Нужна на пейзажа

Този път бих искала да представя една поетеса, която е по-малко известна в днешната ни култура. Тя не е член на престижни журита, не раздава награди, не е редактор във вестник или списание, не изказва авторитетни мнения от екрана. Аксиния Михайлова е ... учителка. Пише поезия, защото изпитва потребност да го прави. Поезията е нейната алтернативна действителност: чрез нея участва в европейското франкофонско движение, съставя антологии, превежда, превеждана е. Пише малко; ако да си професионален поет означава да издаваш по две стихосбирки на година, Аксиния със сигурност не е професионален поет. Пише само тогава, когато стихотворението започне да гъделичка крайчеца на пръстите й. Досега е издала три цялостни стихосбирки – три тънички книжки, най-голямата от които съдържа петдесет и две страници: ‛Тревите на съня“, 1944; „Луна в празен вагон“, 2004; „Най-ниската част на небето“, 2008. Дори само от заглавията можем да разберем, че стилът на тези книги е преобладаващо метафоричен, мисълта – интелигентна, образността – овладяна и чиста откъм клишета. Прелиствам трите книги подред, за да уловя някакви закономерности в развитието на поетесата. Преди всичко виждам, че за тези петнайсетина години тя се е променила чувствително. Метафорите са ставали все по-умерени, все по-сетивни; изчезвала е декоративността – онова натрупване на красиви фрази, което често прикрива липса на смисленост. Чувствата са по-зрели, по-задълбочени; с годините е започнало да се прокрадва неверие в лесните преживявания, мяркат се потиснати нотки на безнадеждност; усещам страха пред невъзможността да контролираме своето тяло, което постепенно започва да ни предава; боли неспособността да изпитаме близост към довчера близките хора... Ето как започва едно стихотворение от втората стихосбирка:

Плахите стъпки, изпомачканите чаршафи
и кучетата на безсънието
цяла нощ дращят по външната врата,
смалява се, изтъняват костите, изсъхва
непожелаваното тяло,
камък в утробата,
върху езика,
изпълзяват голи охлюви изпод камъните
и по лигавите им следи се прокрадва самотата,
опипом като слепец се движиш напред-назад,
от единия до другия край
на пресъхналото желание
[...]

Прави впечатление умението на поетесата да бъде независима от високите и не толкова високи примери на традицията, да намира индивидуални и ефектни образи. Наистина, темите не се простират в много широк диапазон: това е подчертано лична, интимна, изповедна поезия. Вероятно може да бъде наречена „женска“, но само ако не вложим в названието традиционната идея за сантиментална и досадна откровеност. Иначе и тук любовта затъмнява всички други чувства, макар че се случва отвъд предвидимостта на баналния опит; всъщност най-хубавите стихове са родени от усещането за безвъзвратно изтичане на способността за любов. Ще завърша обаче с едно съвсем нелюбовно стихотворение и с мисълта, че добрата поезия не винаги вирее по осветените дворове на публичното внимание:

Чучулига

нито се приближава
нито се отдалечава
в августовската мараня
държа я с очи
над полето с макове
и не смея да помръдна
да не предизвикам вятър
с някоя ненужна мисъл

така се чувствам нужна
на пейзажа