На поход към успеха

Тиражният успех на „Стъклената река“ изправи Емил Андреев пред един логичен проблем: да опази популярната привлекателност на своя роман, като в същото време надмогне очевидните художествени недостатъци на първия текст. „Проклятието на жабата“ е отговор на този въпрос; няма съмнение, че той е работен по-дълго и по-внимателно, с амбицията да се потвърди и надхвърли постигнатото до този момент. Формулата на успеха се търси в съчетанието на носталгичния провинциален наратив от ранните „ломски“ разкази с тръпката на сензационното четиво и всичко това повдигнато върху степента на интелектуалната проблематика в адаптиран за масова публика вариант. Тази формула сама по себе си е успех за българската литература, защото показва добра ‘глобалистична’ ориентация с уважение към традицията на родния опит. Книгата се чете увлекателно, макар че и в двете й части по нещо спъва безпроблемното удоволствие на жадния поглед. В първата част това е разтегленият (особено в първите десет-петнайсет глави) „дребен“ наратив за живота в тоталитарно-провинциалния Олм; във втората – еднообразието на псевдоепистоларния жанр. Но Емил Андреев безспорно е добър разказвач. Спасяват го романтично-сантименталната атмосфера, която някак си „изравнява“ хлътването в сюжета, мекият хумор и, разбира се, любовта към детските спомени у всеки човек. В начина, по който Андреев описва дребната романтика на едно отминало, но по някакъв начин скъпо за няколко поколения българи време, има спомен от умението на Вазов да разказва възрожденското в „Чичовци“. Във втората част епистоларният подход трудно издържа претоварването с перипетии и обрати на сюжетното действие. Музикалната тема е добро попадение; виолончелото изобщо излезе на мода в българската литература през последната година. На равнището, в което говори за музика, текстът е подчертано коректен и добре информиран (дори си мисля, че авторът сам трябва да има някакъв опит); алюзиите с известни фигури от българския музикален живот биха могли да подразнят някого, но се вписват в стремежа към популярния интерес. Може би най-сериозният проблем на романа е в повествувателното несъвпадение между двете части. Наистина, то е заявено като съзнателна структурна цел, но при все това подсказва за липса на по-подходящо решение.

Вторият роман на Емил Андреев е по-добър от първия. Няма значение дали ще получи награди, или не. Но интригата продължава, така както ни я задава самият автор: какъв ли ще бъде другият текст? Отдих в разкази или поход към романните върхове?