше да изчезне. Господи! Рекох си, виж сега, Епс, ако изобщо не се стигне до друг въпрос, то поне го питай за Холдън Колфийлд, защото всички се интересуват от него.

Най-напред благодарих на г-н Селинджър, че дойде. Той отвърна, всъщност, не знам защо изобщо го направих. Няма какво да ви кажа. Писането е много лично нещо. А защо дойдохте тогава? Защото писмото му се сторило изключително кратко, отвърна той.

Бях се стегнала страхотно. Казах му, не съм тук заради себе си, г-н Селинджър, а като пратеник на всички, които желаят да узнаят дали все още пишете.

Попитах за Колфийлд. Моля ви, кажете ми – той ще порасне ли? Ще има ли продължение на ‛Спасителят в ръжта“? Всичките ви читатели искат да разберат отговора на този въпрос.

Целият град ни следеше. Буквално всички. Старият господин от управлението на Каминз Корнър стоеше с приплеснат нос от другата страна на прозореца. Хората от обществената пералня наизлязоха и застанаха на тротоара. Други надничаха от прозорците на отсрещните апартаменти.

Продължих да го разпитвам за Холдън Колфийлд. Той каза, всичко е в книгата. Прочетете я пак, всичко е в нея. Холдън Колфийлд е само един кадър във времето.

И тук попитах: ‛Добре, значи ли това, че той няма да порасне – че няма да има продължение?“

Той отвърна: ‛Прочетете книгата.“

На всички запитвания за Холдън Колфийлд той повтаряше – прочетете книгата. Всичко е в нея. Няма друго за Холдън Колфийлд. До втръсване. Освен когато го запитах дали книгата е автобиографична. Когато му припомних какво беше споменал в онова интервю на уиндзърската ученичка – че детството му било като това на Холдън, той видимо се стресна. Отвърна: ‛Къде прочетохте всичко това?“. И ме погледна право в очите. Помислих си, че пак ще ми каже – четете книгата – и сега вече щях да му скоча на пръстите! Но тоя път ми отвърна – Не знам... не знам. Това са минали неща. Нищо вече не помня за Холдън.

Тогава оставих Холдън Колфийлд и започнах да го питам други работи. Боже мили! Просто ми се щеше да му задам поне един въпрос, на който да ми отговори. Взех да прелиствам бележника си.

Епс: Посетихте ли Индонезия?

Селинджър: Наистина не ми се говори за всичко това.

Епс: Казали сте на г-ца Блейни, че се готвите да снимате филм в Лондон. Ходихте ли?

Селинджър: Откъде изровихте всички тия стари работи?

Епс: Снимали ли сте и изобщо работили ли сте върху филм? Имате ли такова намерение?

Селинджър: Може ли да минем на нещо друго?

Епс: Разбира се. Но само като любопитна подробност, спомняте ли си как се казваше корабът, на който изнасяхте шоу програми?

Селинджър: Спомням си, да. Къншом (Kungsholm).

Епс: Били сте в контраразузнаването. Колко езика знаете или знаехте тогава?

Селинджър: Френски и немски, но не много добре. И няколко думи на полски.

Епс: Като се има предвид семейната ви среда, как прописахте?

Селинджър: Не мога да ви обясня как. Не знам дали някой писател изобщо може да го обясни. С всеки човек е различно. Писането е изключително лично изживяване. При всеки писател се получава различно.

Епс: Съзнателно ли се заехте с попрището на писател, или случайно попаднахте в него?

Селинджър: Не знам. (Дълга пауза) Честно, не знам. Просто не знам.

Припи ми се таб. Такова мъчение беше за него да ми отговори. Сгъстих въпросите. Чула бях да разправят, че навремето пишел в нарочно построено бетонно студио зад къщата си. Запитах го дали още пише там.

Той отвърна: Работното ми място е организирано така, както на мене ми харесва, и затова е удобно. Обаче не желая да го обсъждам. Не ми се ще разни типове да започнат да се мъкнат на пълчища да се катерят по стените и да зяпат през прозорците. Удобно ми е, каза той, и това е достатъчно.

Попитах го дали смята публикациите за маловажни.

Каза, че това е лесен въпрос, на който може да даде светкавичен отговор. Нямал намерение да публикува. Единствено писането било важно за него – и спокойствието, което искал, за да може да пише. Искал да бъде оставен на мира. Не можеше да ми обясни защо държи да го оставят на мира... но изпитвал същото и когато бил ученик в основното училище, после в академията, и преди, и след казармата. И сега също. Ей богу, само това повтаряше!

Естествено го попитах защо изобщо е решил да публикува, щом така категорично чувства, че това се отразява зле на личния му живот?

Не предполагал какво ще се случи. Въобще не го очаквал и когато в крайна сметка се случило, никак не му допаднало. Тоест, невъзможно било да живее нормално. Наложило се да потърси охрана за пътищата около дома си. Децата му се травмирали. Откъде-накъде животът му не можел да си бъде лично негов?

Щом е така, защо се поглавоболихте да дойдете тук? Защо не си останахте на планината? Защо не отхвърлихте писмото ми?

Той каза: Вие пишете. И аз пиша. Беше дошъл като един автор при друг. И почна да ме разпитва какво пиша. Имам ли вече книга? И таз добра! Дж. Д. Селинджър да пита Бети Епс какво тя е написала!

Отвърнах, че имам написан роман, даден на местно издателство – Садърн Паблишинг – но докато съставяха договора, двамата, които ръководеха компанията, се разделиха и ръкописът изчезна. Пазех само първите две трети от книгата. Казах на Селинджър, че толкова се бях ядосала на себе си, задето не направих копие, и на ония двамата, че ми опропастиха книгата, че никога след това не можах да се накарам да пренапиша последната й част.

Селинджър кимна и добави, че да издаваш книгите си е гадно нещо. Една камара неприятности ти се струпват на главата, щом решиш да публикуваш. Според него щяла да съм по-щастлива, ако никога не правя това. Да не публикуваш, означавало един вид особено спокойствие.

После тръгнахме да си говорим за автографите. Попитах го защо мрази да дава автографи. Отговори ми, че не вярва в това. Изцяло безсмислен жест. Посъветва ме никога да не си давам автографа, ако някой го поиска. За актьорите било нормално, защото те раздавали единствено лица и имена. Не и писателите. Те си дават книгите. И какво се получава – че по-евтиното е да си дадеш автографа. Каза ми: Никога не го правете! Никой себеуважаващ се автор не бива да го прави.

Признавам си, че аз самата никога не се бях замисляла за това. Е, да, никой още не ме беше молил за автограф – освен едно момиченце веднъж, но то ме сбърка с Джейн Фонда. Подписах се с ‛Джейн Фонда“ – сърце не ми даде да разбия чувствата на детето.

Прехвърлих се на други теми. Попитах го за дисциплината в писането.

Той отвърна, че дисциплината въобще не е проблем – или ти се пише, или не.

А стилът му? Ами, нищо не можел да каже за стила си на писане. Очевидно писателят е задължен да избира. Да взема решения. Но той самият не може да ми бъде в помощ по този въпрос.

Преминах на политика.

Веднага ме сряза – Въобще не ми пука за политиците. Нямам нищо общо с тях. Те се опитват да стеснят кръгозора; аз се опитвам да го разширя. Нито един политик не се откроявал в съзнанието му.

Пуснах се на икономика – инфлация, безработица, енергийни източници... как се отнасяше към тези проблеми?

Никак. Нищо от това не го засягало лично. Не разбирал много от тези неща.

Че не знае нищо, се превръщаше в шаблон. Това взе да ми действа на нервите. И на него не по-малко. Постоянно си местеше куфарчето, като ту го слагаше пред себе си, ту пак го подпъхваше под рамото.

После поведохме следния разговор:

Епс: Разбрах, че предпочитате храни без изкуствени торове. Мислите ли, че употребата на органично торени хранителни продукти действително е толкова важна?

Селинджър: Да, иначе изобщо нямаше да ме интересува.

Епс: Вярно ли е, че пържите единствено в студено пресовано фъстъчено олио?

Селинджър: Да.

Епс: И защо?

Селинджър: Наясно ли сте с разликата между студено пресованото олио и олиото, получено по друг метод?

Епс: Да, наясно съм. Аз не употребявам фъстъчено олио, а само студено пресовани масла. Заливам салатите си само със студен извлек от кайсиеви ядки и сусамени или слънчогледови семена. С две-три билки салатата ви става шест точки.



Тъй като не бях сигурна относно точния брой на хората, на които щеше да е интересно как Селинджър готви с растителни масла, аз се върнах към по-общи теми. Подхвърлих му въпроса за американската мечта. Вярва ли в нея?

Той каза: В моята версия за нея – да.

Когато го помолих за повече коментар, той отвърна – не, не ми се занимава.

На свой ред аз отбелязах, че Конституцията повече прилича на писана от мъже за мъже и като че ли никак не е била мислена и за жени. Това предизвика взривен отговор!

Селинджър: Само не си го внушавайте! Изобщо не ги слушайте. Кой казва, че нямате право на американската мечта, кой? Това е отвратително. Ужас! И през ум да не ви минава. Американската мечта е за всички американци. И жените са американци. Тя е и за вас. Вървете в съда. Възбудете дело, ако трябва...

По едно време се зачудих дали има намерение да спре, което, от друга страна, беше добре дошло за мен, защото лентата отиваше към края и не след дълго щеше да се чуе онова ‛бийп“. Не можех да погледна и часовника си, за да преценя колко още ми остава, защото, ако си вдигнех ръката, проклетият диктофон щеше да полети надолу като круша, а това щеше да ме довърши! Ако тогава Селинджър знаеше какво ми беше на главата, сигурно щеше да му стане смешно.

Той и без друго се засмя на два пъти. Първият път беше посред разговора ни – не зная дали от безсилие, уплах, страхопочитание, какво ли – но сълзите ми потекоха по лицето... Божичко, стана много конфузно! А и не можех да ги обърша – в едната си ръка държах гадния молив, а с другата натисках заклещения под рамото ми диктофон. Селинджър тогава се бе засмял съчувствено; протегна се и избърса сълзите ми със сгъвката на пръста си и после си изтри опакото на ръката в дънките.

Вторият път беше, когато го попитах, щом пише всеки ден, над какво работи? Той се засмя и каза - това вече не мога да ви кажа. Мисля, че се сещам какво имаше предвид.

Най-сетне Селинджър отиде да си вземе пощата. Влязох в Каминз Корнър да си купя опаковка от осем таба. Трябва да съм се забавила там не повече от десет минути. На излизане от Каминз Корнър видях Селинджър да идва насам от пощата. Пъхнах се в пинтото, заредих лентата и натиках диктофона под блузата, пуснах го и веднага грабнах фотоапарата и направих три бързи снимки на Селинджър, тъкмо заприказван от младия собственик на магазинчетата в Каминз Корнър; човечецът току-що беше излязъл и бе хванал Селинджър за лакътя. Явно искаше да се ръкува. Селинджър се вбеси. Взе разстоянието до пинтото на големи крачки и като се навря през прозореца право в лицето ми, направо ми разказа играта! Здравата ми се накара! Този път си беше сложил очилата. Очите му зад тях изглеждаха двойно по-големи.

Ето какво ми каза: Заради вас този човек, когото не познавам, не съм виждал дори, ме заприказва. Най-спокойно ме спря на улицата и ме заговори. Просто така. Дойде при мен, хвана ме за лакътя и ме заговори. Това никак не ми харесва. Звънели са на съседите заради вас, а аз не искам някой да ги безпокои заради мен. Искам да не ме закачат, да ме оставят сам на себе си. Затова се преместих тук. Дойдох тук, за да съм сам, да живея нормално и да пиша. Обаче вие и такива като вас постоянно ме преследват. Не искам да изглеждам груб. Аз съм просто човек с личен живот. Мразя вмешателствата. Мразя въпросите. Не ми се говори с непознати. И въобще не чувствам нужда да говоря с когото и да било. Аз съм писател. Пращайте ми писма, ако искате. Но моля ви, не наминавайте.

Знаех, че нямаше какво да губя повече оттук нататък. Тъй като вече се канеше да си тръгва, аз се обадих: Съжалявам, че ви разстроих, г-н Селинджър, но моля ви изчакайте. Само още една минутка. Може ли да ви снимам отблизо?

Той се ужаси. Изключено! Не!

Добре, г-н Селинджър, разбрах. Прибрах фотоапарата. Ето, няма го, нали виждате, г-н Селинджър?

Тъй като той се поспря, аз го попитах още нещо. Кажете ми честно, наистина ли пишете?

Помислих си, че ще избяга, обаче отговори: Наистина пиша. Казах ви вече. Обичам да пиша и мога да ви уверя, че пиша всеки ден. Само че не публикувам. Пиша го за себе си. За мое удоволствие. Искам да го правя на спокойствие. Затова ме оставете. Не идвайте втори път така.

Обърна се и тръгна. Докато вървеше към тъмния отвор на тунела, го щракнах още веднъж. Преди изобщо да се сетя какво друго да му кажа, той влезе в моста и се скри.

Изпратих му екземпляр от интервюто, което написах за Морнинг Едвъкит. След единайсет дена получих две ксерокопия – на бланки за поръчка, пратена до Ню Йорк. Бяха подписани от него, пуснати в Уиндзър и адресирани до мен посредством Морнинг Едвъкит. Нямам никаква представа защо ми ги изпрати. Поръчката беше до адреса на Чокълит Сууп Кампъни в Ню Йорк Сити и съдържаше заявката на г-н Селинджър за две, рекламирани от тогавашния Ню Йоркър, ученически чанти голям размер, датско производство, 16.50 всяка, в луксозна опаковка. Защо ли ми пращаше това? Почти луднах, докато умувах над въпроса.

Когато излезе статията, настана истински хаос от подобни малки дивотии – напълно достатъчни, за да те изкарат от равновесие. Оттогава имам една огромна папка, догоре пълна с предложения за работа, писма, запитвания... разни хора сякаш изскачаха и от дограмата, за да ми искат нещо. Даже се появиха и две филмови компании, които се мъчеха да ме агитират пак да се срещна със Селинджър, че да го накарам да направел филм! Някак си това ми подейства като един вид урок за онова, през което Селинджър сам бе минал, за да го превърне в човека, когото видях.

Искам да ви кажа, че никога не съм имала по-трудно интервю от това. Почти толкова трудно беше интервюто с Едуин У. Едуърдз, бившия губернатор на Луизиана, относно хазарта - три дена го причаквах из Лас Вегас. Но той е нищо в сравнение с Дж. Д. Селинджър. Онези очи на Селинджър... най-невероятните черни очи, които блестяха и те пронизваха. Толкова странни. Искам да кажа точно това – странни, странни, странни!

Това лято реших да отскоча до Англия. Интервюирах Джеймз Мейсън, актьора. Спрямо Дж. Д. Селинджър този беше писенце. Появи се в розов пуловер. Изглеждаше великолепно. Просто да го гризнеш.

Превела от английски Ренета Стоименова