Сбогуване с Уилям Мередит

9 януари 1919 – 30 май 2007



Преди 40 дни си отиде Уилям Мередит, един от най-значимите американски поети на ХХ век. Неговият богат на събития, труд и емоции живот е сам по себе си една поема за човека, която той продължи да пише до сетния си дъх. Защото освен таланта на велик творец, Уилям Мередит притежаваше и най-важния талант на този свят – талантът да бъдеш Човек.

Роден в Ню Йорк Сити, той е потомък на стара уелска фамилия, на чийто герб е изобразен изправен ревящ лъв. Сред отвъдокеанското родословно дърво се откроява гуверньорът Морис, ‛един от значимите автори на Конституцията на САЩ‛. Прадядото на Уилям, Уилям Морис Мередит, роден през 1799 г., е юрист и политик и министър на финансите в администрацията на президента Закари Тейлър.

Уилям Морис Мередит, Мл. избира друго поприще – на воин, учител и поет като и в трите тези роли, отредени му от съдбата и съзнателно следвани от него, остави дълбоки и значими следи. Воинът, Учителят и Поетът в него образуват една особена сплав, която е го прави уникален като творец и човек. Такава е и поезията му, непретенциозно изящна, от класическа, до напълно съвременна но по форма.

България е щастлива, че го покани през 1979 г. след гостуването му на Стружките вечери на поезията, а по-късно го направи и свой почетен гражданин. Той се влюби в страната и в народа ни от пръв поглед и тази обич се задълбочаваше с годините, кулминирайки напоследък в една мечта да изгради тук колония за хора на изкуството ‛Вапцаров-Мередит‛ и да прекарва по-дълго време в България. Той направи много за популяризирането на българската поезия и култура в САЩ още в началото 80-те години и продължи да поддържа, разширява и укрепва изградения мост с постоянни ежегодни посещения, придружаван от всеотдайния си приятел и спътник в живота Ричард Хартайс. Неизброимите му приятели, почитатели и познати от всички възрасти навсякъде са свидетелство за благородната му и светла природа. Студентите му говорят за него с топлота и благодарност за озарението, с което ги е дарил за цял живот.

Поезията не е само онова, което поетите пишат. Тя е и онова, което правим, за да докажем, че сме хора при движението ни през зоните на мрака към светлината и любовта, ‛въздесъща в природата като двигател и награда‛, които Уилям получаваше и раздаваше непрекъснато, всекидневно, на всичко, до което се докосваше: хора, животни, растения. Виждам го как с труд, но със сияещо лице и усмихващи се очи, излъчващи дълбоката синева на безкрайността от където идваме и накъдето отиваме, изричаше: ‛Преди инсулта това изглеждаше просто нещо, но сега ми е много трудно да говоря… Добре съм, но не съм точно добре… Да се уча да говоря, ми е много трудно, но аз се старая да се уча и да се упражнявам всеки ден. И научаването да говоря е прекрасно.‛ Или при друг опит за разговор, на въпрос не му ли идват стихове: ‛Реката е красива, дърветата са красиви и това ми харесва, защото се отпускам там, но не мога да си го представя ясно, за да го изкажа…‛ ‛Аз виждам всичко това – планетата и звездите и съм един щастлив човек…‛, често казваше той през последните си години. И всеки ден упорито работеше над ‛своите маниери‛, които бяха естествено изящни, рицарски.

Спомням как си по-миналото лято се отбихме в едно малко ресторантче на път от Ню Лондон за Уотърфорд. В съседство с масата, на която седяхме, имаше двойка възрастни, по-млада жена и момиченце на 4 – 5 годинки. Докато чакахме да ни сервират, детето и Уилям бяха установили контакт от разстояние и се наложи бабата да се обърне и да дойде с него на нашата маса. След по-малко от 5 минути Уилям рецитираше едно от знаковите си стихотворения, ‛Основна работа‛:

Стихове трудно четем
Слаб за картини е взорът
Слухът за музика – глух
И трудни за обич са хората.

Но било по инстинкт наследен
Или осенени от горе
Най-после ум, взор и слух,
И голямото мудно сърце, ще се трогнат.


После и детето каза някакви стихчета, гледайки с интерес Уилям през цялото време, слушайки бавната му, понякога накъсвана от паузи реч. След малко дядото и майката на детето също се присъединиха към подетия непринуден разговор. Връзката му с поколенията беше абсолютно активна и му доставяше удоволствие. Ето началото на стихотворението му ‛Далуизка ферма‛:

"Ще живееш ли достатъчно дълго, за да седнеш под сянката
на това дърво, дядо?" – децата попитаха.
И отвърна китаецът стар, садейки фиданката:
"Когато си появих на този свят, той не беше пустиня."
Аз самият до днес съм отгледал няколко буйно растящи дървета
и деца изцяло от думи,
но това са приятелства с истински деца и дървета,
които ще станат навярно мое свидетелство, моето най-добро слово.