В броя си от 30 ноември 2007 г. в. ‛Култура‛ публикува интригуваща и обширна публикация под заглавие Културата на Web 2.0. Интересът към тази тема не е нов за автора й Орлин Спасов. Той бе споделил идеите си по нея още в началото на 2007 г. на една научна конференция в Софийския университет, организирана от Факултета по журналистика и масова комуникация. Предстои да се появи сборник с направените на тази конференция съобщения и доклади, така че в него ще може да се види основното от това, което е публикувано във в. ‛Култура‛. Но обстоятелството, че чрез вестника авторът е дал по-мащабна публичност на идеите си, дава възможност да се вземе отношение по засегнатите в публикацията проблеми. Освен концептуалното представяне на Web 2.0 – тази нова комуникационна конфигурация и тенденция, интерес предизвиква интерпретацията й в контекста на българските обстоятелства, възможности и примери. Именно по тази интерпретация бих искал да взема отношение.

На базата на каква фактология и емпирика Орлин Спасов смята, че освен NBC, Sky News, BBC, CNN – все световни медии, България с медиите си също дава основания да се смята, както той възторжено и може би убедено твърди, че ‛зрителите са активно въвлечени в производството на съдържание‛ за медиите и че ‛така нареченият ‛граждански журнализъм‛ получава истински разцвет в последно време‛?

Бих обсъдил това твърдение от две гледни точки.

От медийно - технологична гледна точка би било логично, когато говорим за Web 2.0 – или, както още го наричат, Интернет 2 и за неговото приложение в България, първо да видим докъде сме стигнали с Интернет 1. Мисля си, дано не бъркам, че както не могат да се прескачат исторически етапи, каквито безуспешни волунтаристични опити са правени, така не могат да се прескачат и технологични равнища. Ако е така, първо би следвало да сме напред и наред с добрия ‛стар‛ интернет, за да ни има и на терена на Web 2.0.

Ето обаче какво е настоящото положение у нас, и то в съпоставителен план. Според резултата от т. нар. desk research (вторичен анализ на данни от различни източници, в случая TNS/TV Plan, TGI, Initiativ Media Club, GFK Audience Research), извършено от GFK – България, отнасящо се за потреблението на медии в Централна и Източна Европа и обхващащо 2006 г. и изминалите към момента на изследването месеци от 2007 г., нашата страна е в опашката по брой на интернет-потребителите с 30 на сто от населението, докато в Естония цифрата е 65 на сто, в Норвегия – 76 на сто, Гренландия – 88 на сто (утешителни за нас са показателите на Македония – 5 на сто, и на Албания – 1 на сто). Тези данни цитира в. ‛Капитал‛ (7 декември 2007, бр. 49) под показателното заглавие ‛Като залепени за телевизорите‛. В него се съдържа ‛тъжната‛ истина, че все още сме си страна на традиционните медии, нещо повече – че гледаме най-много телевизия в сравнение с всички европейци: 329 минути на ден или по 5 часа и половина. Ако говорим за това какво гледаме, наистина би станало тъжно, но това е друг въпрос.

Така или иначе, за да покаже, че Web 2.0 в качеството му на граждански журнализъм го има и се практикува и в България, Орлин Спасов няма към какъв друг пример да прибегне, освен към традиционните медии.

И тук идва ред на медийно-философската гледна точка към разискваната ситуация. Неправомерно е, а в случая това значи, че е ненаучно като подход, за един нов проект и една социално неутвърдена още медийна философия и технология (при това не става дума за България, а за САЩ, където се е родила идеята и където проектът се експериментира и понастоящем) да се правят заключения на базата на стари медии, коренно различни не само поради различната им концептуално-технологична същност, но и поради това, че са от коренно различен национален контекст. Това означава ако не профаниране, то подправяне, и то, разбира се, ако в този начин на анализ няма някаква преднамереност, например да се покаже на всяка цена как и България е в крак с новите тенденции в развитието на медийната демокрация и демокрацията въобще. Съжалявам за квалификациите, но при такова смесване на несъпоставими равнища няма как да се говори дори за сравнителен анализ като метод на научно изследване.

Кои са примерите?

Първи пример: вестник ‛24 часа‛. Заради това, че още през 2001 г. този вестник призовава читателите ‛Бъдете репортери!‛. Втори пример, вече с днешна дата: телевизия bTV с ‛Биг Брадър‛. В това риалити-предаване ‛културата на участието‛ (с тази тукашна метафора, между другото, се афишира философията на Web 2.0), тоест зрителите сами, според Орлин Спасов, определят развитието на сюжета и рейтинга на участниците чрез гласуване с SMS-и.

Какво излиза на практика? Че сме водещи, че сме изпреварили раждането на идеята за ‛журнализъм с отворен код‛ (това пък е метафората, която представя Web 2.0 в САЩ), т.е. че медийната публика от потребител на изработено от журналистите съдържание се е превърнала в производител на съдържание, че интерактивната комуникация си я практикуваме отдавна и независимо има ли го, няма ли го интернет.

От друга страна, обаче, Орлин Спасов не дава никакви примери за практическа реализация в отговор на призива на ‛24 часа‛. Така че няма как голословно да сме достоверни в твърдението за наличие на интерактивна комуникация на наша почва - било на равнище традиционни медии, било на равнище интернет. Още повече, че става дума за опит, за съвсем нова, неизяснена дори като евентуален успешен резултат тенденция при прилагането на интернет.

Между другото, тази ситуация много напомня за един някогашен, провалил се опит да бъде създадена илюзия, че в България медиите действат демократично. Този опит, който с днешна дата би могъл да се окачестви като популистка манипулация, е от времето на загниващия наш тоталитаризъм, но пък, кой знае, дали да не го добавим като още един ‛аргумент‛ за още по-старо в сравнение с примера от 2001 г. за наличие у нас на граждански журнализъм. Ето за какво става дума.

В началото на 80-те години на миналия век в управленската фразеология влезе идеологемата ‛превръщане на обекта в субект на социалното управление‛, а нейно журналистическо съответствие стана повикът за увеличаване на дела на т. нар. непрофесионален автор в съдържанието на медиите. Степента на симулация бе доведена дотам, че на редакциите бяха ‛спуснати‛ указания в какво хонорарно съотношение следва да са журналистите и външните автори: съответно 40 към 60%. Мероприятието бе отчетено за реализирано, след като много мощно набъбна обемът на рубриките ‛Писма на читателите‛. Но това набъбване стана благодарение на това, че самите журналисти се впрегнаха да пишат писма до самите себе си, до собствените си редакции...

С примерите, които Орлин Спасов дава, идеята, заложена в ‛гражданския журнализъм‛, се оказва принизена и опростена и поради друга причина. Тези примери няма как да отнесем към представата за гражданска активност и гражданско участие, тъй като представляват опит за активизиране и привличане към участие на публиката чрез заплащане на участието й. Призивът на ‛24 часа‛ продължава така: ‛Ако вашата новина влезе в работа, ще получите между 20 и 100 лв.‛. Гласуването с SMS-и също се заплащаше. Спасов отчита това обстоятелство, но тогава за какво му служат тези примери, какво доказват?

Въпреки тази нищожна стойност на доказателствата, се правят фриволни предположения относно мотивите за това ‛гражданско участие‛: зрителите са изморени от прекалено режисирани предавания, участието им е индикация за глад те да предлагат решения, в т. ч. и политически, поради което искат да видят сюжети, управлявани поне до известна степен от самите тях, и т.н.

Да, в зрителите има такава мотивация, но дали чрез нея и поради нея те са участници в ‛Биг Брадър‛? И политическото у хората ли цели да активизира това риалити, което си беше издържано в чалга-стилистиката и се намираше в чалга-територията на българските медии? Дори да признаем този пример като ‛култура на участието‛, в него няма и помен от участие на културата. Да не говорим за политика и участие в политиката именно чрез управляване на чалга-сюжети. Или пък, ако вземем призива на ‛24 часа‛: и чрез него ли се е целяло политическо активизиране на публиката, след като съвсем откровено от нея се иска не друго, а търсене на сензации, и то с примамката, че за тях ще се плаща повече: Ако вие, читатели, сте съсед на някой известен политик, снимайте къщата му и ни изпратете фотото. Ние ще го публикуване, а вие ще вземете хонорар (цитирано по Орлин Спасов).

Във всички тези ‛догадки‛ и предположения разминаването с реалността, с реалното положение на публиката в отношенията й с медиите и журналистиката е доведено до степен на илюзорност, на идеализирана мечта, до утопия.

Би могло в името на коректността да се предложи една друга ‛догадка‛. С всичката си ‛интерактивност‛ Биг Брадър и подобни не реализира ли скрита – политическа – цел: да държи приковано вниманието на публиката, особено масовата, към илюзорното и виртуалното, към екранния живот, т.е. да го държи далеч от реалностите на битието? И в този контекст не е ли участието на зрителите във взимането на решения за екранните, измислените герои ‛клопка‛ за улавяне на социална енергия и канализирането й в русло, далечно не от друго, а от политическо участие?

Чрез Биг Брадър на хората се показва всичко друго, но не и че са политически хора, субекти на политически решения. И най-вероятно те чувстват, че това е привидно, виртуално тяхно включване в живота и в управление на живота и обществото. Дали не затова ги има в изобилие пред екрана, но само рехаво пред изборните урни? Доведени ли сме, в това число и чрез Биг Брадър, чрез медиите като цяло, до състояние да отказваме да бъдем политически хора?

Слава Богу, че до утопията (ако е утопия, а не нещо друго) на Орлин Спасов редакцията на ‛Култура‛ публикува гледната точка за Web 2.0 на един французин, който слага нещата по местата им.

Първо, относно реалното място на потребителите. Те са малцинство, пише той, както са малцинство читателите, които изпращат писма до вестниците, или слушателите, които се обаждат в радиото. Към това бих добавил един свой аргумент. За обикновените хора винаги е било по-интересно да имат информацията на професионалисти, а не на аматьори. Така е още от зората на комуникацията: те ‛гласуват доверие‛ на професионалния комуникатор да селекционира живота и да им показва ‛важното‛ от негова гледна точка. Не че журналистите са се оказвали и се оказват достойни за това доверие, но, така или иначе, те са основният фактор за достоверна, честна, открита, в полза на обществото работа на медиите. Затова и по-съществената и по-реалистичната представа за правене на граждански осмислена журналистика е в това да я правят самите журналисти, проникнати обаче от професионалния ангажимент да служат на общото благо.

А фактът, че интернет опровергава тезата, че журналистите могат да постъпват, както си искат, понеже техниката, медиата е в техни ръце, тук не играе. Защото дори като пример за пълна техническа достъпност на потребителите до средствата за публичност, интернет не обръща представата за традиционния начин на потребление на медиите: може да има интерактивност, но това съвсем не означава, че всеки, който би се решил на информационна изява по този канал, непременно би намерил желаещи за диалог с него.

Уместно, на второ място, този френски изследовател приземява и възможността чрез Web 2.0 да се стига до нова електронна демокрация. Тя е илюзорна, пише той, и изтъква три неща: първо, манипулации при гласуванията, подчинени на скрити, било комерсиални, било политически цели (‛шепа добре организирани гласуващи могат много лесно да обърнат вота‛; ‛гъмжилото от коментари е писано от е-активисти, чиято задача е да сеят разногласия в противниковия лагер‛); второ, филтриране на мрежата, което е модерният евфемизъм за думата цензура (‛... една невидима ръка, без контра власт или ограничение отвън, класира и йерархизира, тази невидима ръка е например Гугъл, който усилва явлението...‛). Явно, тук става дума за възможности в няколко посоки: наблюдение и следене на поведението на потребителите, и то често в реално време; юридически спънки, които карат операторите да блокират достъпа до определени сайтове; филтриране на целия трафик – и входящ, и изходящ; да не говорим за високи цени и на достъпа, и на самата техника.

Тук следва да се каже още, че по самия си замисъл проектът Web 2.0 предвижда в края на комуникационната верига да стоят професионални комуникатори, което не може да се разбира другояче, освен като предпоставка и възможност за редакторска намеса, при това на избирателно пропусканата през ‛входа‛ на интернет информация на потребителите преди нейното публично излъчване.

И трето, бележката на французина относно реалните, а не мечтаните мотиви за потребление на интернет във варианта му Web 2.0. За какво служат тези коментари? – пита той за отзивите на читателите на електронните варианти на вестниците, и отговаря: Те са нещо като кафене в интернет, където всеки може да говори за всичко без смисъл и разум.

С други думи, нещо като някакъв чужд е-вариант на българския телевизионен Биг Брадър. Значи, нищо ново...