Чатуратура

Откъси от чатове могат да се прочетат в доста романи от последните години, но аз поне досега не бях чел цял роман, написан под формата на чат. Разбира се, дали "Шлемът на ужаса" изобщо е роман, е под въпрос, но този въпрос ще оставя на жанроведите. Нека засега приемем, че Пелевин разработва нова форма, с която да ни съобщи нещо старо – че няма нищо ново. Стилът на Пелевин принципно е изпълнен с парадокси, но този път става дума за фундаментален парадокс, заложен като динамитен заряд в самите основи на произведението.

Деветима души (девет виртуални души) се събуждат последователно в някакъв чат, пишейки под натрапени им никове (прякори). Редица детайли в идентичната обстановка, в която твърдят, че се намират, както и в съня, разказан от потребителя с ник Ariadna, ги навеждат на мисълта, че са попаднали – незнайно как − във виртуален лабиринт, основан на мита за Тезей и Минотавъра. На всичко отгоре, чатът им явно се следи от бдителни модератори, които изтриват всеки опит да се предостави някаква истинска информация за реалната самоличност зад никовете. Параноята се засилва, когато си дават сметка, че най-вероятно един от тях ще трябва да изиграе ролята на Тезей, а друг – на жертвения бик.

Пелевин играе сръчно не само с древногръцкия мит – който вписва "Шлемът на ужаса" в поредицата на "Канънгейт прес" − а и с купища ключови мотиви от историята на световната култура, както и с любимите си от по-рано фетиши на консуматорското общество. С подскоците от Шекспир до Дейвид Линч, от Набоков до Уилям Гибън и от Е.Т.А. Хофман до Калвин Клайн като в игра на дама се изгражда един интерактивен металабиринт, в който главният герой е читателят.

Но и самият чат-роман-пиеса на Пелевин, самият наличен текст иконично онагледява това, което е, а именно − лабиринт. Той криволичи насам-натам, зацикля, връща се и минава по няколко пъти през едно и също място, задължително оставя отхвърлени отклонения, пренебрегнати коридори. "Шлемът на ужаса" е едновременно литературно риалити-шоу и план за виртуален симулатор, където четящият така и до края не остава съвсем наясно каква роля му е отредена и дали пияният (буквално) морков в средата на лабиринта не е самият той. Можехме да наречем „Шлемът на ужаса“ киберпънк, ако той не играеше и със самия киберпънк; можехме да го впишем в гнездото на теориите за световната конспирация, ако той не се подиграваше откровено и с тях. А в крайна сметка Пелевин се изгавря и със собствената си сложна конструкция, защото цялата манипулативна игра на лабиринти и минотаври не е отчела една простичка възможност: че на Тезей може да не му се играе.

И все пак написаното от Пелевин – каквото и да е то – не е просто хахава игра. Уж лековато и с много шегички, къде насериозно, къде с език в бузата, "Шлемът на ужаса" наднича в механизмите на виртуалното общуване и в безкрайните простори за манипулация на човешкото съзнание, които се откриват там. Той онагледява един виртуален микросвят, в който никаква действителност не може да бъде засвидетелствана: както казва никът Monstradamus, "Виждам единствено букви, излизащи на екран".

Определено ми е любопитно каква съдба ще има – в световен мащаб – произведението на Пелевин. Защото то е по някакъв начин нито рак, нито риба: вмъква се в стилистиката на чата, прави се на виртуално, а в същото време е дълбоко литературно; и е претенциозно едновременно по естетски и по урбанистично-консуматорски. Това, което мога да кажа за себе си е, че – чисто читателски – аз харесах тази книга. Навярно щях да я харесам и повече, ако българският й превод не звучеше изненадващо прашасало-книжно. Особено странна е настойчивата употреба на архаичната форма "бе" вместо "беше". Ще има да се зверят българските чатъри!