Може ли Foster да възпитава, отглежда, лелее и поощрява?

Изложба в Национлната галерия за чуждестранно изкуство,
12 декември 2007 – 15 януари 2008



И как още! Чувството на излизане от изложбата на Норман Фостър в София беше същото като след изложбата на Леонардо да Винчи преди година. Срещата с гения дава криле.

Английската традиция все още поощрява (to foster*) английските гении чрез титлата лорд (или баронет), която не се предава по наследство. Удостоени лордове са пиратът поет (1585) Уолтър Рейли и музикантът (1998) Елтън Джон, лордове са архитектите Норман Фостър и Ричард Роджърс. В самото начало на своите забележителни кариери те двамата, заедно с жените си Уенди и Сю, формирали ателието «Team 4", известно по-късно (от 1967) като Фостър Асоушиейтс. Като млади и никому неизвестни, те проектирали всичко – включително масови жилища – нещо, което великите архитекти не правят и не бива да правят, защото рано или късно им излиза през носа. Като млади и зелени, Фостър и Роджърс проектирали заедно прочутата офис сграда с форма на черен роял "Уилис Фабер и Дюма" в Ипсуич – може би единственото категорично асиметрично здание, проектирана от Фостър. Още в този проект младите лъвове показват нокти – сградата е с големи подпорни разстояния, дръзка, оригинална. Макар само на три етажа, тя заявява недвусмислено намеренията на авторите да са поне с единия крак в бъдещето, да рискуват и да експлоатират конструкцията без резерви, на границата на възможното, благодарение на качественото изпълнение и логичния замисъл. Тези черти ще останат типични за творчеството и на двамата.

После Фостър и Роджърс се разделиха – по начало идеята за приятели и съпруги в екип е дълбоко погрешна. Никой никога не е чул да кажат добра дума един за друг. Съвременният свят не е Олимп, където има място за много богове. Първата значителна сграда, която Фостър строи след раздялата, е Хонконгско-Шанхайската банка, в Хонконг. Тя не само е жалонна сграда в творчеството на Фостър – тя може да оспорва първенството на коя да е друга като най-значителна сграда на столетието. За построилия какво ли не ХХ век, това вече говори ясно кой е Фостър. Едно от възраженията, преди да му възложат проекта, било, че дотогава не бил строил нищо "високо". Китайците обаче рискували и резултатът е класически модернизъм, хай тек, който обаче не се задоволява да се любува на себе си, а върши куп полезни неща. Тези полезни неща са в няколко посоки: За хората, които не принадлежат на банката, а просто "минават оттам", архитектът освобождава цялото партерно ниво – превръща го в площад, в разширение на улицата, в обществено място. В претъпкания Хонконг този жест няма как да остане незабелязан и неоползотворен. По такъв начин Фостър показа, че е научил урока на Гордън Буншафт от Левър Хауз в Ню Йорк (Левър Хауз е малък небостъргач, по проект на могъщата фирма СОМ под 40 етажа или хайрайз, както се казва от известно време, който е застроен доста под допустимия норматив и пръв застава ребром към улицата, което позволява по-добро осветление за офисите вътре и по-изразителен образ отвън) – урока за свободното пространство и обществената достъпност още на ниво градоустройство. После, с помощта на огромно слънчево огледало, Фостър вкара светлината вътре и освети пробития партер отгоре, така че до долу небостъргачът му е светъл, както, ако беше прозрачен и се въртеше подир слънцето като слънчоглед. Светлината пронизва цялата сграда в най-дебелата й ниска част и облагодетелства хилядите работни места, които в "нормалния" небостъргач не виждат дневна светлина. Дотук още не говорим за архитектура, говорим за хуманизъм в действие. Архитектурните и конструктивни подвизи следват оттук нататък. Монументалния главен вход с портиер и охрана, Фостър превръща в радостно възнесение с ескалатори нагоре към светлината, пронизвайки тънкия прозрачен търбух на главния вестибюл – посетителят влиза буквално право в организма на банката, пълен с хора и... пари. Не го прави самоцелно – това следва логично от ситуационното решение. За конструктивните достойнства на сградата може да се говори много. В нея няма колони - има три двойки вертикални окачвачи по средната ос. Окачените на комуникационните ядра етажи се носят от живописни кобилици – като начертани моментни диаграми по фасадите. Над огледалото трите корпуса на сградата се прибират на отстъпи – така се гарантира дневна светлина и панорама за повечето работни места. Броят на етажите, носени по няколко на блокове от чифт кобилици, също намаляват във височина с по един за всеки корпус. Така Фостър направи най-елегантния реверанс към класицизма, който някога е правила архитектурата. Вместо да реди фалшиви каменни колони и да ги товари с фалшиви каменни корнизи, фронтони, каквито същият ХХ век произвеждаше допреди малко, архитектът взе от Класиката есенцията – симетрията, хоризонталното членение и мащаба, но ги изпълни с хай тек. Вместо да реди портици, колонади и фронтони едни върху други, както десетки нелоши архитекти през ХХ век и преди него, Фостър направи един единствен портик – колосален, но с относително дребен конструктивен детайл. Първият човечен небостъргач и за момента – единствен. В детайла обаче небостъргачът на Хонконгско-Шанхайската банка повече от всичко прилича на военен кораб.

След като китайците построиха банката в Хонконг, японците се осмелиха да построят Сенчъри таур (също банка, естествено) в Токио, проектирана от Фостър преди това. Японците изчакаха известно време "да видят какво ще стане в Хонконг". Сенчъри тауър има много от достойнствата на Хонконгската банка - сдвоени етажи, вътрешно свободно пространство, доминираща конструктивна форма, изразителен силует, поразително сполучлив градски мащаб, което в Токио си е подвиг. Азия припозна Фостър като свой архитект преди Европа. Америка още не го е признала – там си имат свои хора, за това ще стане дума по-нататък. Хонконгската банка недвусмислено заяви пред света, че се е родил нов стил, който върна характера на Модернизма в пълния му блясък на новаторско движение и даде надежда, че с палячовските гримаси е свършено. Архитектурата отново стана сериозна работа.

Една от най-симпатичните характеристики на Фостър е уважението към обстановката, към архитектурното наследство. Първата му значителна работа в Европа беше Медиатеката (известна още като Каре д’Ар) в Ним– френски град с богато римско наследство. Модернистът Фостър не се поколеба да направи директна реплика на Мезон каре – напълно запазен римски храм, на същия площад и под прав ъгъл на съответните дълги оси. Новата сграда – Медиатеката на Фостър - запазва напълно характера, мащаба и схемата на паметника. Обаче! Симетрията стана дисиметрия – оста на влизане и монументалното стълбище са встрани от оста на симетрия. Портик срещу портик, но този на Фостър е с тек опори! В сравнение с ордерните безупречни колони на римския храм, опорите на Фостър са пределно тънки. Срещу тежкия фронтон на храма – въздушно лек, прозрачен навес по целия фронт на медиатеката. Срещу недостъпния за простосмъртните храм – широкоотворена обществена сграда, срещу имперския монументализъм – демократична разкрепостеност. Срещу плътните стени – прозрачни. Срещу простата схема – още по-проста, напълно очевидна. Да бие класиката на неин терен – ето това можеше Фостър съвсем в началото на своя триумфален път в Европа и много преди майката-родина да му даде шанс на Острова.

През втората половина на ХХ век Франция направи много за световната архитектура. Може би като компенсация за подценяването на "своя" швейцарец Льо Корбюзие, програмата Помпиду-Д'Естен- Митеран, известна като президентска архитектура, отвори широко вратите за архитектурните гении от цял свят. След Щпрекелсен, Йо Мин Пей, Отис, Нуньес и Бофил, Пиано и Роджърс, Бота и Калатрава, нямаше как да не опрат до Фостър. И то – с един колосален продукт – виадукт, десет пъти по-едър от римските, космическо съоръжение с една от седемте опори, по-висока от Айфеловата кула. Само това да беше направил, Фостър щеше да остане в историята. Мащабът на моста над долината Тарн, близо до град Мийо, може да се сравни единствено с Великата китайска стена и то ако я беше проектирал Леонардо да Винчи. По своята простота виадуктът прилича на колиба, по своето ветрово съпротивление – на самолет. По елегантност мостът няма равен, независимо дали се вижда цял или наполовина над или под облаците. Това май вече дори не е архитектура. Или е?

Преди да спечели на конкурс моста обаче, Фостър проектира и построи множество жалонни сгради във всички жанрове. С еднакъв успех направи летища, изложбени павилиони, музеи, небостъргачи и просто "хайрайз", а също някои дребни неща, като входовете за метрото в Билбао, които не пропуснахме да прекопираме в София по най-неуместен начин на площад "Света Неделя". Досега Фостър не е проектирал само... стол. Няма как да не знае, че е длъжен да го направи, още повече че вече има проектирани няколко прекрасни хай тек маси.

Все по-често се питам, защо диапазонът на великите архитекти е толкова широк. Шекспир е писал все пак "само" пиеси и сонети. Чайковски – песни, симфонии и балет, Рубенс – портрети и картини. Райт обаче е проектирал практически всичко – от столове до небостъргачи. Засега Фостър (за разлика от Райт) не е проектирал само черкви и синагоги. Съмнявам се, че ще му възложат – прекалено е... богохулен. След това, което направи Ренцо Пиано за "Падре Пио" (нова черква в прочут манастир в Южна Италия по повод Милениума на Исуса Христа), не ми се вярва да рискуват с Фостър. Всъщност най-високите кули по проекти на Райт и на Фостър не са построени. Предполагам – за щастие. Точно, както Райт проектирал за прерията под Чикаго кулата Илинойс миля висока, така Фостър проектира за Токийския залив Милениум Тауър. Изглежда като остро чертожно габърче, забито в небето. Има всичко необходимо, което се полага на един вертикален град и все пак това чудо на архитектурата е чуждо на хуманизма, а искам да вярвам, че хуманизмът на Фостър е по-силен дори от неговия огромен талант.

Втория си човечен небостъргач след Хонконг Фостър построи във Франкфурт на Майн. С него той подпечата принципа – искаш ли да правиш архитектура – жертвай пространство! Жертвай, в смисъл – остави го празно, не го използвай пряко, не го пълни с работни места, дай на архитектурата и хората да дишат. Комерцбанк е небостъргач, в който прозорците се отварят! Кулата има качеството на интериорите на четириетажна сграда по цялата си височина, плюс панорамата на кула. Това е постигнато гениално просто – цялата сърцевина е празна и по всяка от трите фасади на всеки 12 етажа 4 липсват. Пробивите се гонят спираловидно, така че дори вътрешните канцеларии гледат навън през пробивите и на пътя на погледа има истински дървета! Ако, по думите на Вячеслав Глазичев (казани на Биеналето на архитектурата някъде около 1998 в София) в Хонконг Фостър спря слънцето, то във Франкфурт построи природа равномерно до 40-я етаж "за всички, които я обичат". След Хонконг мнозина мислехме, че не би могло по-добре. Франкфурт показа, че няма предел. Двете банки притежават нещо общо – структурния принцип на едрия кокъл и осовата симетрия. За разлика от повечето небостъргачи и хайрайзи, двете кули не са конструирани като ниски сгради на много етажи (с многобройни вертикални опори), а носенето е изтеглено в ъглите – по ръбовете на обемите – правоъгълни в Хонконг, триъгълен във Франкфурт. Гигантските подпорни разстояния на етажните конструкции осигуряват чудесата на архитектурата. Ричард Роджърс бил казал, че Фостър нищо не разбира от конструкции, че инженерите му ги правят. Никак не ми се вярва, няма как да е истина, но дори да беше, то значи само, че Фостър гениално си избира инженерите.

Като стана дума за едрия кокъл на сградите на Фостър, Пиано и самия Роджърс, идва ред на гигантската арка. Арката е толкова пленителна конструкция-форма, че в средата на ХХ век Ееро Сааринен не се поколеба да я използва като паметник – гигантската "Врата към Запада" в Сейнт Луис, там, където Мисури се влива в Мисисипи. Позната от развалините на Ктесифон в Ирак, параболичната арка е идеална за равномерни натоварвания, които пораждат чист натиск – без изкълчване. Това е форма, съвършена като правия ъгъл и кръста. С такива именно арки Сантяго Калатрава проектира няколко прочути моста в Европа, а много преди Калатрава с наклонени арки беше изпълнено покритието на колодрума за Олимпиадата 1982 в Крилатское. Сега Фостър с една единствена наклонена арка премости реконструирания Уембли за 90 хиляди зрители. Неправдоподобно стройна и ажурна, арката на Фостър носи колосална тежест, при това – от динамични натоварвания – покривът се отваря. За разлика от подобни зали в Япония, Уембли на Фостър е паяжинно-ажурен, почти безтегловен. Веднаж осъзнат, приоритетът на празното пространство изисква конструктивно съвършенство и изпълнение, каквото много малко нации могат да осигурят. Така например "Краставичката" (Главна квартира на Суис Ре – швейцарски банкери) на Фостър в Лондон и Кулата Агбар (Агуас де Барселона, сиреч Управление ВиК) на Жан Нувел много си приличат като височина, обем и силует, но в архитектурен детайл и качество на обитаването се различават драстично. Фостъровият едър кокъл и жертвата на полезно пространство печелят по всички линии.

Немското и английско качество позволиха на Фостър да направи два стъклени купола с неправдоподобно тънки конструкции – купола на Райхстага и нов покрив на двора на Британския музей. Освен с техническо и архитектурно съвършенство куполът на Райхстага, както е обичайно при Фостър, има ефекти далеч отвъд доброто архитектурно качество. Историята на сградата е поучителна. След като нацистите или Ван дер Любе я опожарили, а "наши разбомбили еще в сорок пятом", няколко десетилетия сградата стоя, както си е – руинирана, за да дочака своя звезден час: завръщането на германския парламент от Бон в Берлин. Тогава възложили на Фостър купола, а освен да осигури на парламентаристите обилна дневна светлина, архитектът им осигурил неочакван жест – присъствието на "дас фолк" в същия този купол, където буквално покачен на главите на своите избраници, народът може да ги наблюдава какво правят "долу" или да се разсейва по панорамата на Берлин околовръст. Пак стъкла и ванти, пак огледала и рампи, но толкова естествено, скромно и премерено, че и германците да го харесат. Ето – това е Фостър. Да ви напомня историята на Райхстага с нещо историята на Мавзолея в София? Можехме и ние да дочакаме Фостър. Естествено – стъклените покриви на Фостър не текат, нито някой се замисля къде всъщност и как се отвеждат водите. За мен поне е загадка.

Тук е мястото читателят да се запита – като е толкова велик, няма ли този човек слаби проекти? Има – проектите за Русия. 66-етажната кула "Россия" в Москва е вече в строеж – триръба островърха пирамида без значителни вътрешни пространства. Освен на собствените си достойнства, тя разчита за образа си на сноп прожектори, устремени вертикално в небето – не е по Фостъровски, но е толкова по руски... Фостъровският едър кокъл е съсредоточен във външните ъгли на пирамидата във вид на ветрилообразни наклонени опори, които носят с очевиден огромен резерв цялото тяло. Освен тях обаче във фасадите участват многобройни "дребни кости" като в лоша риба – половината са могли да бъдат спестени; изглежда Фостър е забравил да си вземе добрите инженери в Москва. Защо в земетръсния и ураганен тропик Фостър е конструктивно дързък, а в земетръсно спокойната и климатично стабилна Русия – толкова плах, няма обяснение. Или има, но лежи извън проектанта.

Проектът за голям културен център на Холандския остров в Санкт Петербург също не буди възторзи. За първи път Фостър проектира безформени криви и коси пространства, излишно усложнени покриви, за първи път разказът "как формата се носи" отсъства от архитектурния му език. Грозното е повече от красивото, безмисленото - от смисленото. Все една, че го е проектирала Заха Хадид – фигура на обратния полюс на архитектурната география. Този комплекс ще включва Мариинския театър, разширение на Ермитажа – емблематични институции за руската култура. Защо няма и помен от жеста, който Фостър направи за Бундестага? Или жест е имало, но е нямало кой да го хареса? Така или иначе, Холандският остров няма да прибави нищо към Фостъровата слава.

Неизвестно защо, истински Великите сили не харесват Фостър и неговата архитектура. Да се каже, че американците и руснаците са еднакво прости, би било пресилено. Истина е обаче, че поне два пъти Фостър се провали на конкурси в Америка. Първият път – в сградата на Хумана (фирма за детски храни, известна в България) в Луисвил, Кентъки – т.е. – дълбока провинция. Вторият път – в Ню Йорк. Първият път Фостър се съобрази със съществуващия в съседен парцел огромен, мрачен четвъртит небостъргач и го композира с лек цилиндър (предназначен за Хумана), оплетен като кошничка със същите диагонални конструкции, които така добре му послужиха в Лондон за "Краставичката". Тогава го победи Майкъл Грейвз с грозно, комично пост-недоразумение. Както и да е – Грейвз поне беше оригинален и напълно в унисон с кентъкийската душевност. Вторият път обаче – този път с гениален проект – Фостър яде бой не от кого да е, а от Даниел Либескинд – архитект, от когото е срамно да загуби който и да било архитект. В конкурса за "Граунд зиро" (на мястото на разрушените Близнаци на архитект Минору Ямасаки) до последния тур останаха седем колектива – все топархитекти, ако не броим Либескинд. До финала Фостър водеше на останалите с няколко обиколки. Той предложи нови Близнаци, малко по-настрана от празните зеещи котловани на предишните, малко по-високи и много по-конструктивни, с всички познати от Франкфурт чудеса, плюс подобрена устойчивост, не на последно място поради това, че бизнаците на Фостър се допираха леко в няколко точки по своя суперизразителен неравномерен силует. Точно когато световната общественост затаи дъх пред новия шедьовър, Лари Силверстайн, стопанинът на парцела, изхвърли Фостър от играта, за да вреди своето протеже Либескинд. След като Либескинд спечели безпрецедентно с есемеси от "всички, които го пожелаха", се оказа, че не може да се справи със собствения си проект и повика на помощ довчерашните си конкуренти. И Фостър прие! Така че вторият по височина небостъргач от Либескиндовата жалка композиция ще направи все пак Фостър. Но това няма да са гордите близнаци от собствения му проект, а просто добра сграда, без нищо забележително, малко по-добра, без глупостите, които Либескинд би направил сам и това е много, много жалко.

Междувременно след Райхстага и Британския музей Фостър продължи да прави емблематични реконструкции и една от тях беше сградата на медйният магнат – семейство Хърст в Ню Йорк. Цялата огромна стара пететажна Ар деко сграда на Рандолф Хърст Фостър изтърбуши и превърна във фоайе на "надстройката". Смяната в мащаба показва колко всъщност са пораснали световните корпорации. Отново симетрия, отново конструктивизъм, отново класика. С огромно удоволствие фасадата на Фостър напомня, че според Платон светът се състои от триъгълници. Отново Фостър показа, че се съобразява не с детайлите, а с философията на архитектурното наследство. Реконструкцията на Хърст билдинг отдалеко загатва какви биха били достойнствата на Фостъровите нови Близнаци, ако не беше американската заблуда, че постмодернизмът и деконструктивизмът също са архитектура.

В момента фирмата Фостър+партньори брои 1200 души, има 18 офиса в цял свят и присъства с проекти в 50 страни. 51-та ще бъде България. Фостър ще прави ваканционно селище на морския бряг, северно от град Бяла. Покани го архитект Георги Станишев (да му се зачете!) чрез фондацията Яков Чернихов. Всъщност идеята е много по-стара – знам за нея поне от две години. По принцип да се канят големи архитекти в България е риск. Собственият ни опит с Кишо Курокава, д-р Щраус (победител в конкурса за Национална опера), с германците, победители в конкурса за Централна гара сочат, че на българите не бива да се разчита. Спорна е самата мисъл, че гостуващият архитект ще повдигне нивото на националната архитектура – няма причинно-следствена връзка между двете. Ние не ценим собствените си постижения, няма причини да харесваме чуждите. Фостър идва в лош момент – когато общественото мнение се надига срещу ваканционните селища. Широките ни славянски души, както винаги, реагираха със закъснение – когато голяма част от българската природа е окончателно погубена. Редно ли е Фостър да опере пешкира? Отивайки с такава нагласа на изложбата в София, за пореден път бях стъписан от Фостъровата могъща мисъл. Преди 10 години екип от български архитекти от фамилията Дамови проектира за Турция близо до Бурса едно от най-прекрасните ваканционни селища, които съм виждал на проект. Беше посветено на Римското наследство и пълно с "имперска" архитектура, дяволити намигвания към културната публика и много, много скъпо. Не беше построено.

Преди 30 години арх. Георги Стоилов проектира детски курортен комплекс край село Шкорпиловци на Черно море. Почти римски монументализъм, симетрии, фонтани, площади и колонади, не беше построено. Това, което Фостър днес предлага, е модерна призматична архитектура на два етажа и хаотично градоустройство извън времето – четири различно малки селца, които изглеждат сякаш са били там преди историята. Модерна троглодитска архитектура, чиято най-главна задача е да не казва нищо важно – оставяйки гората, морето и небето да доминират, да говорят сами за себе си. И едновременно гъстотата е толкова голяма, че надминава и най-алчните инвеститорски намерения, реализирани до момента. Което значи, че идеята е осъществима. Никакви архитектурни претенции, никакви реминисценции, никакви "национални черти". На изложбата в Галерията за чуждестранно изкуство четири огромни фотоса показват не как архитектът си представя бъдещето, а кътове от природата, която ще бъде загубена, когато селищата бъдат построени. Това убеждава повече от всички декларации, че проектът ще се постарае да щади останалото. То не е малко. Девствена природа със същото забележително качество, както в околностите на Бяла, съществува навътре в страната до сто километра от крайбрежието. И хора няма, сякаш не става дума за Европа, а за тундрата. Крайбрежието ни никога не е било българско! Ако проектът на Фостър в България преуспее, ще бъде не по-малко важен успех от Хонконгската му банка. Ще бъде жалониращ пример за ваканционно селище от нов тип и дали народите от Средиземноморския басейн ще се възползват от урока на Фостър, зависи от самите нас. Все още мисля, че големите архитекти не бива да строят масови жилища, пък били те ваканционни – рискът е огромен.

От казаното дотук е ясно, че се прекланям пред Фостър. Напълно съзнателно и напълно критично. Само го дебна къде ще сбърка. Не може човек да движи заедно с 1200 души едновременно 50 проекта и да го прави така, както би направил сам един проект, не е възможно. На стари години бъркаше дори Райт, който все пак си чертаеше сам основните проекции до последно. Преди да дойдат неизбежно старостта и упадъкът обаче, има много какво да научим от "лорда", дори ако той не стъпи повече в България, или по-лошо – ако стъпи, а ние му опорочим проекта за Бяла.




*. to foster – англ., глагол. В речника има пет значения: възпитавам, отглеждам, наставлявам, лелея, поощрявам. Изглежда, Норман Фостър прави всичко възможно да оправдае значението на името си по отношение на архитектурната колегия. (бел. а.)