Кой се страхува от Людмила Филипова?

По повод статията на Пламен Антов Какво идва след постмодернизма: един карамазовски сюжет, публикувана в бр. 22 на Култура



Искрено уважаваният от мен литературовед Пламен Антов изпитва дълбоки опасения за бъдещето на „високата“ литература, а също и вина, че игровите, анархистични практики на постмодернизма в България през 90-те са разчистили терена за „чалга-литературата“. Познаваме подобен патос и от редица изказвания на Михаил Неделчев: истинската литература загива, иде чалгата, рафтовете на книжарниците се изпълват с „чудовища“, които не се интересуват ни от модернизъм, ни от постмодернизъм, ни от традиции, ни от експерименти; те искат само да бъдат продавани, те отнемат на истинската литература нейната публика. Всъщност изцяло комерсиално ориентираните четива със сигурност не са нещо ново: има ги поне откакто гутенберговото изобретение е превърнало книгата в масово достъпна стока. Но не това ми е важно сега, пък и не ми се пишат дълги статии. Искам да задам няколко въпроса, които читателят е свободен да мисли като реторични. Пламен Антов дава примери за това, което назовава „чалга-литература“ и което му се вижда толкова опасно: в световен план – Дан Браун, а в български – няколко имена, измежду които аз си избрах Людмила Филипова. Та ето и въпросите:

1. В какъв тираж всъщност излизат романите на Людмила Филипова и какви продажби реализират?

2. Читателите на Людмила Филипова купуват ли други книги и ако да – какви?

3. Дали читателите, които редовно купуват книги, са закупили романите на Людмила Филипова?

4. Не съществува ли нещо, което се намира по средата между „високата“ литература и „чалга-литературата“? Ако направим паралел с музиката, ще видим огромни пространства между Арво Пярт и Бритни Спиърс; тези пространства са населени с безчислени произведения, с разнообразни публики, които имат разнообразни естетически потребности.

5. Защо хората, облечени в тениска с щампа на „Лед Цепелин“, са повече от хората, облечени в тениска с щампа на Бритни Спиърс? Възможно ли е да се появят тениски с щампа на Арво Пярт?

6. Склонни ли са хората, които харесват музиката на Бритни Спиърс, да се дефинират именно през слушането си на тази музика? Събират ли се в групи, обединени от слушането й?

7. Читателите на Людмила Филипова разговарят ли помежду си за нейните книги? Склонни ли са да общуват помежду си само поради факта, че четат Людмила Филипова? Четенето на Людмила Филипова може ли да бъде общ интерес или маркер за групова идентификация?

Лесно е да се види накъде бият моите въпроси. Бият към един феномен, изключително характерен за съвременното общество, който обаче не е отчетен в статията на Пламен Антов. Става дума за консолидацията на специфични културни ядра, които усилено общуват в рамките на собствената си група, като ясно се отграничават от други групи с коренно различни интереси и – което е по-важно! – не се влияят от модите и символните агресии на мейнстрийма. Такава консолидация или превръща определени културни практики в елитарни, или просто ги събира в рамките на дадени общности и така ги лишава от възможност за широк обществен резонанс, но в същото време ги спасява и съхранява. Обикновено като примери за подобни ядра се сочат различни „субкултури“, но ако се замислим, ще видим, че не само хеви метълът, ами и класическата музика оцелява и дори се радва на доста добро здраве именно благодарение на подобни твърди общности. В литературата – в четенето – протичат аналогични процеси. Слушателите на Арво Пярт и читателите на Иън Макюън могат да сформират твърди ядра, каквито слушателите на Бритни Спиърс и читателите на Дан Браун просто нямат интерес да сформират: тяхното слушане и четене е мимолетно ползване на продукт, потребление, което винаги търси следващия моден продукт и не произвежда група. Дан Браун отнема публиката на Иън Макюън точно толкова, колкото Бритни Спиърс отнема публиката на Арво Пярт. Четенето на Дан Браун е потребителски акт. Ако Дан Браун не съществуваше, неговите потребители нямаше да четат Макюън, а щяха да пращат есемеси в томбола, за да спечелят плазмен телевизор, сокоизтисквачка, футболна топка или поне рекламна чаша. Точно това и правят в немалка част от времето, в което не четат Дан Браун. Дали потребителите на Людмила Филипова правят същото, не зная, защото все още не е категорично доказано, че съществуват.

Поради гореизложеното декларирам, че аз не се страхувам от Людмила Филипова и предлагам на Пламен Антов и на Сдружението на българските писатели също да не се страхуват от нея, а да четат Макюън.