Проблемът с комарите… и други въпроси на документалното кино

На 42-ия международен кинофестивал в Карлови Вари (29 юни – 7 юли 2007) нашият документален филм ‛Проблемът с комарите и други истории“ получи Специално отличие в конкурсната категория ‛над 30 минути“. Зад успеха стоят сценаристите Лилия Топузова и Андрей Паунов (той е и режисьор), операторите Борис Мисирков и Георги Богданов, продуцентката Мартичка Божилова.


Божидар Манов: Искрени поздрави за наградата в Карлови Вари, защото тя е важна не само за вас като автори, за вашата продуцентска компания и приятелска група, но и за българското документално кино. Филмът беше в състезание с други 9 заглавия, които се бореха за две награди. Първата е за чешкия филм ‛Изгубената отпуска“ на Луция Кралова. Как приемате вашата награда, след като знаем какви са усилията за създаването на успешен документален филм?

Мартичка Божилова: След 3 години и половина работа сме много доволни, разбира се. За филма всъщност това бе вторият фестивал след Кан, но там имахме специална прожекция извън конкурса.

Божидар Манов: Имате и много покани за бъдещи фестивали...

Мартичка Божилова: Фестивалната стратегия е нещо много специфично, с което всеки продуцент и режисьор трябва да се съобразява. Отчитайки характера на филма, решихме този път да подходим нетрадиционно - да предложим нашия 100-минутен пълнометражен филм, заснет на лента 35 мм, най-напред на големите световни фестивали. Кан и Карлови Вари са категория „А“. Следващите покани са на същото равнище: най-големия северноамерикански фестивал в Торонто, най-големия азиатски в Пусан, най-големия балкански фестивал в Сараево, после Лондон, Солун, Варшава, Рейкявик, Лайпциг, Висбаден…

Божидар Манов: Вас ви сполетя добър успех и с предишния филм „Георги и пеперудите“ – много фестивали, разпространение в киносалони с билети, реално филмово битие. Андрей, как си обясняваш този резултат, въпреки неудобството на такъв въпрос тъкмо към режисьора?

Андрей Паунов: Не размишлявам по въпроса, честно казано. По-голяма част от нашето време е инвестирано в обмислянето на идеи, в тяхното финансиране и в производството на филми.

Божидар Манов: Марта, от твоя гледна точка като продуцент, кое заложи успеха на „Георги и пеперудите“, а сега и на „Проблемът с комарите...“?

Мартичка Божилова: При „Проблемът с комарите“ вече бе много по-лесно. Аз бих говорила повече за „Георги и пеперудите“, защото това беше дебютният ни опит. Тогава се събра нашата група и решихме да правим добро кино по начин, който ни харесва, с възможно най-малко компромиси. Тоест, да снимаме на лента, да си оставим време материалът да отлежи и да работим само с хора, които заради идеята са готови да инвестират много време. И затова отидохме направо в Амстердам, на пичинг форума. Така беше финансиран ‛Георги и пеперудите“.

Божидар Манов: И след това тъкмо в Амстердам спечели...

Мартичка Божилова: ... голямата награда ‛Сребърен вълк“. И всички финансисти, които бяха заложили на дебютанти, останаха удовлетворени. Повечето от тях финансираха с удоволствие и ‛Проблемът с комарите“.

Андрей Паунов: До голяма степен ‛Проблемът с комарите“ се случи благодарение на първия филм. Иначе като проект беше почти нефинансируем.

Божидар Манов: Това е важен и интересен въпрос. Вие пробивате в стара Европа с високи амбиции, с грижливо отглеждане на темата, максимализъм в производствените изисквания, 35-мм лента и т. н. – направо с маршалския жезъл в раницата, а не игра на дребно. Това, разбира се, носи рискове. Андрей, докато зрееше идеята за „Проблемът с комарите“, а ти сам спомена, че тя е трудно финансируема, какво те мотивираше да отидеш тъкмо в тази посока?

Андрей Паунов: Не знам, маята беше така замесена, че имаше възможност да се направи по-рисков филм. Това рядко се случва.

Божидар Манов: „Георги и пеперудите“ имаше един тип разказвателна структура с централен персонаж – доктор Георги Лулчев, и галерия от неговите пациенти в психиатричната клиника. „Проблемът с комарите“ има много фрагментарни епизоди, галерия от персонажи и изграждане на една бавна, но постепенна повествователна структура. Кое от двете ти се стори по-лесно като творческа задача?

Андрей Паунов: Не мога да сравнявам двата филма. Ако сега тръгна да правя „Георги и пеперудите“ наново, ще ми бъде много по-лесно, но тогава ми се струваше най-трудното нещо на света. А след това „... комарите“ ми се стори десет пъти по-сложен.

Божидар Манов: Марта, как се управлява мъжки отбор от режисьор и двама оператори, които трябва да удържаш в рамките на определен бюджет, осигурен с огромни усилия?

Мартичка Божилова: Киното навсякъде се финансира трудно. Не само в България е така. За пълнометражен документален филм с определени художествени амбиции е още по-трудно. Когато вече има ясна идея и сценарий, следват редица срещи, убеждаване как това е най-великият режисьор, най-великата тема и накрая, за да стигнеш до договор, вече са изминали няколко години. За „... комарите“ успяхме да привлечем копродуценти от Германия, САЩ, Холандия, Финландия, Англия.

Божидар Манов: Това наистина е сложна международна копродукция, много трудна за организиране и осъществяване. Ако не е производствена и търговска тайна, какъв бе бюджетът на „Георги пеперудите“ и сега на „Проблемът с комарите“?

Мартичка Божилова: „Проблемът с комарите“ е три пъти по-скъп от ‛Георги и пеперудите“.

Божидар Манов: Засегнах този въпрос, защото зад него се крие същината на продуцентския труд – умението по неясна и несъществуваща формула да печелиш доверие на опитни в професията хора. На големите международни форуми, където се срещат проекти от цял свят, е необходимо с пестеливи изречения, при това на чужд език, да покажеш, че в твоя проект има хляб. Андрей, какво видя в идеята ‛филм за Белене“?

Андрей Паунов: Пространството и обкръжението на това място даваше огромни възможности да се потопя в тях, да се давя и да вадя различни парчета, от които да се сглоби драматургия. Беше неустоимо да не се хвърля там. От друга страна, всички решения във филма не са предизвестени, те идват от самия материал и историята. Ако рано се спреш на точно определени параметри, после в процеса на работа може да пропуснеш много други интересни възможности.

Божидар Манов: Ти имаш шарен житейски опит. След образованието по режисура в НАТФИЗ живя 7 години в Америка. Там се препитаваше от други професии – готвач, бояджия, градинар... И след това правиш тези документални филми, в които усетът, интуицията и отстраненият поглед виждат необичайното в обичайното поведение, небаналното зад баналните събития. И в двата филма, изграждайки фрагментарна, „сглобена“ драматургия, винаги в общата спойка на разказа присъства твоята недоизказана, но много четлива авторска идея и върху нея - деликатен хумор и прикрита ирония. Така ли трябва да разчитаме режисьорския ти почерк?

Андрей Паунов: Ти го казваш, аз не се самоанализирам, но мисля, че горе-долу обясняваш нещата. И в двата филма всичко е парчета реалност. Може би една от причините да накланят към игралното кино е точно това, че след като отидеш в реалността и в истинската действителност, и там намериш герои, ситуации, сюжет, които искаш да разкажеш, се минава още веднъж през сценарния етап и тези парчета наново се сглобяват като драматургия, което доближава процеса до игралното кино.

Божидар Манов: Много се радвам, че чух тези разсъждения, въпреки обичайното за режисьорите нежелание да се самоанализират, защото мисля, че точно ти, от привидно неорганизирана и свободна монтажна структура, изграждаш отчетливи линии на отделните персонажи. В „Проблемът с комарите“ има великолепна галерия от персонажи: дунавските рибари, кубинецът Фернандо Диас, местният фотограф-летописец на Белене, местният музикален гений – пианист и композитор, учителката по състезателни танци, бившият кмет и бивш офицер от ДС, зловещата Юлия Ръжгева – някогашна надзирателка в лагера, нейната дъщеря, италианският католически свещеник, войниците от мироопазващите мисии в Ирак, Косово и Босна. Разнородни типажи, които топосът събира на едно място - те всички са в Белене. Но отвъд тази „случайност“ на съдбата, те се оказват споени в много интересен социален паноптикум и така, уж мимоходом, извеждат темите на филма: миналото с ужасяващия лагер на остров Персин, после затвора, бъдещата атомна електроцентрала, днешната безработица, възможностите за творческа изява на хората от малкия град, безвремието на войниците от базата на НАТО, след като изведнъж се оказахме ъгълче от военната карта на Европа. И всичко това е опаковано в сюжетната „хватка“ с комарите. Това е par excellence амбициозна художествена структура, която би могла да работи успешно и в игралното кино, ако се направи талантливо, и в документалното кино, ако се напълни със силен материал. Дори си позволявам да кажа, че успешният документален филм е по-труден от успешния игрален, защото авторът е ограничен от реалиите на материала, от типологията на персонажите, от достоверните конфликти и ситуации.

Андрей Паунов: Има още и морални ограничения в контакта с персонажите, и отговорност към историите, които се разказват, и погледа върху тях, и доверието на хората. Има много подобни пластове. Този тип документално кино според мен отнема повече време на режисьора и му поставя по-тежка задача от един игрален филм.

Мартичка Божилова: Затова ние обичаме да казваме е, че правим „филм“, а не „документален филм“. Не се самоограничаваме и в каналите за разпространение. За един документален филм е логично да приемеш, че отива в телевизията, прожектира се в среднощен слот и с това се приключва съдбата му. „Георги и пеперудите“ имаше щастието да бъде показан не само в киносалоните в България, но и в още пет държави в Европа: Германия, Австрия, Испания, Чехия, Шотландия – общо в 150 киносалона.

Божидар Манов: Но разпространението му у нас бе много по-слабо. Какво да се направи? Марта, ти преодоляваш толкова препятствия в създаването на филма, но можеш ли да се справиш и с последното препятствие за по-добрата му съдба в България?

Мартичка Божилова: Това не е работа само на продуцента, трябва да е грижа и на дистрибуторите. За съжаление, все още не може да се говори за добронамерено отношение към българските филми в киномрежата или на DVD.

Божидар Манов: Какво плаши собсвениците на салони и разпространителите да програмират успешен документален филм на екрана?

Мартичка Божилова: Не зная. Честно казано, не се притеснявам за нашия филм – той ще бъде програмиран и се надявам зрителите да дойдат и да го гледат.

Божидар Манов: Андрей, какво е самочувствието ти като режисор на два успешни филми?

Андрей Паунов: Не съм взел решение да правя документални филми, защото са по-лесни или по-мъчни, или като някакъв тренинг за игралното кино, а просто защото според мен в момента условията в България, ситуацията, хората, персонажите, средата, са толкова благодатни да разкажеш истински истории, че просто би било глупаво да изпусна този шанс. Ние не правим нашите филми с някаво усещане за малоценност, че може би има някакво друго кино, което е по-добро, по-голямо, а ние сме втора ръка производители на аудиовизуални продукти - точно обратното! Същевременно в света напоследък много ясно се усеща тенденция двата вида да се доближават твърде много. Виж например филмите на Уинтърботъм, които имат огромен успех (някои от тях бих нарекъл абсолютно документални), както и филмите на Улрих Зайдл, в които е много тънка преливната граница между игралното и документалното начало. Така че е почти смешно да се говори вече за отделни видове, освен ако не става въпрос за класически жанрови произведения, специално маркетирани към определен пазар – например удължен тв репортаж след новините или холивудска комедия. Когато става въпрос за добро кино, всички тези бариери изчезват, според мен.

Божидар Манов: Безспорно наблюдение е, поне за мен, че докато игралното ни кино претърпя много тежък стрес, дълбока криза, нулеви години на производство и едва през последните две-три започна да изпълзява от дупката, то през целия този период документалното ни кино не се предаде, не клекна. То си съществуваше, функционираше и се развиваше добре, както в производствено отношение, така и като международен успех. Веднага цитирам първите хрумнали ми примери: филмите на Костадин Бонев, Елдора Трайкова, Адела Пеева, Иван Младенов, Стефан Командарев, Светослав Драганов и много други.

Андрей Паунов: Малко тъжно е, че българското документално кино е по-познато извън България, отколкото у нас. А документалното кино все пак е по-достъпно и по-лесно за продуциране – с по-малко пари могат да се произведат повече филми.

Мартичка Божилова: Чисто бюджетно – да, ясно е, че документалното кино е по-евтино от игралното. Иначе, що се отнася до детайлите, не бих казала, че е по-лесно за продуциране. Но наистина точно това е интересното време за документално кино – между миналото и бъдещето, което е и тема на „Проблемът с комарите“. Ние живеем в това време, което е една черна дупка между миналото и бъдещето.

Андрей Паунов: И в най-тежките години на кинопроизводство документалистите, по един или друг начин, са останали да работят в жанра, дори и в малко по-различни продукти. Но все пак, произвеждайки неща за телевизията, са продължавали да се занимават със собствената си работа, а не са седели в къщи, чакайки 10 години да направят следващия си игрален филм, което е смърт за един кинаджия. Според мен проблемът не е само в парите, но това е друг въпрос и можем дълго да говорим за него.

Божидар Манов: А къде е проблемът?

Андрей Паунов: В комарите.

Божидар Манов: Добре, аз ще го преведа: проблемът е в начина на мислене, в територията на идеите, в умението да се видят съществените проблеми днес и утре, когато филмът ти ще бъде готов, а не да гледаш само назад. Защото Марта го каза – този филм хваща черната дупка на прехода, като непрекъснато разработва темата минало-бъдеще. И според мен тук е голямото разковниче за успеха на „Проблемът с комарите“. Ти, Андрей, си режисьор с точен възглед за киното като цялостна творческа територия и при опита, който имаш, не те ли сърбят ръцете да наклониш повече към един бъдещ игрален филм? Това не изключва той да бъде със силна документална основа.

Андрей Паунов: Много ме сърбят и ръцете, и очите за всякакви неща, но предимно за интересни проекти. Не дали да е този или онзи вид кино, а да е интересно за мен и за зрителите. Мисля, че сърбежът идва от качеството на маята.

Божидар Манов: И от ухапването на комарите. А доколкото разбрах, милиони комари са те хапали в Белене, така че може да очакваме и много бъдещи проекти. Марта, ти ще стоиш ли зад него като част от същия отбор за бъдещи документални и игрални идеи?

Мартичка Божилова: Ние замисляме и други насекомни престъпления, така че - ще видим.

Божидар Манов: Вече сте международно признати експерти по насекомите - след пеперудите, сега комари. Кои са следващите инсекти? Нещо не бръмчи ли вече около нас?

Андрей Паунов: Бръмчат много неща, ама като почнат да хапят, тогава ще си говорим.

Божидар Манов: Добре, при първото ужилване ще си признаеш ли?

Андрей Паунов: Обещавам.



13 юли 2007