На един телевизионен дебат по TV5 ирландската журналистка, която естествено бе в центъра на вниманието заради изричното „Не“, с което съгражданите й отхвърлиха Лисабонския договор, леко насмешливо се обърна към колегите си от други европейски страни в студиото: А вие мислите ли, че ако имаше референдум и у вас, отговорът ви нямаше да бъде същият? Колегите се съгласиха.

Какво ще стане с Европа след отказа на ирландците – този въпрос вълнува тези дни политици и общественици на стария континент. Отговорите са колкото оптимистични, толкова и песимистични. Факт е, че ако ЕС се остави да бъде ръководен от договора от Ница, това ще означава блокиране на развитието, което не може да има друга цел, освен по-нататъшна интеграция, но и по-нататъшно единство в общите политики, което пък едва ли може да бъде осигурено без (поне) предвидените в Лисабонския договор мерки – президент, външен министър (както и да ги наричаме) и т.н. В същото време, твърдят оптимистите, съграждането на Европа винаги е било провокирано от трудностите, именно трудните моменти са давали тласък за нови – и плодотворни – решения.

Преди търсенето на нови решения обаче може би трябва да се зададе въпросът: защо. Защо се стигна до положението върховете да искат, а низините да не искат?

Обичайният отговор е, че нещо куца в комуникацията. Че Европа на гражданите не се случва поради простия факт, че на хората не се обясняват целите, задачите, перспективите, абсолютната наложителност на Европейския съюз. Това е, разбира се, така. Може би се дължи на отдалечеността на европейските институции и на техния, по условие, бюрократичен дух, който трудно би намерил в себе си многоречие, с което да се обърне към всяка отделна точка на пъстрата европейска действителност, за да я убеди в неотложността на задачите и правилността на предлаганите решения.

Въпросът е, че на тази кръгла маса, каквато всъщност представлява Европейското обединение в момента, седят не само различни езици, но и различни традиции. Да не говорим за различни икономически потенциали и за различните интереси. Погледнато другояче, на масата са представени всички нагласи в съвременната цивилизация, която наричаме Западна – от личностно-либералната през общностно-държавната до религиозно-охранителната - всички те са рожби на европейското развитие. Когато се стигне до споразумение, то е компромисно – и този компромис трябва да бъде обяснен на хората, на избирателите, на гражданите – и именно в това обясняване се провалят както Брюксел, така и местните политици.

На всичко отгоре гражданите са в плен на традициите си – колкото и това да е чудно в днешно време. Трудно е да обясниш на поляка например, защо в преамбюла към Общия, Основополагащия европейски документ не се споменават общите християнски корени на всички страни от Съюза. Нещо, абсолютно неприемливо за съвременния французин или германец. В традициите влиза и патриотичният рефлекс: ирландската депутатка в Европейския парламент Kathy Sinnott например, силно ангажирана с кампанията срещу Лисабонския договор в нейната страна, твърди, че в случай на приемането му, Ирландия ще загуби военния си неутралитет, нещо, към което ирландският народ е силно привързан. В борбата срещу Лисабонския договор нейните съмишленици са стигнали дотам да твърдят, че приемането му означава Ирландия да приеме правото на аборт.

Тези традиции, които са богатството на ЕС, са и неговото проклятие.

Разбира се, при отхвърлянето и на Европейската конституция от Франция и Холандия, и на Лисабонския договор от Ирландия, главна причина са вътрешно и общо-икономическите проблеми – например силният удар, който Ирландия понася следствие на слабостта на долара.

Така можем да обясним, че от десетте причини да не обичаме Европа, систематизирани от коментарите 24 часа след ирландското „не“ в сайта Rue89, на първо място са Европа ни прави бедни и Има опасност с Европа да обеднеем.

На следващите места обаче са Европа е твърде голяма с 27 члена и Не е демократично Европа да се основава върху един нечетим и неразбираем договор. Очевидно е, че каквото и да се говори за неговата незаинтересованост, европейското обществено мнение съществува – в интернет дебатите около „ирландския казус“ са многобройни и ожесточени.

Как обаче да се мобилизира това обществено мнение?

Какви действия ще предприемат Европейският съвет и останалите европейски институции за консолидиране и развитие на ЕС? Връщане към идеята за „твърдото ядро“? За Европа „на две скорости“?

Моментът е решаващ – предстоят още няколко, но много важни ратификации. Във Великобритания, например. И в Чехия, където президентът Вацлав Клаус е единственият държавен ръководител, изразил задоволство от провала на Лисабонския договор в Ирландия.

Вярно е, че развитието на Европа винаги е било провокирано от напора на събитията. Вярно е също така, че днес ЕС е изправен пред сериозни външни предизвикателства.

В следващите месеци ще стане ясно ще имат ли сили политиците на отделните държави около кръглата маса да намерят силно решение. Да увлекат след него своите народи. Да го отстоят пред тях, ако трябва.