Гримьорна в операта в Цюрих. Умивалник, малък роял, широко огледало на стената. Мирише на препарат срещу молци. Веселина Кацарова седи в средата на стаята.



- Госпожо Кацарова, ако трябваше днес да избирате, бихте ли се заловили отново с тази професия?

- Не, не вярвам.

- Наистина? Значи бихте могли да се откажете от удовлетворението, от славата, от пътуванията, от парите, от всичко това? Оперните певци днес са популярни като попзвездите. Благодарение на медийния пазар те достигат до много хора. Никога не биха могли да имат толкова публика само в оперната зала.

- Не познавам певец, който да пее с удоволствие на футболен стадион. Освен това цялата ситуация е много по-комплицирана. Упадъкът на вокалната култура, за който отдавна се хленчи, не се обяснява единствено и само с това, че звездите все повече се стремят към признание, а публиката става все по-неграмотна. Това може да играе някаква роля. Разбира се, събитията на открито, като ‛Опера за всички‛ в Мюнхен или Берлин, се случват, за да възпитат най-вече отношение към стила или да тренират способността за възприемане у масовата публика. Не бих искала да оспорвам широкото въздействие на този тип представления. Но работата е там, че професионалният екип около певците сам по себе си е мародерски и аз намирам това за ужасно. Имала съм работа със страшно много хора, чието музикално образование се изчерпва с няколко месеца уроци по блокфлейта. Аз се бранех от политиката на звукозаписните фирми и от обложки на компактдискове, върху които не можех да се позная. Срещала съм интенданти, които нямат никаква представа от занаята си. И смятам за скандално, когато сериозна телевизионна програма иска да снима филм - портрет за мен, в който аз, първо, трябва да готвя, което по принцип не правя, и, второ, в дома си да раздавам подаръци на български сирачета. България, впрочем, не е развиваща се страна!

- Портретът не се състоя, нали?

- Не се състоя. Но това костваше усилия.

- В такъв случай изглежда, че вие успешно се противопоставяте на нарастващата некомпетентност, на натиска да се продаваш на всяка цена.

- Аз имах голям късмет. И затова казвам, че не бих искала пак да бъда оперна певица. Разговарям много със себе си, лежа вечер в леглото и анализирам. И все повече се съмнявам, че бих имала още веднъж този късмет – да срещна необходимите хора в точното време. Те бяха малко в моя професионален живот, но бяха важни и аз много внимателно съм се вслушвала в тях. Например Едита Груберова. Можех от нея да науча всичко! Тази мъдрост при работата с материала, тази икономия - как да разпределиш силите си в една партия до самия й край. В името на оптималното изчерпване на средствата! И над всичко – мисълта й! Пее и мисли – това е. Мисли и на сцената. Иначе оставаш разголен, див, хаотичен. Което ти отмъщава.

- Мегазвезди като Анна Нетребко и Роландо Вийазон, обаче, въздействат не точно хаотично. Човек остава с впечатлението, че те знаят много точно какво искат. Не е ли много по-голям проблем тук дресировката, хиперпрофесионализмът, готовността да дадеш всичко на пазара – за сметка на собствената си личност, на душата си?

- Не мога да съдя за други колеги. Във всеки случай, трябва силно да се разграничават нещата. Когато си млад, всичко е просто. Имаш глас, имаш амбиция, правиш кариера, пееш в големите оперни къщи, дават ти големите роли. Добре. Но истински интересното идва след това. Какво да правя с тези мои възможности, какво да изразя с моите тонове? Мнозина не могат да отговорят на тези въпроси – и изпадат в криза. Те работят твърде много, непрекъснато са в самолетите - като машини. Има и такива, които не са толкова издръжливи, колкото мислят, и тогава посягат към дрогата, за да могат да издържат този начин на живот.

- Дрога? Като на попсцената?

- Да, но в класическата музика това е табу. Певците живеят здравословно, не пушат, не пият, спят много: това е картината. И често тя е точно такава. Има обаче и друга страна. Може би я е имало винаги. Но да се експонираш непрекъснато, без да притежаваш необходимата вътрешна субстанция и сигурност, днес това носи много повече рискове отпреди.

- Защо?

- Защото за нас, певците, има все по-малко защитни пространства. Какво чувате на историческите записи? Ясно изнесени гласове и малък оркестър – и това не е свързано само със звукозаписната техника. Днес не само настройването е с почти цял тон по-високо, оркестърът - по-голям, модерните инструменти - по-стабилни. Не! Често оркестрината се вдига също по-високо, а нас ни поставят върху огромни сцени в грамадни, отворени пространства. Това означава, че повечето режисьори и диригенти не знаят какво причиняват на един певец. И се учудват, ако съвсем скоро гласовете отказват да са толкова свежи и гъвкави. Това е дяволски кръг.

- Вие критикувате остро, а говорите с много тих глас.

- Аз винаги говоря тихо. Майка ми говори тихо. По наследство ми е. Това не е някакъв каприз на певица, все едно ви казвам: слушайте, аз трябва да си пазя гласа! Питайте един добър ларинголог и той ще ви обясни, че който иска да си пази гласа, трябва или да мълчи, или да говори напълно нормално. В никакъв случай да не шепне, в никакъв случай да не говори с подпиране, както много мои колеги са свикнали. Може би се боят, че вън от сцената ще се забрави кои са. За гласните връзки това е истински стрес.

- Мецосопранът Криста Лудвиг пише в своята автобиография, че преди важни участия много често по цял ден е общувала с бележки. Това не е лесно поносимо от околните.

- Цялата ни професия е трудна за понасяне от околните. Съвсем честно, цената, която се плаща за щастието и за блясъка, е изключително висока. Което е добро за гласа, в повечето случаи е лошо за живота – и обратно. Има значение обаче и как пея - дали внимавам за тихите места в една партия, за цветовете, отнасям ли се внимателно към нотите и към себе си, или просто ей така, пея. Със сила, с натиск, с повече натиск, отколкото би трябвало. Защото оркестърът е твърде силен, защото партньорът ми на сцената изведнъж се ‛отваря‛ – има много хитри начини да бъдеш направо изнуден.

Когато обмислям нещата, изобщо не мисля за пеене, не мечтая пеене. Мечтая за вода и за хора, за разни случки, но никога за театър. Странно, нали? Но аз много мисля върху това, може би прекалено. Страхувам се, че бих могла да загубя откъм качество. Че вече не мога да играя на сцената така, както си го представям. За мен е екзистенциално важно, че владея инструмента си. Много певци се превръщат в истински роби на своите гласове. Но гласът не винаги има право, той всъщност е само един спортен уред. И диригентите, и режисьорите също не винаги са прави. Трудно е, точно когато човек е млад и иска да е на сцената, да успее да не се загуби в този лабиринт.

- Вие сякаш противопоставяте гласа на всички останали сценични аксесоари в операта.

- Не! Но не може операта да се канибализира, да се разрушава поради грубото, недодялано отношение към певците. Диригент, комуто се удава да остави без глас Ева Мартон в ‛Трубадур‛ на Верди във Виенската опера, за мен не е никакъв диригент. Също и режисьор, който отказва определения вече състав за спектакъл, защото прасците на съответната изпълнителка били дебели... За мен това не подлежи дори на обсъждане.

- Вие преживявали ли сте подобен скандален случай?

- Всъщност не. Но аз направих друг тип кариера – и преминах през друг тип криза. В средата на 90-те забелязах, че много музиканти, известни музиканти, никак не се стремят да изработват нещата си. С изключение на Николаус Харнонкур, когото именно затова до днес ценя изключително. В другите случаи всичко беше като издухано, всичко изглеждаше напразно - и фразирането в арията, и динамиката в ансамбъла, и определените нюанси в речитативите. На сцената беше шумно, грубиянско... Стана ми много, много горчиво - това дълбоко ме фрустрира. Вече не изпитвах радост - нито от успехите си, нито от музиката. И това е много болна ситуация: чета, примерно, за себе си изключително добри критики, а съм смъртно нещастна, защото се погубва моят личен стремеж към съвършенство. Лошо време.

- Минавало ли ви е през ум да спрете?

- След като родих сина си, да. Тогава почувствах, че искам прекалено много. Че надценявам силите си и правя прекалено много компромиси. В решаващи моменти от живота на детето ми аз не бях до него.

- Кой или какво ви накара, обаче, въпреки това, да продължите?

- Мъжът ми. Добри приятели. Хора, които нямат много общо с музиката. Това е много важно - че не всичко се върти само около пеенето. Майка ми казва винаги, че един ден затова ще бъда наказана. Затова понякога мразя тази професия. Синът ми не може да покани приятеля си в къщи, защото се бил простудил. Аз не трябва да говоря, ако на следващия ден имам представление. И толкова често пътувам, толкова често ме няма! Трябваше във времето да се науча да разделям работата от живота си. И мисля, че се научих. Завесата пада и аз си отивам вкъщи – и съм пак тази, която съм била винаги. Всичко останало депресира. Успехът депресира. В този бизнес е нужна здравословна дистанция, иначе не се преживява.

- Можехте ли да разговаряте с колегите си за вашата криза, за вашите съмнения? Желани ли са въобще такива признания?

- В операта истината винаги е тежка. Всеки е зает със себе си. А и всеки е и конкурент. Естествено, за това - онова можеш да размениш някоя и друга дума. Но в действителност никой не настоява за пълна откровеност. Певците, които дават интервюта, искат да правят политика, трябва да правят политика за себе си. Човек трябва да е съвсем глупав, за да не използва тази трибуна. Но аз мисля, че ние много лесно взаимно се подценяваме. Режисьорите подценяват публиката, публиката подценява режисурата, певците – диригентите, диригентите – режисьорите и т.н. При това най-интелигентните хора са тези, които могат да общуват не само с равни. Това също е изкуство! Дотолкова, доколкото светът може да понесе още няколко истини за пеенето.

- Една от тези истини е за суперзвездите, от една страна, и за застъпниците на така наречения режисьорски театър – от друга. Къде в този кръстопът стоите вие?

- Аз не съм от тези така наречени Диви, които човек може да натамани към някаква своя любима представа. Не съм продукт. Аз съм си аз и съм толкова автентична, колкото е възможно. Не винаги е приятно да стигаш до тази същност. Освен това исках режисьорът да се отнася сериозно към мен като към човек на изкуството. Да идва добре подготвен за първата ни репетиция, да знае какво иска, да не се бои нито от мен, нито от музиката… И да владее занаята си. Аз съм Веселина и искам да работя. Защо иначе ще си губя времето? Разбира се, и днес има много умни хора, които практикуват тази професия – Кристоф Лой, Мартин Кушей...Но заедно с това съществуват и точно толкова, които разбират много малко, та чак до нищо от театър. Кой тук получава всъщност големия шанс, на кого и на какви основания държи повече институцията, много често се питам.

- Има ли неща, които никога не бихте направили на сцена, дори когато сте убедена в способностите на режисьора?

- Никога не бих искала да съм гола, там лежат границите на моя срам. Певците работят с тялото, те дишат. Това невинаги изглежда естетично. Освен това пеенето може да бъде много по-еротично, много по-интимно, отколкото някакви голи ‛обекти‛.

- И въпреки това днес визията играе огромна роля.

- Това е много мила формулировка. Но не са много певците, които пеят толкова хубаво, колкото изглеждат. И тенденцията в операта все по-ясно се насочва натам, че начинът, по който изглеждаш, да е много по-важен, по-решаващ от музикалното качество, което предлагаш. Това отива толкова далеч, че певци си намаляват коремите, помислете си, една страхотна операция, само защото теглото им не отговаря на общоприетия идеал за красота. Това е перверзно! И става двойно по-перверзно, когато се вижда какво невероятно уважение се засвидетелства сега към личност като Мария Калас. Та една Калас с нейната ексцентричност би взривила всякакви ‛модерни‛ порядки. Затова пък днес е трудно и комплицирано да си кажеш мнението. Ние нещо се самозалъгваме.

- Международният цирк на певци обира с удоволствие таланти от Изток: Анна Нетребко е рускиня, Елина Гаранча идва от Латвия. Дали човекът от посткомунистическото общество не е по-изкушаем, когато се отнася до кариерата?

- Почти 20 години минаха, откакто дойдох тук, на Запад, от България. И помня колко се удивлявах, че тук не всичко е така перфектно, така честно и свободно, както си мислех тогава. В България аз получих отлично образование. Знам какво значи дисциплина, защото израснах в комунизма, с постоянен страх. Мога много добре да си събирам силите, ако нещо зависи от това. А от музиката, разбира се, спечелих много голям жизнен опит. Музиката сама по себе си е свещена. Тя винаги остава монолитна. Това е, което има значение за мен. Когато пея, аз не ограбвам никого, на никого не причинявам болка, никого не разболявам. Затова обичам моята работа. Музиката говори за нашата чувствителност, за неща, които не могат да се изкажат с думи. Пеенето е, наистина, като сълзите.

- Познавате ли фразата на Адорно, че музиката е проститутка?

- Обаче аз съм тази, която решава дали искам да й бъда сутеньор или не. Вижте, познавам колеги, които правят джогинг зад кулисите преди всяко излизане на сцената. Те толкова се страхуват от високите тонове, че не упражняват нищо друго освен тези тонове. Това наричам аз проституция. И знаете ли какво: пи-ар машинистите са първите, които оставят тези хора, този род ‛звезди‛ да се сгромолясат, когато им дотегнат. Както и медиите. Това става толкова бързо! Може би човек трябва като млад изпълнител твърде дълго да вниква в тези механизми. Може би от самото начало трябва да бъде по-безстрашен при конфликти, по-войнствен и с по-високо самочувствие. Аз не бях такава. Това не го мога, затова толкова много се нуждая от хармония. Но аз живея и съм на линия. И знам, че нямам никаква нужда от този маймунски цирк. Той само ме натъжава.

Разговаря Кристине Лемке-Матвей

Ди Цайт, юли, 2007

Превод от немски: Екатерина Дочева