За службите и хората

За „Следеният човек“ вече толкова много се приказва из литературната „гилдия“, че човек започва да се пита дали тази безспорно важна книга наистина ще успее да предизвика очаквания обществен интерес извън въпросните тесни среди. Залогът е голям: това е интровертна, мемоарна книга, споделяща личен опит – но макар да знае, че има и други съдби, други истории, тя все пак смята, че може да предложи адекватна перспектива към все още болезнения проблем за ролята на тайните служби в тоталитарна България.

Книгата на Веселин Бранев има за подзаглавие „Спомени, предизвикани от документи“. Не защото става дума за нещо забравено, за което изневеряващата памет трябва да бъде подсетена от документ, а защото запознаването с документите от собственото досие изведнъж разкрива нова перспектива, поставя стари близки и познати в съвършено нова светлина и в крайна сметка ти позволява да надзърнеш в самата сърцевина на „системата“. В тази сърцевина, според книгата на Веселин Бранев, стои абсурдът – изведен и синтезиран още в първите й страници: „Какъв гигантски труд, колко пропилени техни съществувания, за да пропиляват моето...“ И този абсурд е в рязко противоречие и с двете публично предъвквани тези за значението на Държавна сигурност: едната, според която тя е трижди проклета мрежа на злото, и другата, която вижда там полезна стройна организация, изпълнена с бдителни „патриоти“. Е, Веселин Бранев вижда наистина поразително стройна йерархична организация, инфилтрирала заразата си навярно във всеки български гражданин – но ясно личи как от един исторически момент нататък тази система се задвижва не толкова от мракобесна политическа репресия, колкото от неумолима бюрократична логика с твърде проблематичен КПД. Поне по отношение на потърпевшия – режисьора и сценариста Веселин Бранев – предприетите от тази организация мерки са поразителни не с друго, а със своята нищожност, напразно прикривана зад двойно „дърварския“ език на комунистическите служби: удивителен ресурс от хора, средства и време са впрегнати, за да се знае в колко часа лицето Веселин Неделчев Бранев си купило бутилка олио от гастронома...

Навярно и времевата, и географската дистанция (Бранев от години живее в Канада) са му помогнали за едно иначе простичко наблюдение, което все пак рядко се прави в България: в тази подчинена на абсурда смазваща бюрократична мрежа в крайна сметка са работили хора. И макар че дори у Бранев това наблюдение е заразено с определени клишета за „хората от сумрака“, именно ролята на човешкия фактор с неговите пропуски и несъвършенства е – може би парадоксално и по-скоро като страничен ефект – едно скрито в дълбините на „Следеният човек“ оптимистично течение. Когато се изправиш пред смайващото разкритие за това, до каква степен е бил под контрол личният ти живот, та чак се командироват софийски офицери от Държавна сигурност да те следят по черноморските плажове, несъмнено те успокоява подозрението (навярно съвсем основателно) че и на офицерите им се ходи на море... Още по-важно е прозрението на Бранев за това, как немалка част от доносниците – негови близки, за чиято връзка със службите не е подозирал – съвсем буквално са го пазили, изпълвайки доносите си с абсолютно ненужни и безсмислени сведения, но премълчавайки онова, което действително би могло да му създаде проблеми. На това, разбира се, се основава и личният проект за спасение на самия Бранев – защото и той съвсем не е невинен. Няма невинни в условията на тоталитарна власт, но индивидуалната вина все пак варира и може да бъде измерена. Бранев дълго е размишлявал над мотивацията на пратените подир него секретни сътрудници. И ако някои са действали според императивите на дълбоко внедрения соцтарикатлък (сътрудничеството със службите винаги носи разни дребнички облаги), то други, особено през 50-те години, несъмнено са били притискани, манипулирани и в крайна сметка принуждавани да сътрудничат.

И в начина, по който се вглежда в човешките характери, а и в повествователната си логика, основана на съспенс и внезапни обрати, които съзнателно тук премълчавам, за да пазя изненадата при четене, „Следеният човек“ не е обикновен мемоар – в него има много от похватите на художествената литература и до голяма степен той се чете като роман. Жанровата сложност на книгата се подсилва и от нейните контрапунктични два авторски гласа: сухото тракане на пишеща машина от документите и изповедния глас на човека Веселин Бранев (който, нека все пак кажем, дори в самобичуването не си спестява една отчетлива самодоволна нотка, но това пък това всъщност прави книгата още по-човешка).

Аз все пак не бих използвал крайни суперлативи по адрес на „Следеният човек“. Но е истина, че освен грабващо четиво, това е и книга, която заслужава много сериозно обществено обговаряне. Именно книги като „Следеният човек“ могат да лекуват едно общество от неговите травми, но навярно и тук отново трябва да се отбележи факта – и ще го оставя без коментар – че нейният автор от години не живее в България...