Обичам ви всички!*

Добре, че навреме разбра какво е поезия, та да не ставаш смешен на по-зрели години. През май 1972 трябва да е било, когато в запустялата читалня на общинската библиотека разсеяно разлисти до отворения прозорец някаква антология на австрийската поезия. „Zähle die Mandeln‛, прочете на случайно отворената страница, и в пладнешкия русенски зной се надигна челото от третата сюита на Бах. Брой бадемите, казва непознатият ми дотогава поет, брой горчилките, които не ти даваха да спиш, преброй ме и мене до тях. От този ден нататък нищо друго не можеш да четеш, без да си кажеш: да бе, да, ама не е това. Паул Целан, между другото, е и болест. Словоизлияния на горчивата ти младост впрочем още преди този катарзис бяха започнали все по-смешни да ти стават, та съзреше ли случайно някое от тях, в притеснение от самия себе си бързо го скриваше в най-дълбокото чекмедже. Да си писал някога стихотворения? Ама моля ви се, какво говорите.

Трийсетина години по-късно в пристъп на някакво ефимерно умиление новите стари управници на любезното ти отечество великодушно „ти пуснаха гювеч‛: няколко доволно опоскани папки с текстове за житието ти от 1968-а, та чак до 01.06.1994 година. Тогава, както узнаваш от последната страница на последната папка, приключва разработката по ДОР „Изменник‛ с окраска „идеологическа диверсия‛. Както акуратно е обяснил някой си майор Д. Ненов със съгласието на някой си майор В. Белчев, причината за закриването на досието ти било обстоятелството, че „окраската, с която ДОР „Изменник‛ е заведен, е декриминализирана от 5 години‛. Добре, че навреме побърза да хванеш намалението, защото същите ония днес и това нямаше да ти подхвърлят.

И недоумението ти, когато в една от папките съзря някакъв текст в мерена и римувана реч. Стръкче някакво било поникнало между две решетки, някакви пориви събуждало и други непоносими баналности от репертоара на затворническата романтика. По повелята на римата и ритъма лирическото аз цели 28 стихчета послушно каканиже самоотрицанието си на поет; и като че ли това не му било достатъчно, ами му турило и заглавието „Песен‛. Първата ти мисъл беше: какво търси тази имитация на Недялко Йорданов сред прономерованите и прошнуровани сведения, справки и докладни за обекта „Изменник‛, кой оперативен шегаджия го е забърсал от някъде и за подигравка ти го е прошнуровал и него в папката ти. Но като обърна страницата, на пестелива ивица хартия прочете записаното като от детска ръка обяснение: „Жерменал Панойотов Чивиков накъсъл тези стихове при проверката му когато Иван Димов Пъров е водил за наказ. килия. 9 Х 71‛. Ами сега?

Не знаеше, че Иван Димов Пъров се е казвал надзирателят. Иван Грозни му беше името, метър и петдесет се извисяваше над земята и не беше красавец, но не го помниш като лош човек, напротив. Помниш обаче, че вече беше студеничко в Стара Загора и че те беше ужасно яд, дето не успя да си увиеш два-три вестника под ризата. Изневиделица те помъкнаха, не очакваше. Но особено мъчно ти стана за косичката ти, покарала вече на сантиметър, а ти да не я опазиш. Недей бе, старши – приплака му, преди да ти удари кендрата – недей, че само седмица ми остава. Това е положението, хили се Иван Грозни. Излъга го, два месеца ти оставаха, но не се хвана. А защо ти бяха друснали една седмица наказателно помниш ли? Май защото не сваляше шапка на старшината, като минаваш край него. Или като ти заприказва нещо. Не, сети се: защото не носеше шапка, та да не му я сваляш. А те предупреждаваха да не се правиш на тарикат. И това помниш. Само за този резил не помниш, дето уж ти лично си го бил подредил стихче по стихче. И, срам не срам, се взря по-внимателно в пожълтелия лист с въпросната „Песен‛, която си бил накъсъл. Вярно: на него ясно се открояваха контурите на 24 приблизително еднакво големи правоъгълничета, бледо номерирани от някого с римски цифри: I, II, III, IV и т.н. Накъсал си го, значи, на 24 парченца. Кога? Защо?

Не те остригаха обаче, и това беше най-важното. Помниш, как след малко кендрата отново изтрака и на вратата се изправиха Иван Грозни с Мехмед бръснаря. Как Грозния ти казва да излезеш, а ти му казваш: няма. Да си излязъл доброволно, повтаря Грозния, а зад гърба му Мехмед окуражаващо ти смига. Няма да изляза, казваш, и се дръпна по-навътре. А влез де, казваше си на ум, влез да ме измъкнеш. Помниш, как понечи да го стори и се отказа. Не е вчерашен Иван Грозни. Всичко помниш. Как ти каза - аз ще те оправя тебе, и ти тресна вратата. Как след това часове триумфираше, опънал се върху дъската с ръце под тила, и чакаше чорбата, че вече беше мръкнало. Как чорбата не дойде и се сети, че я даваха през ден. Как кендрата отново изтрещя и те събуди, а на вратата вместо чорбарят се изправили дежурният по затвор с двама бабанки от охраната. Как ти беше името, благодетелю? Защо си бил тука, пита. Знам ли, казваш. Не в карцера, в затвора защо си бил. Ти не знаеш ли, питаш го на твой ред. Знаел бил, ама искал от тебе да го чуе. Да си му кажел защо си ги мразил толкова. Ами сигурно е имало защо, казваш. Знам те аз, обяснява ти благодетелят, хубаво те знам. Ама няма да те стрижем. Да разбереш, че и ние сме хора. Пък като си излезеш, пак разправяй какви сме били и колко си ни мразел.

Накъса го това стихотворение, Изменнико, когато подир Иван Грозни тръгна надолу по стълбите към наказателното отделение на първия етаж, защото знаеше, че след малко пред килията ще те тарашат и не искаше да ти го намерят. Двайсет и пет години беше направил вече, срам те беше. Накъса го за секунди, преди Иван Грозни да вземе последния завой по стълбите, смачка всичко в юмрук и сръчно метна двайсет и четирите парченца в кофата на първия етаж, без някой да те види. Всичко това четирийсет години по-късно минута след минута изгреба в читалнята на „Гурко‛ 32 изпод пластовете на по-сетнешното си безхаберие, даже се досети как пред наказателната килия Иван Грозни съучастнически ти се ухили. А той те видял, хитрецът. Събрали, значи, парченцата и си ги подредили като пъзел, колко му е. И го прочели. Как ли са се кикотели в канцеларията на Желязко Денев. Леле, какъв резил, особено на финала:

Стръкче свежо на зида,
за една бърлога
посред плесен и ръжда
и това е много,

стръкче бледо на зида,
къс небе зелено,
аз – погребан за света,
той – погребан в мене,

между четири стени,
камък и желязо,
ти надежда ми стани
в моята омраза.


Защо си ги бил мразел толкова, пита.

Никога нямаше да узнаеш за този ти резил без будното око на Иван Грозни. Да е жив и здрав. Как ти дадоха ония да видиш това, което не ти се искаше да знаеш за себе си. Да са живи и здрави и те. А да узнаеш онова, което искаш - това не ти дадоха. През пет-шест страници в папките ти липсват по десетина-петнайсет. Между тях едва ли ще да е било още някакво свидетелство за поетическата ти безпомощност. Него сигурно щяха да ти го дадат тези добри хора, нямаше да ти го спестят. Но да не гледаме на харизан кон зъбите, че посред плесен и ръжда - и това е много.



*Ich liebe euch doch alle! ("Ама аз всички ви обичам!") – думи на Ерих Милке, министър за Държавна сигурност, произнесени на 13 ноември 1989 пред последното Народно събрание на ГДР.