Доньо Донев (27 юни 1929 – 28 ноември 2007)

Напусна ни голяма личност в българската култура. Доньо Донев не беше просто творец, а и необикновен човек, когото целият български народ обичаше. Смеехме се с неговите филми и карикатури, стъписвахме се от номерата, които погаждаше на приятелите си и слушахме омайния му акордеон. Трудно беше да се намери по-жизнен човек от Доньо – неуморен фантазьор, който все искаше да създаде около себе си едно голямо семейство. Той беше толкова непосредствен и открит, че дори непознати му говореха на първо име. В наши дни тази щедрост на душата е все по-рядко явление и цялата ни нация ще чувства липсата му.

Режисьор, художник, карикатурист, илюстратор, сценарист, преподавател на поколения студенти в НАТФИЗ, главен редактор на вестник, актьор – Доньо Донев беше всичко това. Да не говорим, че целият му творчески път, отдаден на анимацията, му донесе заслуженото признание и любовта на зрителите, както и толкова много награди, че ако ги беше събрал на едно място, едва ли би могъл да ги носи всичките. Доньо получи камара отличия не само от нашенските фестивали във Варна, Толбухин, Пловдив или Габрово, но и от международните форуми в Оберхаузен, Виена, Мамая, Хихон, Рим, Бостън, Тампере, Анеси, Варшава, Корк, Лондон, Техеран, Лайпциг, Мадрид, Солун, Билбао, Краков… Филмите му обикаляха света, а той, за съжаление, успя да отиде само на два фестивала в чужбина. Самият Доньо обаче най-много се радваше на голямата статия за него в енциклопедия „Британика“.

За пет десетилетия той създаде толкова истински анимационни и карикатурни герои, които така вярно напипваха същностните черти на нашия национален характер, че ние неизменно се идентифицирахме с тях, независимо от това колко абсурдни изглеждаха на пръв поглед. ‛Тримата глупаци“ стана филм-феномен, своеобразна емблема на цялото ни анимационно кино и зрителите го помнят и досега. Доньо винаги е успявал да влезе под кожата на българина, да напипа и предаде националното чувство за хумор с неговия скепсис и недоверие, предизвиквайки буен и спонтанен смях у зрителите.

Най-проникновеното откритие на Доньо Донев беше може би изследването на характерната за нашето място на Балканския полуостров липса на далновидност. По един индиректен и осъвременен начин режисьорът ни препращаше към шопския фолклор и към историите на Елин Пелин, без да ги илюстрира буквално. Вероятно като българи, освен байганювщина, усещаме дълбоко в колективната си психика и елинпелиновската глупащина. Поведението, предвиждащо последиците с три хода напред, не е сред силните страни на балканската ни ‛мисловност“. Най-ярко тази наша не твърде ласкателна особеност видяхме в ‛Тримата глупаци“ или в ‛Умно село“. Нашенецът, според Доньо, е вечно изненадан от резултатите, които предизвикват собствените му действия. Предметите и явленията като че ли имат за цел да му се противопоставят, заредени са с непредвидени обрати, изплъзват се от контрол, действат по законите на някаква неразбираема (а не негова) логика. Всяко поредно действие на героите води до все по-голямо бедствие, докато се стигне до самоубийствен резултат, който може да потопи цялото ни ‛умно“ село.

Абсурдът е пълен, но при Доньо тези болезнени за националното самочувствие констатации не бяха придружени с мрачно-сатирична присъда. Тъкмо напротив – филмите му са смешни, витални и дори жизнерадостни по един своеобразен начин, който не скрива жилото, но и не убива. А и българинът, щадейки собственото си его, успя да прехвърли голяма част от вересиите на глупашката неадекватност върху поведението на управниците си, като намери явна прилика между типажите на глупаците и … Тодор Живков.

Същевременно Доньо Донев не беше чужд и на сатирата в нейния социален аспект. Дълбоко го вълнуваха проблемите на обществото, а в последните години от живота си таеше дълбоко разочарование от псевдодемократичните ни порядки. ‛Де факто“ например показа принципа на колективизма като тотална липса на отговорност, а срутването на жилищен блок при гръмовитото засвирване на оркестъра стана метафора на цялостната социална разруха и безхаберие. Стегнатото стакато, в което всички участници доказват своята невинност, довежда до намирането на абсурдния виновник за случилото се – тъпана. Гръмкото ‛Ура“ обаче срутва и следващия блок. Филмът беше възприет като остра сатира с дълбок социален подтекст, без обаче да загърбва спонтанното общуване с публиката чрез смеха. Този смях беше станал по-горчив отколкото подсмихващия се поглед към националния характер. Подобен подход Доньо Донев разви и във ‛Вълча сюита“, където обект на сатиричния му прицел беше дебелоглавата бюрокрация, чиято трескава активност води до непредвидими социални и екологични последици. Резултатът е, че стрижем вълците, а овцете, подивели, вият. Филмът обаче не беше само призив да опазим природата, а и апел да съхраним екологията на душите си.

Творческият натюрел на Доньо Донев беше едновременно многолик, но и някак постоянен и разпознаваем в годините. Дори тогава, когато се обръщаше към чужд материал, той намираше начин да го ‛обългари“ и пригоди към нашенското светоусещане. ‛Върни се пак в Соренто“ беше вдъхновен от антивоенното настроение на ‛Коса“ на Милош Форман, но и в него се усещаше доньовският почерк. А момъкът Ромео и момата Жулиета панически не искаха да се оженят в ‛Нарекохме ги Монтеки и Капулети“, който остана и единственият рисуван пълнометражен филм в българското анимационно кино.

Творчеството на Доньо Донев не се изчерпва с тези няколко филма. Те са само избрани бисерчета от огромния списък на творбите му, които наброяват над 120. А и самият Доньо не се асоциираше само с филмите си. Много десетилетия неговите карикатури бодяха в най-неудобните места управници и управлявани, ‛водачи“ и ‛стадо“. А пък учениците на художника, отдавна вече завоювали свой собствен международен престиж, бяха неговата тайна гордост.

Филмите на Доньо Донев оставиха ярка следа в анимацията ни с цялата си щуротия и хумор. Неговите герои винаги чевръсто се щураха по екрана в преследване на абсурдните си хрумвания. Шумната и весела олелия, в която се прескачат мъже и жени, чиновници и овчари, деца, кучета и котки, таралежи и змии, бояджии и проектанти и т.н., стана запазена марка на режисьора. Неравноделният такт, тук-там писналата гайда или бумтенето на тъпана допълваха картината и я наместваха тъкмо в средата на Балканския полуостров. Ние я разпознахме и усетихме, че е истинна, наша, позната.

Приживе Доньо обичаше да казва за себе си, че е „главният глупак на републиката“. Неговите филми и карикатури бяха насочени срещу простащината, дебелоочието и лицемерието. Това, според него, бяха непростимите грехове. И добавяше: „Сатирата за политиците е като опашката на кравата – с нея се разгонват мухите. А една крава без опашка става за смях.“ Доньо неуморно въртя опашката на кравата повече от петдесет години и създаде епоха в изкуството ни. Имаше остро око за абсурдите в обществото ни, но и по чаплиновски обичаше малкия човек с всичките му недостатъци и грешки. А и малкият човек го обичаше.

Сбогом, Доньо! Мир на голямата ти българска душа!