Европа в зоната на турбуленциите
Със своята химическа чистота ирландският вот поражда мощна реакция, която можеше да се очаква, като се имат предвид комплексността и сложностите на Европейския съюз. Европа преминава днес през много несигурност. Биологическата сложност, която тя достигна, не позволява резки оценки. Позволява обаче равносметки, по необходимост контрастни.
Европа успя, от падането на Берлинската стена насам, да осъществи две свои големи амбиции: общата валута и разширяването на Изток. Можем да кажем като маршал Жофр, че авторите на тези две победи не са известни, но щяха да бъдат известни онези, които биха били обвинени, ако ги бяха загубили – Жак Делор, Хелмут Кол, Жан-Клод Трише и папа Йоан-Павел ІІ. Днес, след като тези стратегически успехи са постигнати, ние се намираме в периода, в който откриваме някои пределни граници и някои тъмни зони.
Еврото, което функционира чудесно, стигна дотам да изглежда надценено поради главоломния спад на долара, организиран с единодушния сговор на демократи, републиканци и американските монетарни власти.
Въпреки че потуши всички кървави конфликти, дори и последния в Косово, разширяването доведе до разстройство на институциите. Но този етап не би било безполезно да се упражним в геополитическа анатомия на днешна Европа. В нея отсега нататък можем да разграничаваме пет ясно различими ансамбъла и три други, които са в непосредствено съседство:
1. В Берлин управлява голяма коалиция, чийто престиж се простира и върху близките съседи: Холандия на запад, Австрия и Швейцария на юг. Сближаването на всички партии позволява там да се подпише нов обществен договор и икономиките, обърнати вече към експанзия на външни пазари, да заработят отново.
2. На юг от германския ансамбъл големите латински страни запазват, напротив, по-ясна биполярност между ляво и дясно, дори ако трябва да отдадем дължимото на президента Никола Саркози, че я постави сериозно под съмнение с включването на шест министри, произхождащи от социалистическата партия, в правителството на Франсоа Фийон.
3. На западната периферия на тази Европа обединените британско и скандинавско кралства са прикачили на фланговете си две републики – ирландската и финландската – които приеха еврото и приемаха по-лесно изграждането на Европа. Днес целият този ансамбъл е завладян от тотален скептицизъм – не иска нито обща валута, нито сериозни регионални трансфери, докато в същото време просперитетът на целия този район е много повече свързан с мястото му в световния пазар, отколкото в европейския.
4. Симетрично – западните славяни, поляците и чехите – и, разбира се, балтийците – са разделени на два почти равни лагера – между пробрюкселски прогресисти, които вярват в икономиката и в здравината на френско-германската връзка, и консерваторите, които, изправени пред възраждаща се Русия, отдават първенство на международната стратегия и повече значение на американското военно присъствие, отколкото на ползите от европейското сътрудничество, показващо твърде симпатия към Москва.
5. След симетрията Лондон – Варшава, ето и асиметрията Москва – Анкара. Скептична Европа, доминирана от Англия, се стреми да интегрира Турция, която се е устремила към 100 милиона население, за да попречи в бъдеще на каквото и да било европейски обединение (unification). Обратно, германо-френска Европа протяга ръка на нова Русия, за да разполага с истинска енергийна независимост.
6. И накрая, перспективата за един Средиземноморски съюз е насочена към един очевиден резултат – да се формира постепенно в арабския свят група държави, обърнати към Европа и имплицитно, към демокрацията: Мароко, Тунис, Йордания, Палестинската власт и все повече и повече - Сирия. От другата страна е групата на авторитарният отказ, включваща вече Алжир, Либия и по-дискретно - Египет. Ливан се превърна де факто в евро-израелски кондоминиум.
Всички институционални решения, които изглеждат като преки пътеки към целта, в действителност не могат да разрешат това все по-проявяващо се разкъсване на европейското пространство.
Така че, сложността на това пространство, за добро или лошо, прави еволюцията му несигурна. Единствено от помиряването на германския и латинския ансамбъл, предимно на Германия и Франция, може да избликне истински привлекателно, организиращо поле, което да предложи без драми едно просто икономическо асоцииране с обединените кралства, една здрава привързаност с Русия, която да успокои поляците, и едно влизане на Турция, което да я превърне в трети полюс, мюсюлмански, на нова Европа. Тогава колебанията на арабския свят ще се разпръснат много по-бързо, отколкото си го представяме.
Le Figaro
Европа успя, от падането на Берлинската стена насам, да осъществи две свои големи амбиции: общата валута и разширяването на Изток. Можем да кажем като маршал Жофр, че авторите на тези две победи не са известни, но щяха да бъдат известни онези, които биха били обвинени, ако ги бяха загубили – Жак Делор, Хелмут Кол, Жан-Клод Трише и папа Йоан-Павел ІІ. Днес, след като тези стратегически успехи са постигнати, ние се намираме в периода, в който откриваме някои пределни граници и някои тъмни зони.
Еврото, което функционира чудесно, стигна дотам да изглежда надценено поради главоломния спад на долара, организиран с единодушния сговор на демократи, републиканци и американските монетарни власти.
Въпреки че потуши всички кървави конфликти, дори и последния в Косово, разширяването доведе до разстройство на институциите. Но този етап не би било безполезно да се упражним в геополитическа анатомия на днешна Европа. В нея отсега нататък можем да разграничаваме пет ясно различими ансамбъла и три други, които са в непосредствено съседство:
1. В Берлин управлява голяма коалиция, чийто престиж се простира и върху близките съседи: Холандия на запад, Австрия и Швейцария на юг. Сближаването на всички партии позволява там да се подпише нов обществен договор и икономиките, обърнати вече към експанзия на външни пазари, да заработят отново.
2. На юг от германския ансамбъл големите латински страни запазват, напротив, по-ясна биполярност между ляво и дясно, дори ако трябва да отдадем дължимото на президента Никола Саркози, че я постави сериозно под съмнение с включването на шест министри, произхождащи от социалистическата партия, в правителството на Франсоа Фийон.
3. На западната периферия на тази Европа обединените британско и скандинавско кралства са прикачили на фланговете си две републики – ирландската и финландската – които приеха еврото и приемаха по-лесно изграждането на Европа. Днес целият този ансамбъл е завладян от тотален скептицизъм – не иска нито обща валута, нито сериозни регионални трансфери, докато в същото време просперитетът на целия този район е много повече свързан с мястото му в световния пазар, отколкото в европейския.
4. Симетрично – западните славяни, поляците и чехите – и, разбира се, балтийците – са разделени на два почти равни лагера – между пробрюкселски прогресисти, които вярват в икономиката и в здравината на френско-германската връзка, и консерваторите, които, изправени пред възраждаща се Русия, отдават първенство на международната стратегия и повече значение на американското военно присъствие, отколкото на ползите от европейското сътрудничество, показващо твърде симпатия към Москва.
5. След симетрията Лондон – Варшава, ето и асиметрията Москва – Анкара. Скептична Европа, доминирана от Англия, се стреми да интегрира Турция, която се е устремила към 100 милиона население, за да попречи в бъдеще на каквото и да било европейски обединение (unification). Обратно, германо-френска Европа протяга ръка на нова Русия, за да разполага с истинска енергийна независимост.
6. И накрая, перспективата за един Средиземноморски съюз е насочена към един очевиден резултат – да се формира постепенно в арабския свят група държави, обърнати към Европа и имплицитно, към демокрацията: Мароко, Тунис, Йордания, Палестинската власт и все повече и повече - Сирия. От другата страна е групата на авторитарният отказ, включваща вече Алжир, Либия и по-дискретно - Египет. Ливан се превърна де факто в евро-израелски кондоминиум.
Всички институционални решения, които изглеждат като преки пътеки към целта, в действителност не могат да разрешат това все по-проявяващо се разкъсване на европейското пространство.
Така че, сложността на това пространство, за добро или лошо, прави еволюцията му несигурна. Единствено от помиряването на германския и латинския ансамбъл, предимно на Германия и Франция, може да избликне истински привлекателно, организиращо поле, което да предложи без драми едно просто икономическо асоцииране с обединените кралства, една здрава привързаност с Русия, която да успокои поляците, и едно влизане на Турция, което да я превърне в трети полюс, мюсюлмански, на нова Европа. Тогава колебанията на арабския свят ще се разпръснат много по-бързо, отколкото си го представяме.
Le Figaro