Да се изпариш или не – това е въпросът

Бора Петкова отново показа проект в развитие, този път в галерия ‛Райко Алексиев“. По пода на галерията в ритмични редици са разположени 42 плитки стоманени вани. Черните съдове са пълни с малко количество вода и извикват асоциация с водни огледала. Отраженията на околното пространство и оптическата илюзия за необятна дълбочина на черното създават странно усещане на несигурност и на някаква скрита опасност при движението между тях. Но това е само началото. Оттук нататък предстои самият процес на изпаряване, който е съществена част от работата.

С подобен проект Бора Петкова беше представена наскоро в програма ‛Скулптура“ на галерия ‛Васка Емануилова“. Наречен просто ‛Изложбата е в процес. Заповядайте отново!“. Той съдържаше същата идея за съучастие на пространството и за развитие на намесите в него. Поначало Бора Петкова като че ли се закрепя задълго в тези експерименти в променливата природа на формите и средата около тях.

Изложбата в ‛Райко Алексиев“ има няколко пласта на въздействие, по които е конструирана. И докато в предходния проект промените се случваха с намесата на авторката като своеобразна серия от пърформанси, сега те са оставени на естествените физични закони. Бора им е създала добри условия, за да ‛нарисуват“ творбата й.

Първият пласт е чисто визуалният ефект на съдовете в пространството. Те сякаш са някакъв специален дизайнерски елемент, внесен там, за да допълни минималистичната сила на неговата пустота. Просто черно на фона на бялото и сивото изглежда като монументална графика в галерията.

На следващо ниво идва движението, т.е. концепцията, че тази работа не е само статична редица от обекти, но в нея нещо се случва и всички чакат продължително крайния ефект. В този случай Бора Петкова отново използва стратегията да връща многократно публиката си в галерията, за да следи процеса. Това е обратно на обичая, според който се оттегляме след откриването и оставяме изкуството на самотек. Тук от нас се иска да сме съпричастни и да следим действието докрай. Това си е сериозен риск от страна на авторката. Имайки предвид пословичната инерция и незаинтересуваност тук, винаги има опасност произведението й да бъде не докрай разбрано и видяно. Но тя го поема в името на упоритите си експерименти.

Скоро един приятел, не от средите на професионално заинтересуваните, ми се обади с репликата: ‛Отивам да видя онази изложба, преди съвсем да се е изпарила“. Явно предизвикателството и рискът все пак работят.

Като трети финален пласт на въздействие се появяват и едни чисто пластически ефекти. Това са бели следи от солните елементи във водата, които ясно се четат по дъното на черните съдове. Всъщност това са ‛рисунките“, които Бора Петкова и нейната публика чакат цели 12 дни. В резултата самата авторка търси асоциации със следите на времето, с някаква странна археология на физичните закони. За други този ефект вероятно действа като мистичните знаци, останали от кафето по дъното на чашата. Може дълго да се взират и да търсят конкретни форми в тънките бели контури. И в двата случая, застанали накрая пред ‛рисунките“, ние гадаем – гадаем докъде стигат границите на преходността, гадаем силата на слънцето през тези 12 дни на изложбата, гадаем откъде е дошъл стремежът на авторката да направи всичко това само и само, за да стигне до едва забележимите петна от вода.

Продължителното чакане на нещо да се случи и действието в проекта предполагат много повече съзерцателност и дълго осмисляне, отколкото се полага на едно произведение по принцип. Типично по женски, Бора Петкова е прибавила и значителен процент поетичност в състава на творбата си. Тя определено е красива. Във всички изброени нива на въздействие красотата присъства под една или друга форма. Дори процесът на бавно разтваряне на водата от слънцето, проникнало през оберлихта на галерията, е красив.

Честно казано обаче, на мястото на Бора аз бих доливала съдовете през цялото време, за да не допусна фините бели ‛рисунки“ да пропълзят по дъната им. Бих запазила огледалата и тяхната сила на малки бездни докрай. А пък който желае, нека проверява дали са се изпарили или не. Може би това е твърде крайно и в духа на онзи леко досаден хумор, от който съвременното ни изкуство се ползва често, но все пак бих променила лиричния художествен резултат от целия този процес. Казвам го, защото многократно се изкуших да допълня съдовете с минералната вода от бутилките, оставени съвсем нарочно в галерията.