Блусът на Палми Ранчев

На задната корица е цитиран Митко Новков с мнението, че Палми Ранчев е най-американският български писател – мнение, което май вече се превърна в общо място, но то си е така. При Палми Ранчев американският тип писане личи още по-силно в жанра на късия разказ – жанр, който през последните една-две години взе да поизлиза от мода сред българските писатели, или пък да отива в посока към постоянно усложняване и естетизация. Разказите на Палми Ранчев нито са естетски, нито са сложни. Това са си типични ситуативни разкази, с много атмосфера и с ценното умение зад един дребен, ограничен откъм време и място сюжет уверено да се щрихира ясно разпознаваем едър фон. Няма шест-пет.

И в „Малко късмет за по-късно“ Палми Ранчев прави онова, което си може: непосредствено и без шикалкавене, по боксьорски разказва за персонажи, които ясно влизат в актуалния ни тукашен и съвременен вариант на „малкия човек“, но в същото време са по своему единаци, чувствителни и честолюбиви. В една музикална аналогия неговото писане е блус – само че от онзи стария блус, земен и обикновен, преди да го подхванат виртуозите.

Блусарското писане си крие, разбира се, своите рискове. То хваща, въздейства, разтърсва, но пък сравнително лесно омръзва. Освен това, понеже разчита на импровизацията, на вдъхновението и на уловения момент, неминуемо има върхове и спадове. В „Малко късмет за по-късно“ има тридесет и шест „парчета“: твърде много, поне за мен, и някои са очевидно по-слаби от други. Забелязва се и някаква тенденция разказите да започват по-добре, отколкото завършват. Но пък там, където „се е получило“, излизат действително силни, издържани неща. Такъв е, например, откриващият разказ „Спокойствие и тишина“; такъв е и моят личен фаворит „Нощта: лица и маски“, с неговите резки, смущаващи щрихи от нощна София и с неистовото лутане на объркания, симпатичен главен герой, който малко напомня на Холдън Коулфийлд. Впрочем, повечето герои в тази книга са объркани и симпатични. Те са или „изпаднали от системата“, или родени аутсайдери, но предизвикват силна читателска реакция: простичко казано, те са хора, които заслужават по-добра съдба и им стискаш палци да си я намерят.

И, разбира се, очевидното: блусът на Палми Ранчев е градски, урбанистичен блус. Блусът на една София, която е груба и подозрителна; блусът на тъмните местенца, на задните улички, на съмнителните барове и кръчми. София, в която можеш да налетиш на всякакви „екземпляри“: от бившия шампион, изпаднал до контрольор в градския транспорт, до старика, който свири на детска цигулка с аргумента, че той си е дете.

Преди да оповестят наградата „Хеликон“ за 2007, вървяха слухове, че ще отиде именно при „Малко късмет за по-късно“. Иронията е, че явно не й е достигнал късмет – но пък току-виж му останал малко за по-късно. Иска ми се обаче следващата му книга, какъвто и да е нейният жанр, да е малко по-дисциплинирана, по-внимателно изработена. И блусът да е малко по-разнообразен.