Между Пруст и Путин

Умом Россию не понять...
Ф. И. Тютчев



По една случайност четох „Френското завещание“ в Сърбия, където Андрей Макин бил вторият най-четен чуждестранен автор след Орхан Памук. (Така поне ми казаха и предполагам, че класацията не включва Дан Браун, Гришам и сие). Удачно е обаче този роман да се чете в чужбина, защото проблематизира най-вече раздвоението между родно и чуждо, трудностите на националната идентичност и в крайна сметка относителността на произхода.

В малко, с нищо незабележително градче в прашната руска степ живее Шарлот – французойка, отдавна напуснала родината си. Нейният внук е Андрей Макин. Намираме го най-напред като дете, „облъчено“ от спомените на Шарлот – разказани и материални. Безпроблемното и очарователно пребиваване в пресъздаваната от Шарлот атмосфера на френската „бел епок“ постепенно и неумолимо влиза в конфликт и със суровата съветска реалност, и с историческото знание, преподавано в училище: образът на Николай II от посещението му в Шербург не може да съвпадне с онзи от Кървавата неделя. Конфликтът, естествено, се задълбочава с навлизането в пубертета, особено когато става ясно, че фамилната история далеч не се състои само от приятно-екзотични сцени... Съзряването на младия човек е вероятно една от литературните теми, които никога не омръзват – защото е близка всекиму.

„Френското завещание“ принципно е автобиографичен роман – и ако всичко, разказано в него, действително важи за самия Андрей Макин, то нищо чудно, че е станал писател. По-важни са обаче изключителното майсторство, с което е написан, пленителната сила на разказването, прустовското очарование, с което миналото изплува от съхранилите го вещи. И тъй като в литературата нищо не е случайно, самият Пруст, разбира се, присъства в спомените на Шарлот-Андрей като изтънчен денди.

Дали защото е много искрен или защото е много добре съчинен, но романът на Макин дублира раздвоението и съмнението на неговия собствен олитературен персонаж. Започвайки по френски, той става все по-руски – и, за да бъдем честни, влиза в течението на отколешните идеологеми и клишета за Русия и руската душа, постоянно произвеждани в самата Русия, изнасяни навън и после внасяни обратно. Русия може да бъде само огромна, необяснима, мистична, смайваща, могъща и необуздана в радостта и страданието си – и героят на Макин в крайна сметка с радост приема тази идентичност, която, разбира се, има и своето чисто политическо измерение. Залегналите във „Френското завещание“ политически послания се родеят с тези от филмите на Михалков: на великата руска душа съответстват консерватизмът и самодържавието. В този смисъл едва ли може да бъде учудващо, че Макин харесва режима на Путин – макар да живее не при него, а във Франция. (Доста по-учудващо е, че за Макин не съществува статия в руската „Уикипедия“, но пък и това вероятно е поредното противоречие...)

Но ако при Никита Михалков цялата тази идеологическа линия в един момент се превръща в православно-самодържавен кич, Макин явно е твърде голям майстор, за да се плъзне по тази плоскост. „Френското завещание“ наистина е много добро четиво (апропо, и хубаво преведено) и със сигурност отива много напред в личната ми класация за годината. И – тъй като проблематиката за националната идентичност е отколе възлюбена в България – романи като този показват, че на тази тема и днес може да се пише смислено, увлекателно и адекватно към съвременната чувствителност. Само че и за българщината да пишеш, пак акъл се иска...