Нашата действителност – и светла, и тъмна

Здравка Евтимова издава дебютна книга още през 1984, но присъствието й се налага в българския литературен живот главно през последните десет години. Удивително е тематичното постоянство на нейните книги: животът днес, видян откъм неговата социално блатиста страна, с криминалните герои на нашето време, с отчаянието на обеднелите хора, с упадъка на моралните добродетели... Ако има автор, който да изразява близостта на две български краевековия (ХІХ и ХХ век) – и като тематична посока, и като социални настроения – това със сигурност, с постоянство и отдаденост е именно Здравка Евтимова. Сякаш времето е забравило своето развитие през последния век, отърсило е всички натрупани „изми“ и се стреми да говори на една „вечна“ българска публика за нейните „вечни“ (тук дори не съм сигурна дали трябва да има кавички) проблеми. И все пак „Арката“, нейният последен роман, който току-що беше номиниран за наградата „Хеликон“, крие в себе си (може би началото на) една нова тенденция, а може би това е просто ефект на липсващата криминална линия. Животът в бедния, изоставен и от Бога, и от своите по-годни за работа жители, миньорски град Радомир е все така непрогледно отблъскващ, но в характеристиката на „героите от народа“ тъмните тонове просветляват до присъствието на нравствени добродетели, неунищожени в душите им. Светът на бедните хора, а и на българския човек, когато той не е мутра, бирник, адвокат или депутат, съвсем както в класическите примери на тъй наречения класически реализъм, представлява чорба от бели и черни бобени зърна, казано с метафората на Елин-Пелиновия герой. Разбира се, със спомена за класическия български реализъм навлизат и неговите специфични особености: типични характери, които лесно клонят към схематизиране на психологическите представи, сантиментализъм на нравственото внушение, морализаторска политика на авторското присъствие, колкото и да се старае да бъде „зад кадър“... Не е чудно, че сред героите в един радомирски квартал, наречен Арката, откриваме йовковското клише на женската„същност“: Дойна и Димана, ангелски-светлата и греховно-тъмната персонализации на „вечното женско начало“ се превъплъщават в Сина и Цина; двойствеността и този път е кодирана дори във фонетичната аналогия на двете имена. Всъщност непременно трябва да забележим отдавнашния, последователен интерес на Здравка Евтимова към женските литературни образи. Нямам предвид толкова броя на нейните героини, макар че той и сам по себе си може да бъде критерий за интерес, колкото склонността да се съчетават устойчиви формули на представите за женска нравственост с необичайни, атакуващи въображението на читателя черти в конкретната характеристика, социалния статус и моралното поведение на литературните героини. Често се превърта идеята, че богатата жена трябва да бъде по някакъв начин необикновена, извън-нормална, включително, в своя физически вид. И тук, и в целия литературен (критически) реализъм, тази идея представлява сигурно доказателство, че направлението е повече литература, отколкото реализъм.

Връщайки се към „Арката“, няма как да не изразя учудване, че толкова опитен писател като Здравка Евтимова е позволила романът да й се изплъзне в композиционно отношение. Скоро след средата фабулата започва неоправдани флуктуации напред и назад в художественото време, едни и същи ситуации се повтарят, без това повторение да внася някакво ново разбиране; характерите престават да се развиват, внушението експлоатира вече употребени сюжетни и психологически ситуации, най-сетне и краят не е нито ясно затворен, нито прилично отворен към натрупването на нови възможности. Може би именно различното, което е търсила авторката, онова просветляване в характерите на обикновените хора, за което вече говорих, е счупило старите фабулни схеми, преди да са отработени нови? Ще разберем навярно от следващите книги на Здравка Евтимова.