Web - Медии – 2:0
Да постнеш коментар в нечий блог, да реагираш на някоя статия, да обсъждаш актуални видеа – web 2, изразът, който навлезе от около две години в говоримата реч, означава ‛втората версия‛ на интернет, при която обичайните йерархии от предавателя към получателя на съобщението са премахнати. Интернавтите1 се включват изцяло в играта. Не трябва все пак да забравяме, че интернет ‛1‛ беше вече достатъчно отворен инструмент, който позволяваше на всеки да си създаде сайт. Книгата на доктор Клод Гюблер за рака на Франсоа Митеран (Le Grand Secret), която бе забранена след отпечатването й, се четеше в мрежата, качена от анонимно лице, което бе набрало целия текст – и това беше още през 1996 г… Блогът, най-познатата форма на Web-2, не е медийна, а просто техническа революция: появилите се преди няколко години платформи позволяват на всеки, който няма и понятие от информатика, да публикува съдържание в интернет, нещо, което до края на 90-те години бе работа само за куражлии, готови да си цапат ръцете с машината...
Традиционните медии, продължавайки да се отнасят с недоверие към интернет, се почувстваха задължени да последват течението (показателно е, че помещенията на lemonde.fr дълго време бяха физически отдалечени от редакцията на вестника). В края на 90-те години статиите бяха просто качвани в мрежата, съдържанието там се разглеждаше като копие на хартиеното издание. После, по времето, когато се развиваха блоговете, се появи ‛коментарът‛ – възможност за читателя да публикува малък текст под статията. Днес, заедно с коментарите, вестниците предлагат оценяване и класиране. Сайтът на Le Monde подчертава ‛най-изпращаните‛ (разбирай, по имейл на други интернавти) статии, Liberation прибавя списъка на ‛най-коментираните‛ статии. Що се отнася до Agoravox (‛гражданската медия‛, силно повлияна от Ohmynews, корейски сайт, в който самите граждани редактират статиите), той предлага система за гласуване ‛Интересна статия Да/Не‛ (с броя на вече получените гласове и процента до момента). Логично е по-добре оценените статии ще бъдат по-изтъкнати и обратното. За сайта ползата е очевидна: самите интернавти пишат, редактират и организират информацията.
Технически гласуването е някак контролирано – имаш право на само едно гласуване от един IP адрес (нещо като идентификационен номер на една връзка). Но да си смениш IP адреса не е сложно - ако нямаш постоянен, достатъчно е да рестартираш ADSL модема си. Ако имаш постоянен IP адрес пък, можеш да откраднеш непредпазена wifi връзка от съседите си. А има и нещо по-просто – да накараш приятели да гласуват за или против дадена статия. Едно включване = един глас. Това е новата електронна демокрация, но тя е илюзорна – по-скоро можем да говорим за замаскирана аристокрация. Шепа добре организирани гласуващи могат много лесно да обърнат вота, като се имат предвид малкото гласове. Социалистическата партия предизвика известно вълнение по време на президентската кампания, обявявайки, че има сътрудници, които да ‛лепят афиши в WEB‛, чиято роля била да ‛копи/пействат аргументация за по-малко от пет минути‛, както и ‛няколко кликвания дневно в онлайн сондажите‛. Така най-добре бе показана ненадеждността на средството. Нека напомним, че гъмжилото от коментари е често подправено, писано от ‛е-активисти‛, чиято задача е да сеят разногласия в противниковия лагер (и тук нищо ново, това открай време се практикува по политическите събрания) .
Средството си е ненадеждно, дори да приемем, че интернавтите, които гласуват или коментираат статиите, го правят искрено – или по-скоро, че броят на фалшификатити, идващи от различни лагери, в края на краищата се уравновесява. Както читателите, които изпращат писма до вестниците си, или слушателите, които се обаждат в радиото, остават малцинство, така и читателите, които пишат коментари в интернет, са малцинство (въпреки че там това е много по-лесно). За да се убедим, е достатъчно да сравним броя на посетителите с броя на постингите.
По интернет най-оценените статии са най-изтъкнати, те са най-лесно виждани и следователно най-оценяване – за демокрация ли говорехме? Това се нарича по-скоро либерализъм – една невидима ръка, без контравласт или ограничение отвън, класира и йерархизира. Тази невидима ръка е например Гугъл, който усилва явлението: една страница «се качва» толкова повече в класацията Гугъл (и значи е по-видима), колкото по-голямо количество страници препращат към нея... Тази организация на информацията страда от идеологически предразсъдъци, също както традиционната преса, но в различни области. Да вземем един пример: традиционните медии бяха обвинявани, че пропагандират положителния отговор на референдума през 2005 година; това е несъмнено вярно. Но погледнете статиите, които по интернет си позволяват да критикуват Уикипедия - те веднага биват удавяни в критични коментари и контрирани с хвалебствени статии, разнищващи всяко твърдение. Забавно е търсенето в Гугъл с израза «срещу Уикипедия» - резултатът е страници, почти изключително съдържащи статии, критикуващи действия «против» Уикипедия. Да атакуваш модела на участие в интернет също не е леко. Той си е догма, като всяка друга.
Какво търсят класическите вестници (които съществуват на хартия), като отварят пространството си за бележките на интернавтите? Искат да скъсат с традиционната вертикалност на информацията (журналистът пише, читателят чете)? Явно не, защото, противно на новодошлите (като Agoravox), чийто модел е действително на участващи, никой от тези вестници не поставя под въпрос процеса на изработване на информацията (журналистът публикува, читателят коментира), нито дава реално сериозно място на тези коментари. Скорошната инициатива на Libération да остави две страници от хартиения вестник за един ‛контра-вестник‛, нарочен за революционен (докато всъщност става дума за страница за читателски писма с интернет подправка), е в този смисъл някаква отстъпка пред псевдомодерността, която няма да им вдигне продажбите.
Тогава за какво служат тези коментари? Те са нещо като кафене в интернет, където всеки може да говори за всичко без смисъл и разум. Тук идеята не е да критикуваме тази форма на дискусия, от която явна има полза, а да покажем очевидното лицемерие на класическите медии, винаги готови да разобличават сплетните, слуховете, че и лъжите, които вървят из интернет, противопоставяйки им своята сериозност, своите рамки, своя вкус към анализа – и в същото време да оставят някой си да дрънка каквото и да е под статиите им.
В Agoravox Карло Ревели (създателят на сайта) илюстрира въпроса за ‛петата власт‛ (интернет), която противопоставя медиите ‛1‛ (пирамида, при която медиите са на върха, а гражданите - в основата) на медиите ‛2‛ така: гражданите са в основата на пирамидата и всички излъчват една информация, която върви към върха на пирамидата, без да става много ясно кой е все пак върховният получател. Господът на блогърите? Черната дупка?
Le Tigre, месечно (интернет и хартиено) издание
От френски: Христо Буцев
1. Бел. пр. На французите често им се случва да не се подчиняват на английските термини, пък дори те да са приети от останалия свят. Вместо computer употребяват ordinateur , вместо глобализация употребяват мондиализация, например. Като твърдят –начело с Дерида – че мондиализация има смислово различни нюанси. Преводачът на този текст си позволи да преведе internaute не както е прието на български – юзер (или потребигел), а с интернавт. За опит - да опита българското ухо този термин, който, въпреки че означава същото като юзер, е далеч от потреблението и по-близо до пътуването...
Традиционните медии, продължавайки да се отнасят с недоверие към интернет, се почувстваха задължени да последват течението (показателно е, че помещенията на lemonde.fr дълго време бяха физически отдалечени от редакцията на вестника). В края на 90-те години статиите бяха просто качвани в мрежата, съдържанието там се разглеждаше като копие на хартиеното издание. После, по времето, когато се развиваха блоговете, се появи ‛коментарът‛ – възможност за читателя да публикува малък текст под статията. Днес, заедно с коментарите, вестниците предлагат оценяване и класиране. Сайтът на Le Monde подчертава ‛най-изпращаните‛ (разбирай, по имейл на други интернавти) статии, Liberation прибавя списъка на ‛най-коментираните‛ статии. Що се отнася до Agoravox (‛гражданската медия‛, силно повлияна от Ohmynews, корейски сайт, в който самите граждани редактират статиите), той предлага система за гласуване ‛Интересна статия Да/Не‛ (с броя на вече получените гласове и процента до момента). Логично е по-добре оценените статии ще бъдат по-изтъкнати и обратното. За сайта ползата е очевидна: самите интернавти пишат, редактират и организират информацията.
Технически гласуването е някак контролирано – имаш право на само едно гласуване от един IP адрес (нещо като идентификационен номер на една връзка). Но да си смениш IP адреса не е сложно - ако нямаш постоянен, достатъчно е да рестартираш ADSL модема си. Ако имаш постоянен IP адрес пък, можеш да откраднеш непредпазена wifi връзка от съседите си. А има и нещо по-просто – да накараш приятели да гласуват за или против дадена статия. Едно включване = един глас. Това е новата електронна демокрация, но тя е илюзорна – по-скоро можем да говорим за замаскирана аристокрация. Шепа добре организирани гласуващи могат много лесно да обърнат вота, като се имат предвид малкото гласове. Социалистическата партия предизвика известно вълнение по време на президентската кампания, обявявайки, че има сътрудници, които да ‛лепят афиши в WEB‛, чиято роля била да ‛копи/пействат аргументация за по-малко от пет минути‛, както и ‛няколко кликвания дневно в онлайн сондажите‛. Така най-добре бе показана ненадеждността на средството. Нека напомним, че гъмжилото от коментари е често подправено, писано от ‛е-активисти‛, чиято задача е да сеят разногласия в противниковия лагер (и тук нищо ново, това открай време се практикува по политическите събрания) .
Средството си е ненадеждно, дори да приемем, че интернавтите, които гласуват или коментираат статиите, го правят искрено – или по-скоро, че броят на фалшификатити, идващи от различни лагери, в края на краищата се уравновесява. Както читателите, които изпращат писма до вестниците си, или слушателите, които се обаждат в радиото, остават малцинство, така и читателите, които пишат коментари в интернет, са малцинство (въпреки че там това е много по-лесно). За да се убедим, е достатъчно да сравним броя на посетителите с броя на постингите.
По интернет най-оценените статии са най-изтъкнати, те са най-лесно виждани и следователно най-оценяване – за демокрация ли говорехме? Това се нарича по-скоро либерализъм – една невидима ръка, без контравласт или ограничение отвън, класира и йерархизира. Тази невидима ръка е например Гугъл, който усилва явлението: една страница «се качва» толкова повече в класацията Гугъл (и значи е по-видима), колкото по-голямо количество страници препращат към нея... Тази организация на информацията страда от идеологически предразсъдъци, също както традиционната преса, но в различни области. Да вземем един пример: традиционните медии бяха обвинявани, че пропагандират положителния отговор на референдума през 2005 година; това е несъмнено вярно. Но погледнете статиите, които по интернет си позволяват да критикуват Уикипедия - те веднага биват удавяни в критични коментари и контрирани с хвалебствени статии, разнищващи всяко твърдение. Забавно е търсенето в Гугъл с израза «срещу Уикипедия» - резултатът е страници, почти изключително съдържащи статии, критикуващи действия «против» Уикипедия. Да атакуваш модела на участие в интернет също не е леко. Той си е догма, като всяка друга.
Какво търсят класическите вестници (които съществуват на хартия), като отварят пространството си за бележките на интернавтите? Искат да скъсат с традиционната вертикалност на информацията (журналистът пише, читателят чете)? Явно не, защото, противно на новодошлите (като Agoravox), чийто модел е действително на участващи, никой от тези вестници не поставя под въпрос процеса на изработване на информацията (журналистът публикува, читателят коментира), нито дава реално сериозно място на тези коментари. Скорошната инициатива на Libération да остави две страници от хартиения вестник за един ‛контра-вестник‛, нарочен за революционен (докато всъщност става дума за страница за читателски писма с интернет подправка), е в този смисъл някаква отстъпка пред псевдомодерността, която няма да им вдигне продажбите.
Тогава за какво служат тези коментари? Те са нещо като кафене в интернет, където всеки може да говори за всичко без смисъл и разум. Тук идеята не е да критикуваме тази форма на дискусия, от която явна има полза, а да покажем очевидното лицемерие на класическите медии, винаги готови да разобличават сплетните, слуховете, че и лъжите, които вървят из интернет, противопоставяйки им своята сериозност, своите рамки, своя вкус към анализа – и в същото време да оставят някой си да дрънка каквото и да е под статиите им.
В Agoravox Карло Ревели (създателят на сайта) илюстрира въпроса за ‛петата власт‛ (интернет), която противопоставя медиите ‛1‛ (пирамида, при която медиите са на върха, а гражданите - в основата) на медиите ‛2‛ така: гражданите са в основата на пирамидата и всички излъчват една информация, която върви към върха на пирамидата, без да става много ясно кой е все пак върховният получател. Господът на блогърите? Черната дупка?
Le Tigre, месечно (интернет и хартиено) издание
От френски: Христо Буцев
1. Бел. пр. На французите често им се случва да не се подчиняват на английските термини, пък дори те да са приети от останалия свят. Вместо computer употребяват ordinateur , вместо глобализация употребяват мондиализация, например. Като твърдят –начело с Дерида – че мондиализация има смислово различни нюанси. Преводачът на този текст си позволи да преведе internaute не както е прието на български – юзер (или потребигел), а с интернавт. За опит - да опита българското ухо този термин, който, въпреки че означава същото като юзер, е далеч от потреблението и по-близо до пътуването...