Отчаянието като метод


Ляв или десен постмодернизъм?

През 80-те години ‛постмодернизъм‛ звучеше революционно - в него се пресичаше за нас иронията към собствените простаци на власт с носталгията по един Запад, който ни беше оставил далеч зад себе си. По-късно се оказа, че в голямата си част постмодерната мисъл е – нека не казвам ‛дясна‛ или ‛консервативна‛ – в последна сметка мисъл на статуквото.

Радикалната естетизация на света, от една страна, и не по-малко радикалната индивидуализация на съзерцаващия го субект, от друга, всъщност правеха всяко колективно действие нелепо. За каква кауза можеш да се бориш, ако светът наоколо е симулация, игра на знаци, конструкция? Подобен весел агностицизъм беше особено удобен за една определена източноевропейска интелигенция, която се чувстваше погнусена от масите, нахлули в обществения живот, от грубото избликване на частния интерес, и която в него намираше оправдание да стои настрана. Спомнете си постмодерната фиеста, хепънингите, дискурсивните ребуси, сляпата баба ‛реалност-нереалност‛ от края на 80-те – тогава ни се виждаше, че се борим за нещо – оказа се, че просто сме придружавали и-без-това-случващото-се.

Всъщност, още тогава се бяха очертали две тенденции в постмодернизма: за едната, представяна най-добре от Фредрик Джеймисън (и към която се причисляваше моя скромност), постмодерната ситуация беше нов обект на изследване, за другата, която свързваме с Жан Бодрияр, ставаше дума за нов тип субект – нов мисловен ред, нови задачи пред мисълта, нова идея за истина. Тази втора позиция ни поставя пред сложни дилеми, включително морални: не ставаше ли дума за своеобразно предателство на мисълта? Не се ли оказваше интелектуалецът съучастник на света, когото е трябвало да разбере? От друга страна, колко изкусително изглеждаше това да захвърлиш мухлясалата интелектуална дисциплина, да съчетаеш изкуство, наука и шаманизъм в една нова игра на стъклени перли! Да произнасяш едни такива драматични предикации: ‛всяко Х е У‛, ‛няма вече Z‛...

Отчаянието, според обичайната езикова интуиция, е моментно състояние. В случая с радикалния постмодернизъм на Бодрияр – който нарекох постмодернизъм-субект – то се превръща в устойчива поза, в жанр. Няма как да разбера и няма от каква позиция да разбера, и няма защо да разбирам, защото, както при законите на Хайзенберг, съм част от наблюдаваното и присъствието ми го предопределя. Изход от този омагьосан кръг не може да има, защото дори и най-безкористната ми критичност съдържа някакъв интерес, най-добросъвестното ми деидеологизиране – идеология. Ако обаче възприема обратния ход и наместо да се отдалечавам от обекта, тръгна фронтално към него – като терорист, опасан с експлозиви, като компютърен вирус – въоръжен единствено със своето интелектуално отчаяние, аз въвеждам вътре в света онази другост, която той е загубил. Няма да разбера, няма да построя стройна теория, няма да удържа критична дистанция - но пък ще поставя под съмнение тази безгранична позитивност, в която сме се озовали.


Обратимостта

В центъра на тази интелектуална нагласа не е релативизмът, както обикновено казват, а по-скоро едно радикално опространствяване на света. Опространствяване, което води не само до връзки на всичко с всичко на принципа на ризома, но и до една определена вяра в обратимостта на събитията в света, в отхвърлянето на съдбовната предопределеност на случващото се.

Забележете само как леко посрещнаха смъртта на този ‛ленив радикал‛; едно типично заглавие, с което се съобщаваше за нея и което ми попадна, беше: Бодрияр беше настигнат от реалността. Някак не ни се вярва съвсем, че тъкмо с него може да се случи нещо фатално, необратимо, трагично – та нали сам той толкова пъти беше инсценирал, обсъждал, естетизирал собственото си изчезване! Как да го взимаш сега на сериозно?

В определен смисъл завръщането на вярата в обратимостта е пряк резултат от победата на ‛решителните обитатели на пространството‛ над ‛набожните наследници на времето‛ (Фуко). Времето почва да се мисли като пространство, екзистенциалната дълбочина на живота е съкратена, пост-християнският човек преживява себе си отвъд мъчителното ставане на света, като един вид турист в пространството, на когото са осигурени всички условия за безпроблемно прекарване. Митичният потенциал на това се вижда в един все по-упорито появяващ се фантазъм за пътуването във времето – връщам се назад или отивам напред, без да се променям. Митичен, защото, помислете, ако се върна във времето, когато съм бил на 10 години, ставайки именно такъв, какъвто съм бил тогава (а това значи, че нямам представа за онова, което ще ми се случи по-късно), то за никакво пътуване не може да става дума (вечното повторение на Бланки от ‛Вечността чрез звездите‛ е съвсем друг фантазъм).

За Бодрияр ние сме в процес на изтриване на ХХ век, всичко се рециклира, циркулира, започва на чисто. Реалността на събитията е свързана с края, нещо е, доколкото в един миг ще престане да бъде. В момента, в който сме се освободили дотолкова, че да можем да играем с края, да го симулираме, да го отменяме, да го повтаряме до безкрай, ние по необходимост потъваме в нереалност – нищо не свършва, нищо не се случва. Светът на тоталната размяна е чисто пространство, в него събитията ‛стачкуват‛. В известен смисъл няма събития, защото нищо не може да бъде фатално непоправимо, всяка лента може да се пусне обратно.

Един такъв пример е комунизмът. 90-те години са, според Бодрияр, мащабна операция по неговото изтриване, поправянето, пренаписването на миналото в оруелов стил, сякаш нищо не е било. Сякаш миналото може да се случи отново, да се случва безкрайно.


Прелъстяването

След Символичният обмен и смъртта (1976) Бодрияр се отказва от критичната позиция по отношение на света, свързана с дистанцията между субект и обект. Новата му поза е тази на имитиране, на сливане с обекта. Ако светът е шеметен, еклектичен, повърхностен, нима трябва изследователят да бъде строг, последователен, задълбочен? Новата си миметична стратегия Бодрияр сам нарича ‛прелъстяване‛. Но прелъстяването не е апология на постмодерния свят, донякъде то напомня хистеричния симптом, където пациентът изобразява проблема си със собственото си тяло (в случая ‛Дора‛, фройдовата пациентка, кашля като баща си, когото несъзнателно желае). Прелъстителната стратегия е един вид преболедуване на света, усилване на патологичните му тенденции.

Сравнението с хистерията, струва ми се, дава един важен ключ към постмодерната мисъл, който откриваме и в споменатата повратна книга на Бодрияр: в нашия свят смъртта е извадена от обръщение, умирането вече няма значение, в него няма поука или смисъл, а мъртвите са ‛сегрегирани‛ и вече не участват в света на живите. Хистеричният припадък също няма отношение към истинската смърт: той имитира смъртта, играе с нея, но не заради абсолютната другост - последна граница на всички човешки усилия и надежди, а заради другия, върху чиито чувства припадащият опитва да влияе. Умирам, за да те накажа, за да разбереш, че ме обичаш. Триумфът на разменната стойност над потребителната, на функцията над празничното разходване (Батай), на пространството над времето в последна сметка изваждат смъртта от човешкия хоризонт, заменят я с хистеричната симулация. Наместо да мери с нейния аршин – матрица на всяка негативност - посмодерният свят остава вътре в собствената си позитивност, където мястото на трансцендентното е заело едно перманентно надбягване. Единственият начин да обозначиш реалното е да симулираш по-реално-от-реалното; да, еротизмът е възможен само като порнография, визуалното като неприлично и т.н.

Какво прави изследователят в тази ситуация? Единият вариант е да следва универсалния културен модел - да върне в света ролята на абсолютната граница с някаква нова интелектуална аскеза. Бодрияр прави обратното, бута това, което и без това се клати (Ницше), радикализира фалша, като сам става част от него. Но внимание: подобен жест може да се направи от един и веднъж, не може да има ученици нито на Ницше, нито на Бодрияр, защото в повторението смисълът на жеста се преобръща.


Съпротива на инертните маси

В последна сметка, основното недоразумение около Бодрияр – както при критиците, така и при почитателите му, както у нас, така и в САЩ – е представата им за него като говорител на един аристократичен елит, който не иска да си цапа ръцете с реалността, на фини, неразбираемо говорещи хора, които са се издигнали над модерната тълпа, които презират демокрацията, истината, науката.

Въпросът не е в интелектуалния произход на самия Бодрияр, който тръгва към постмодерното от крайното маоистко ляво. Нито в селския му произход (баща му е полицай) и презрението на френската ‛държавна аристокрация‛ (Бурдийо) към неговите занимания, което впрочем е причина този германист да се насочи към сравнително по-демократичната тогава в сравнение с литературата или философията социология.

Бодрияр е говорител на низините, на нищите духом в един определен смисъл, до който го е довел анализът на съвременния капитализъм. Този капитализъм е заменил производителя с консуматора, творбата със зрелището, политиката с общественото мнение. Бодрияр говори от позицията на новия, анонимен, масов човек - онзи несмилаем остатък на шеметно ускоряващата се размяна, инертната маса от другата страна на телевизионния екран. От позицията на консуматора, не на производителя, на онзи, когото опитват да лъжат, не онзи, който сам лъже. Приемете го като гледна точка, като повествователен похват.

Новите мълчаливи маси са в състояние на световъртеж, шеметното състояние на света непрекъснато разколебава очевидностите, кара ги да объркват горе и долу. Постмодерната ситуация в този смисъл малко напомня Декартовия зъл гений, който ме мами. Възможно е той да е измислил всичко - небето, въздуха, земята, фигурите, цветовете, звуците, усещането за собственото ми тяло, за да ме измами; и все пак остава едно, в което мога да съм сигурен - има една инстанция, към която би била насочена подобна измама, той мами именно мен, следователно съществувам. (Спомняте си, че Декарт се отдава на подобни медитации, след като прекратил един активен живот и започнал да прекарва много време в леглото.)

Инерцията на зрителя-консуматор, мълчаливата му, ирационална съпротива е последната спирачка пред една откачила политико-медийно-икономическа машина. Най-реакционното в този смисъл става прогресивно, ирационалното добива смисъл. Така при Бодрияр ‛не‛-то на френския избирател на европейската конституция се оказва наказание за прекалената сигурност на ‛да‛-то, ударът по Америка взима формата на собствения ни фатазъм, Войната в залива не се е състояла. (Изразът на това инатене на низините ме кара да разбера подобни позиции, с които иначе съм несъгласен). Срещу симулацията на абсолютното добро – капризност, неверие; срещу префинената комуникационна машина – упорство, безотговорност. Съпротивата на материала като последен рубеж на реалността.