От интимният свят на личността по време на комунизма дискусията беше пренесена на макроравнище – обсъдени бяха икономическите неудачи на тоталитарното управление, които в крайна сметка довеждат и до неговия пълен колапс.

Негативният пример също е от полза за обществото и от тази гледна точка опитът на българския комунизъм, опитът на СИВ не е безполезен, обясни Даниел Вачков от Историческия институт към БАН в доклада си за финансовите проблеми на социалистическата общност. Той допълни, че допълнителна нужда от такива изследвания дават някои натрапчиви днешни тези, които придават розова окраска на миналото.

Историкът противопостави редица аргументи на тази романтична представа. Той изтъкна абсолютната неравнопоставеност на цените между България и СССР в периода след Втората световна война – българските са два пъти по-ниски от тези на световния пазар, както и изключително високия курс на рублата спрямо лева - пет пъти по-висок от реалните световни нива. Тази неравностойност и постоянните финансови загуби на България се запазват и след създаването на СИВ през 1949 г. Там международните цени са приравнени към изкуствено високия курс на рублата, което налага, според Вачков, икономическия диктат на СССР. Пример за това е научно-техническата помощ на съветската страна за България, където месечното възнаграждение на един обикновен съветски майстор е 500 долара, а месечната заплата на един български министър, приравнена към тогавашния курс на долара, е по-малко от 400 долара.

В доклада си Вачков обясни и другите сериозни недъзи на българската социалистическа икономика – недалновидното развитие на тежката промишленост, дефицита в търговията със СССР, непазарните принципи за справяне с икономическите кризи, липсата на реални реформи в икономиката. Според историка тези обстоятелства пряко обуславят неспособността на страната след 89-та година бързо да се адаптира към свободния пазар.

Генезис на сегашни проблеми в наследството на комунизма потърси и Михаил Груев от Софийски университет, говорейки за колективизацията в България като социален и демографски катаклизъм. Според Груев колективизацията е била най-мащабната акция на режима, която се превръща в генна модификация на обществото и на живота на милиони хора.

Груев проследи хронологично етапите на колективизацията у нас, като определи отношението на повечето хора към нея като скептична колаборация, която ерозира системата отвътре. Освен чисто икономическите аспекти от одържавяването на земята, бяха разгледани и социално-психологическите. За периода между 50-те и 70-те години милиони българи от селяни стават граждани, а броят на изселващите се към градовете нараства с по 100 000 души годишно. Забелязват се два паралелни и взаимосвързани процеси – на депейзанизация на селата и рустификация на градовете, обясни Груев. Традиционният селянин постепенно изчезва, той се превръща в кооператор, а после в държавен надничар върху собствената си земя или пролетарий в марксическия смисъл на понятието. Променят се моралните устои, битът и начинът на живот и постепенно всичко се доближава до живота в градовете. В същото време там тече обратният процес - оселячване. Пропорциите са така нарушени, че след 60-те години старата градска култура се поглъща, ерозирана от идеологическото обезценяване и от по-жизнената среда на новото селячество. Според Груев, така постепенно се ражда новият социалистически човек, който е нито гражданин, нито селянин.

Една по-стриктна икономическа оценка на предишната система даде Румен Аврамов от Центъра за либерални стратегии. Той говори за терминалната криза на българския комунизъм през погледа на „информираните елити‛ и техните критици, позовавайки се предимно на архивите на БНБ. Оказва се, че в края на режима е имало сериозно раздвоение между официалната идеология и много икономисти. Те не пропускат да отбележат огромните проблеми на българската икономика през 80-те – дълговия проблем, неравновесието в платежния баланс и задлъжняването към западните икономики.

Цитирани бяха редица документи, които информират пряко Тодор Живков за задълженията към социалистическата общност и за очевидната инфлация. Решения обаче изобщо не се търсят в свободния пазар и предложенията на БНБ остават в рамките на традиционните лостове. Според Аврамов колапсът на социалистическата икономика до голяма степен се дължи на интелектуалните дефицити на онази част от върхушката, която вижда проблемите, но не знае как да ги реши. Същата липса на интелектуална подготовка Румен Аврамов вижда и след 89-та година.

Причините за носталгията по комунизма на част от българското население пък беше основна тема в доклада на проф. Ивайло Знеполски. „Ние построихме две Българии‛, заявява навремето с гордост Тодор Живков, но какво се крие зад наглед успешните цифри? Проф. Знеполски посочи ниската изходна позиция, от която тръгват българските комунисти – преди 19 44 г. в България почти не е имало заводи. Живков не сравнява автономни икономически субекти, защото става дума за коренно различни контексти преди и след Втората световна война. Единствено сравнението с други страни по това време може да даде реална оценка на режима – и тя не е в негова полза. Социалните придобивки, с които се хвали комунистическия режим, са видими и навсякъде другаде в Европа, но там те са плод на развитието на технологиите.

Проф. Знеполски изтъкна и друга характерна черта на тоталитарните общества – купуването на лоялност и съпричастност на населението чрез социални придобивки – нещо характерно и за нацистка Германия. Това е вид средство за подчиняване на народа, институционализирана корупция. Тя води до привидна лоялност и затваряне на очите пред жестоки престъпления. Според Знеполски можем да говорим и за други негативни последици – трудът от престиж става повинност, по подобен начин се дискредитира и образованието – на фона на ликвидираната писмена неграмотност се развива вторична – липса на качества, ценности, нравствена и политическа култура. Истинската стойност на комунистическите социални придобивки, според професора, излиза наяве след промените – тогава те се огъват пред новите реалности и се изпразват от съдържание, защото основата им не е била стабилна. При социализма социалната целесъобразност е за сметка на икономическата - проект, който не издържа финансово. Според проф. Знеполски днешното общество е пасивно и атомизирано. Неговата носталгия по комунизма се обуславя и от горестта на някои по загубения статус и социална сигурност, постигната с цената на икономически крах.

По-непосредствени изследвания върху психологията на социалистическия човек даде Павел Совински от Института за политически изследвания във Варшава в доклада си „Полската куфарна търговия по Черно море и културата на дефицита 1956-1970‛. Той определи тази полска практика като стратегия за оцеляване и социална адаптация към перманентната икономическа криза. Совински разказа , че в Полша се е считало за голяма гордост и за знак на висок социален статус да имаш българска керамика или нашенска овча кожа. Полският учен изтъкна фундаменталната разлика между тогавашния западен и източен турист – първият отива на почивка да харчи пари, а втория - да печели.

Сходен анализ, но от българска перспектива, предложи Емилия Карабоева от Техническия университет в Айндховен. Тя говори за международните шофьори като част от невидимите лица на социалистическото всекидневие. Своеобразна връзка между изтока и запада, шофьорите имат една от най-желаните професии за времето си, като естествено голяма част от дейността им включва контрабанда на оръжие, наркотици и т.н. В изказване от залата се изрази предположение, че повечето тираджии са били служители на ДС и вероятно са извършвали някакви форми на разузнаване при пътуванията си отвъд Желязната завеса.

Габор Дяни (Унгарска академия на науките) разгледа концептуалната рамка на събитията в Унгария през 1956. Употребата на "революция", "контрареволюция", "въстание", "бунт" според него е не просто случаен избор на изследователите, а решение, което предопределя и възможните интерпретации, включително в исторически план.

Борис Попиванов се спря на българските гледни точки към унгарската 1956 година в контекста на непосредствения ефект от събитията. Той коментира позициите на партийното ръководство, обществените нагласи, ориентацията на интелигенцията и аргументира тезата, че схващането на Живков за необходимост от партийно единство и консолидация в този решителен момент позволява на партийния елит да преодолее без сериозни сътресения унгарското предизвикателство. Според Попиванов българската интелигенция тогава няма обществения ресурс (и в национален, и в международен сравнителен план) да бъде морален коректив на управлението, поради което не е възможно да й се вменява морална отговорност с късна дата.

Пламен Дойнов (НБУ), който се е занимавал детайлно с поведението на културните дейци през 1956 и в частност на българските писатели, изброи няколко акта на интелектуално дисидентство, засенчени от изчаквателната позиция на мнозинството. Той анализира редица (предимно поетични) текстове от този период, тематично свързани с унгарския сюжет, и направи опит за възпроизвеждане на духовната атмосфера и типичните реакции на събитията.