Спомени за гнусотии

Съвсем случайно премиерата на ‛Изнеси ме на горната земя“ (14 септември; програма „Христо Ботев“; 16.00 часа) попадна в медийния контекст на две протяжно обговаряни съ-бития, които провокират аналогии с драматургичния текст: безкрайните анонси за бруталния Big Brother („би ли се осмелил да влезеш в един свят, в който всяка твоя стъпка се следи“) и бляскавата акция на ДАНС срещу четвърторазряден сайт с клюки за ченгета и политици. Колкото и нелепо да звучи за новите медийни човеци подобни примамки от/към реалността могат да бъдат открити и в пиеса, създадена през далечната 1982 година (вероятно това отчасти обяснява защо срещу заглавието й във виртуалното си CV Боян Папазов е отбелязал banned from publication or staging by the communist censorship authorities in Bulgaria).

И в ‛Изнеси ме на горната земя“ има Голям брат (по-нагъл, по-амбициозен, но опериран от всякакво усещане за сантимент и еротизъм) в лицето на суровите служители на комунистическата тайна полиция, които подслушват боянската държавна вила-резиденция. Има и воайорство към „мръсните“ истории на порасналите деца на „богатите комунисти“- симпатични заради прикриваните биографии от травми и противни заради непрестанното егоцентрично вглеждане в собственото страдание. Именно въпросът „Как може да помниш такива гнусотии?“ на изморената от блудкави любовни авантюри Искра Ганева (дъщеря на шеф на Партията във Варна) отключва изговарянето на табуизираните биографии от травмите на 80-те: дрога, секс, смърт, Запад, самоубийство, медитация, компромати... Но тези скандални ( за медийната рецепция), драматични (за драматургичната призма) и безобидни (за тийнейджър от новия век) „спомени от гнусотии“ са липсващата част от таблоидната мистика на 80-те или, казано с клишетата на пресата, „тайните на елита“, „разгула на синовете и дъщерите на партийния елит“, „премълчаните истории“. Разграничена от сензационното, пиесата на Папазов представя автентичния (антропологичния) им образ- без снизхождение или преувеличения.

‛Изнеси ме на горната земя“ е дебют за режисьора Григор Антонов в радиодраматургията. И това е успешен дебют, като се има предвид трудността да вмъкнеш толкова сложен текст в рамките на 60 минути, както и изпитанието да предадеш нетипичната лапидарна изразност на персонажите в пиесата на Боян Папазов (толкова пъстра и необикновенa, както в „Продавате ли демони“?). Звуковата среда (Живко Марев и Димитър Василев) също респектира - толкова силно внушение как подслушваш подслушващите, заради което липсата на визия съвсем не е недостатък.