Трикстерът е такава митологична фигура, която не единствено поставя под въпрос съвършенството на света, но и през самата себе си подчертава това несъвършенство. Когато преди време нарекох Николай Бареков, водещият на предаването ‛Тази сутрин“ по bTV, трикстер, имах предвид именно това: че неговото присъствие прави релефно несъвършенството и на политиката, но и своето, вкарва ги във фундамента на медийната си работа, утвърждавайки по този начин, че от двете има неща, доста по-важни, и за тях следва да се грижим: журналистът за новината си, лекарят за пациента си, учителят за ученика си, а ако може – политикът за избирателя си. Макар че в повечето случаи последният или не може, или не иска. Трикстерът обаче снове между всички тях, за да показва и доказва, че в несъвършения свят човек все пак може да бъде свободен и значим.

Там е обаче целият проблем на трикстера: че в един момент не му стига да снове, приисква му се и да твори. И тогава творението му, както можете да си представите, излиза недъгаво, уродливо, изкривено. Трикстерно. Защото няма творение, което да изпълва съвършенството, винаги има някаква там пролука, пробив, нащърбеност, цицина, пукнатина или издатина.

Николай Бареков, за жалост, напусна първата функция на трикстера, вкара се във втората. Не зная кога точно стана, но стана. От медийна фигура, която подчертава и напомня несъвършенствата (ни), се превърна в медийна фигура, която реши за себе си, че е съвършена и – нещо повече – реши, че може и на зрителя да посочва кое е съвършено и кое не. В тази посока май най-силно му повлияха неговите разправии с Волен Сидеров, лидера на ‛Атака“. Не че Бареков не е прав в убеждението си, че този човек е вреден и за българските граждани, и за българската държава, но в един момент той напусна медийната си роля на опонент, за да стане пропонент. И тогава от симпатичен трикстер се превърна в досаден бонза.

От екрана вече не ни гледа човек, който ни призовава да мислим, а друг, който ни учи как да мислим. Бонзата е фигура, която изведнъж започва да се взема много насериозно, да поучава другите, да им обяснява кое е вярно и кое не. Йосиф Бродски казва някъде, че това е абсолютно самоубийство и че той винаги се е пазел като дявол от тамян да не му се случи. Николай Бареков обаче допусна точно такава метаморфоза: в един момент реши, че от него, от неговото предаване и от неговата телевизия едва ли не зависи цялата българска политика, че той нарежда пъзела й, че издига или сваля лицедеите й. Ако се вслушате в думите му, почти всеки път от екрана ще чуете успоредицата, която прави между медии и политика – и двете били глобални теми, и двете съставлявали свят. Казано по друг начин, едното е равно на другото, те са единосъщни, следователно – припокриващи се. Следователно предаването ‛Тази сутрин“ вече не е трибуна, ‛Тази сутрин“ вече е амвон. А Николай Бареков е оня уредник на храма, оня главен бонза, който решава кой ще се възправи на този амвон и кой не, кой ще говори от него и кой не. Нещо повече, в края на всяко говорене той обяснява какво точно (ни) е било говорено: обобщенията след всеки разговор играят тъкмо тази роля – да не вземе да се обърка зрителят, та да разбере нещо, което всъщност не бива. Истината е у бонзата и само у него, всичко друго е извън нея. Не по друга причина, а защото той е единствената.

Николай Бареков изпадна напоследък в беса, който преследва българската журналистика от дълго време: че е власт и то не само четвърта, но и първа. Да, така е, но тя е власт не на разпореждането, а на отговорността. Само че мнозина я провиждат единствено и само като разпореждане, като правене на неща с думи. Каквото каже медията, това става – ето фундаменталното убеждение, което води медийните бонзи (Николай Бареков не е единствен) в тяхната журналистическа работа. Ала фундаменталното лесно може да се превърне и се превръща във фундаменталистко: и тогава превърналият се бонза трикстер вече не забавлява, а досадява. Кредо на журналистиката е не да наставлява, а да усъмнява. Когато обаче забрави това кредо и вземе да гради свят, този свят – тя самата знае това - излиза винаги несъвършен. И смешно е, и жалко е, когато опитваш да представиш този свят за повече от това, което е. Самият ти попадаш в неговото несъвършенство, нещо повече – ставаш неразчленима част от него. И тогава, вместо да поставяш негодния свят под въпрос, самият ти си поставен под въпрос. Ти и твоята годност...